Джеймс Дашнър
В обгорените земи (26)

26

За един кратък миг Томас се усъмни, че непознатият наистина съществува. Появата му бе толкова неочаквана, а думите му — странни, дори глуповати. И въпреки това не изглеждаше толкова луд, колкото другите, макар вече да бе признал, че е побърканяк.

— Какво става бе, хора, да не сте изгубили ума и дума? — продължи засмяно Хорхе. — Или ви е страх от побърканяците? Страх ви е, че ще ви натръшкаме на земята и ще ви изядем очните ябълки? Мммм, вкусно. Обичам да хапвам очички, когато няма какво друго. Вкусът им е като на полусурови яйца.

— Значи си побърканяк? — попита го Миньо, който очевидно се стараеше да прикрива болката си. — Искаш да кажеш, че си луд, така ли?

— Не, каза само, че обича да яде очички — обади се Пържитиган. — Ако това не е определение за лудост…

Хорхе се разсмя, ала в смеха му определено се долавяше заплаха.

— Хайде, хайде, мои нови приятели. Ще си похапна от очичките ви само ако вече сте мъртви. Разбира се, в случай че се наложи, ще ви помогна да преминете в това състояние. Нали разбирате какво ви говоря? — Той ги огледа предизвикателно.

Известно време всички мълчаха. После Нют се обади:

— Колко сте тук?

Хорхе извърна глава към него.

— Колко ли? Колко побърканяци? Тук всички сме побърканяци, човече.

— Не това имах предвид и ти го знаеш — отвърна безизразно Нют.

Хорхе закрачи из помещението, като заобикаляше или прескачаше насядалите езерни и плъзгаше поглед по тях.

— Има доста неща, които трябва да разберете за живота в този град. За побърканяците и ЗЛО, за правителството, защо са ни изоставили тук да гнием от болестта, да се избиваме помежду си и да се побъркваме. За това, че има различни нива на изблика. Че за вас вече е късно — скоро ще се разболеете, ако вече не сте заразени.

Томас не откъсваше поглед от непознатия мъж, който ги засипваше с тези ужасни новини. Избликът. Смяташе, че вече е привикнал със страха от тази болест, но ето че сега той се пробуди отново в душата му. И нищо не можеше да направи.

Хорхе спря за миг пред него, краката му почти докоснаха Миньо. После отново закрачи.

— Но няма да продължава още дълго така, компренде? Тези, които са в неизгодно положение, трябва да говорят първи. Искам да знам всичко за вас. Откъде идвате, защо сте тук, каква, за бога, е вашата цел. Още сега.

Миньо неочаквано се изкиска.

— Ние ли сме в неизгодно положение? — Той поклати глава. — Освен ако тези мълнии не са ми изпекли ретините, струва ми се, че сме единайсет на брой, а ти си сам-самичък. Може би ти трябва да започнеш с обясненията.

Томас съжали за думите на Миньо. Бяха глупави и арогантни и можеха да им навлекат сериозни неприятности. Този тип несъмнено не беше сам. Възможно бе наоколо да се спотайват стотици побърканяци, да ги наблюдават, да чакат знак, за да се нахвърлят върху тях с ужасните си оръжия. Или дори по-лошо, да ги разкъсат като диваци с ръце и зъби.

Хорхе изгледа продължително Миньо. Нищо не можеше да се прочете по лицето му.

— Не ми каза това току-що, нали? Моля те, кажи ми, че не заговори като безмозъчно псе. Имаш десет секунди да ми се извиниш.

Миньо погледна Томас със самодоволна усмивка.

— Едно — произнесе Хорхе. — Две. Три. Четири.

Томас поклати глава, за да предупреди Миньо. „Направи го“.

— Пет. Шест.

— Направи го — произнесе на глас Томас.

— Седем. Осем.

Гласът на Хорхе постепенно се усилваше. Томас мярна някакво движение в сенките отгоре. Може би Миньо също го забеляза, защото изражението му внезапно се промени.

— Девет.

— Съжалявам — избърбори той неохотно.

— Струва ми се, че не го каза от сърце — укори го Хорхе. После изрита Миньо в крака.

Томас неволно сви юмруци, когато приятелят му извика от болка. Побърканякът се бе целил в някоя от раните.

— Искам да го кажеш с чувство, хермано.

Томас не сваляше изпълнен с ненавист поглед от непознатия мъж. Искаше му се да се хвърли върху него и да го събори с юмруци на земята. Също както бе постъпил с Гали след бягството от лабиринта.

Хорхе отмести крак назад и изрита Миньо още два пъти на същото място.

— Кажи го с чувство! — извика той и този път наистина изглеждаше като луд.

Миньо изстена и се хвана за крака.

— Съжалявам — изхлипа той с изкривено от болка лице. Но веднага щом Хорхе се ухили, доволен от унижението, на което го бе подложил, Миньо замахна и стовари юмрук върху пищяла на непознатия. Мъжът заподскача на един крак, после тупна на земята с вик на болка и изненада.

Секунда по-късно Миньо се озова върху него, обсипвайки го с удари и ругатни.

— Миньо! — кресна му Томас. — Спри! — Той скочи на крака и погледна за миг нагоре, докато приближаваше двамата. Там наистина нещо се движеше. Съгледа лицата на хората, надзъртащи от ръба и готови да се хвърлят. Спуснаха въжета, които затанцуваха в дупката.

— Горе има още! — извика Томас. — Миньо, спри веднага! Те ще ни убият! Ще ни избият всичките!

Хорхе се бе изправил на крака. От крайчеца на устата му се стичаше струйка кръв. Изражението на лицето му накара Томас да замръзне. Нямаше представа на какво може да е способен такъв човек.

— Почакай! — извика му Томас. — Моля те, почакай!

Хорхе се обърна бавно към него. По въжетата се спуснаха още побърканяци и скочиха на земята. Някои от тях се претърколиха, както бе направил Хорхе, други се приземиха изправени. После всички се скупчиха зад своя водач — бяха около петнайсет на брой. Мъже и жени, няколко юноши. Всичките мръсни и облечени в дрипи. Повечето от тях мършави, с болнав вид.

Миньо най-сетне се бе отдръпнал. Положението беше много напрегнато, сякаш до няколко секунди щеше да се разрази истинско клане. Томас сложи ръка на рамото на Миньо, другата вдигна в успокоителен жест към Хорхе.

— Моля те, дай ми само минута — каза Томас. — Нищо няма да спечелиш, ти и хората ти, ако ни нападнете.

— Нищо нямало да спечелим ли? — извика Хорхе и от устата му се разлетя слюнка. — Ще спечелим и още как. Това поне ти гарантирам, хермано. — Той размаха яростно юмруци.

После завъртя леко глава, толкова леко, че почти не се забелязваше. Но веднага щом го направи, побърканяците зад него извадиха изпод парцаливите си дрехи всякакви ужасни инструменти. Ножове. Ръждясали мачетета. Почернели пики, изработени от кой знае какво. Парчета стъкло с червени петна по върховете. Едно тринайсет-четиринайсетгодишно момиче държеше нащърбена лопата.

Томас изведнъж се изпълни със смразяващата увереност, че трябва да се молят за живота си. Езерните не биха могли да победят в битка с тези хора. Нямаше начин. Това не бяха скръбници, не съществуваше някакъв вълшебен таен код, с който да ги спрат.

— Чуйте ме — заговори той, като се молеше Миньо да не направи някоя глупост. — Ние не сме някаква случайна сбирщина от сбръчканяци. Ние сме полезни. Живи, а не мъртви.

На лицето на Хорхе внезапно се появи ново изражение. Може би искрица любопитство.

— Какво е сбръчканяк? — попита той.

И тогава Томас едва не се разсмя. Все пак се радваше, че се сдържа, инак кой знае какви щяха да са последствията.

— Само аз и ти. Насаме. За десет минути. Нищо повече не искам. Ако държиш, вземи оръжие.

Хорхе се ухили, или по-скоро изсумтя развеселено.

— Извинявай, ако те обидя, хлапе, но не мисля, че ще ми е нужно. — Той се огледа бавно и после кимна. — Добре, давам ти десет минути. Вие останете тук и не изпускайте от очи тези боклуци. Извикам ли да започнете, не искам да остане и един от тях жив. — Той посочи с ръка тъмния коридор в дъното на помещението. — Десет минути — повтори.

Томас кимна. Тъй като Хорхе не помръдваше, той тръгна напред. Мислеше си, че вероятно му предстои най-важният разговор в живота.

Или може би последният.