Джеймс Дашнър
В обгорените земи (10)

10

Томас остана така близо минута, загледан в човека, който се бе настанил така нехайно на стола. Сякаш бе прекарал на това място в четене целия си досегашен живот. Имаше къса черна коса, сресана назад върху бледото му теме, дълъг, закривен надясно нос и сновящи черни очи, които току се надигаха над ръба на книгата. Мъжът изглеждаше едновременно отпуснат и неспокоен.

И този бял костюм. Панталони, риза, вратовръзка, сак. Всичко в бяло.

Какво ли е това, за бога?

Томас погледна към езерните, които се тъпчеха с плодове и сандвичи от пакетите. Изглежда, не бяха забелязали човека зад масата.

— Кой е този тип? — провикна се Томас, без да се обръща конкретно към някого.

Едно от момчетата вдигна глава и спря да дъвче. После преглътна голям залък и отвърна:

— Нищо не иска да ни каже. Трябвало да чакаме, докато бъде готов. — Момчето сви рамене и се зае да бели портокал.

Томас насочи вниманието си към непознатия. Той все още седеше там и си четеше. Прелисти с шумолене страницата и продължи да плъзга поглед по текста.

Томас поклати глава и закрачи към него. Поредната странна случка в този…

— Внимавай — провикна се един от езерните, но беше твърде късно.

На десет крачки от масата Томас се блъсна в невидима стена. Първо я удари с нос и почувства нещо студено, като стъклена преграда. Сетне и останалата част от тялото му последва примера на носа, той отскочи от стената и се олюля назад. Инстинктивно вдигна ръка да разтърка носа си, като се чудеше как е било възможно да не види стената.

Но колкото и да напрягаше очи, не можа да различи нищо. Сякаш пред него имаше само въздух. Мъжът дори не го погледна.

Томас се приближи отново, този път по-бавно, протегнал ръце. Малко след това докосна преградата, но тя оставаше напълно невидима. Как бе възможно това? Усещаше я като стъкло — гладко, твърдо и студено.

Томас пристъпи вляво, после вдясно, ала и там имаше невидима стена. Тя преграждаше цялото помещение, нямаше начин да приближи непознатия при масата. Томас вдигна юмрук и затропа. Наистина от тази страна се чуваха приглушени удари, но нищо друго не последва. Някои от езерните зад него, между които и Арис, му подхвърлиха, че вече са го правили.

Странният дребен човечец на десетина крачки от него се прозя с досада и пусна крака на пода. Пъхна пръст в книгата, за да отбележи мястото, докъдето бе стигнал, и погледна към Томас, като не направи никакъв опит да скрие раздразнението си.

— Колко пъти трябва да повтарям? — рече мъжът с носов говор, който напълно съответстваше на бледата му кожа и мършавото тяло. И на костюма. Този глупав бял костюм. Странно, но гласът му не беше приглушен въпреки бариерата. — Остават ни още четиресет и седем минути, преди да получа разрешение да задействам втори етап от изпитанията. Моля ви, проявете търпение и ме оставете на спокойствие. Получихте храна и ви съветвам да се нахраните и да си починете. А сега, ако нямате нищо против…

Без да чака отговор, мъжът се облегна назад и отново вдигна крака. После отвори книгата на мястото, докъдето бе стигнал, и продължи да чете.

Томас го гледаше зяпнал. После се обърна бавно и подпря гръб на невидимата стена. Какво ли означаваше това? Дали още не спи и не сънува някакъв странен сън? По някаква причина тази мисъл подсили глада му и той погледна жадно към планината от храна. И тогава забеляза, че Миньо стои на вратата на спалното, скръстил ръце.

Томас посочи с палец през рамо и вдигна въпросително вежди.

— Виждам, че си се запознал с нашия нов приятел — засмя се Миньо. — Голяма работа е, няма що. Трябва да поискам и аз един такъв костюм. Много е забавен.

— Не спя, така ли? — попита Томас.

— Буден си, приятелче. А сега иди се наяж, че изглеждаш направо ужасно. Почти толкова зле, колкото онзи подобен на плъх човек, който си чете там книгата.

Томас сам се изненада колко бързо привикна с присъствието на мършавия човечец зад стената. След първоначалния интерес отново го завладя безразличие. Рано или късно човек приема всичко. Отправи се към купчината и се зае да задоволява апетита си. Тялото му жадуваше за вода, но засега реши да отложи задоволяването на тази нужда.

— Поукроти глада си — посъветва го Миньо, застанал отзад. — Доста сбръчканяци си изповръщаха червата. Така че спри за малко.

Томас се изправи, наслаждавайки се на усещането за пълнота в стомаха. Никак не му липсваше зверчето, което доскоро вилнееше там. Знаеше, че Миньо е прав — трябваше да се овладее. Той кимна и докато крачеше към банята, за да задоволи жаждата си, се зачуди какво ли може да е имал предвид дребният човечец с думите „втори етап от изпитанията“.

Половин час по-късно Томас седеше на пода в компанията на останалите езерни, всичките обърнати към невидимата стена и човека зад нея. Той все още бе вдигнал крака на масата и очите му се стрелкаха по страницата. Томас усещаше как силите му се връщат бързо в изтощеното тяло.

Новото момче, Арис, го бе изгледало странно в банята, сякаш се чудеше дали да не го заговори мислено. Томас не му обърна внимание и вместо това отиде при една от мивките и пи до насита. Когато приключи, Арис бе излязъл. Сега той стоеше до една от стените, вперил поглед в пода. Томас изпита съжаление към него — за разлика от всички тях той бе сам тук. А и сигурно тъгуваше по момичето, което бе споменал, че е загинало.

Миньо пръв наруши тишината.

— Седим си тук и чакаме този тип да ни изнесе лекция, или каквото там е намислил, и ако питате мен, това е също толкова налудничаво, колкото и побърканяците зад прозорците. Едно ще ви кажа — ако има нещо важно за съобщаване, не разбирам защо му е тази предпазна стена?

— Успокой се и слушай — каза Нют. — Може би скоро ще приключи.

— Да бе, нали? — подсмихна се Миньо. — А след това Пържитиган ще роди бебчета, Уинстън ще се отърве от ужасното си акне, а Томас най-сетне ще се ухили от сърце.

Томас се обърна и го дари с престорена усмивка.

— Ето, доволен ли си?

— Човече — въздъхна Миньо. — Ти си един грозен сбръчканяк.

— Щом казваш.

— Затваряйте си плювалниците — скастри ги шепнешком Нют. — Мисля, че е време.