Джеймс Дашнър
В обгорените земи (12)

12

Само че сега там нямаше нито маса, нито стол. Нито пък Плъха.

— Проклет да съм — прошепна стоящият до Томас Миньо.

За пореден път въпросите и възраженията на езерните отекнаха в помещението, но Томас си тръгна. Имаше нужда да остане сам и знаеше, че единственото спасение ще намери в банята. Така че вместо да се отправи към спалното, влезе в помещението, където бе настанена първо Тереза, а после Арис. Облегна се на умивалника, скръстил ръце, и се загледа в пода. За късмет никой не го последва. Не знаеше откъде да се заеме с обмислянето на събраната информация. Висящи от тавана трупове, изпускащи смрад на разложено, после изчезващи в миг. Непознатият — появил се от нищото, скрит зад невидима преграда. А после и той бе изчезнал.

Но това съвсем не бяха най-големите му тревоги. Вече беше ясно, че спасяването от лабиринта е било симулирано. Но кои бяха пионките, използвани от ЗЛО, за да измъкнат езерните от сградата на Създателите, да ги натикат в автобуса и да ги докарат тук? Наистина ли са били избити? Плъха бе казал да не вярват на очите си, нито на своите умове. Как тогава можеха да повярват на каквото и да било?

И най-страшното от всичко бе новината за болестта, за начина, по който трябва да си извоюват лечение… Томас затвори очи и се почеса по челото. Отнеха му Тереза. Никой от тях нямаше семейство. На идната сутрин се очакваше да започнат поредното изпитание, наречено втори етап, и ги предупредиха, че ще е дори по-страшно от лабиринта. И всички тези луди хора отвън — побърканяците. Как ще се справят с тях? Изведнъж си спомни за Чък и какво щеше да каже, ако сега бе тук.

Нещо простичко, вероятно. Като например: гадна работа.

„Прав си, Чък — помисли си Томас. — Целият този свят е гаден.“

Бяха изминали само няколко дни, откакто прободоха приятеля му, бедният Чък бе издъхнал в ръцете на Томас. И сега Томас неволно си помисли, че колкото и да е ужасно, може би така бе по-добре за Чък. Може би смъртта бе за предпочитане пред това, което ги очакваше. Мислите му се прехвърлиха на татуировката на шията му…

— Човече, колко време ти трябва да пуснеш едно цопло?

Беше Миньо. Томас вдигна глава и го видя да стои на вратата.

— Не можех да издържа повече. Всички говорят едновременно, вдигат врява като малки деца. Но няма смисъл, защото знаем какво се очаква от нас.

Миньо се приближи и опря рамо в неговото.

— Виж, човече, тези хора са смели колкото нас. Всеки един от тях е готов… каквото и да ни очаква утре.

— Не съм казвал, че съм по-смел от когото и да било — завъртя очи Томас. — Просто исках да остана за малко сам. Включително и без твоята компания.

Миньо се изкиска.

— Не те бива много да се правиш на лош.

— Благодаря — отвърна Томас. — Равнотранспорт.

— А?

— Онзи с белия костюм каза, че през него ще трябва да минем. Равнотранспорт.

— О, да. Трябва да е някакъв проход.

— И аз си мисля същото. Нещо като Скалата. Равно е и те транспортира някъде. Равнотранспорт.

Появи се и Нют.

— Какво сте се скрили тука?

Миньо се пресегна и тупна Томас по рамото.

— Не се крием. Томас се оплаква от живота и мечтае да се върне при мама.

— Томи — обърна се към него Нют, който не изглеждаше в настроение. — Ти си преживял Промяната и успя да си върнеш малко спомени. Помниш и нещичко от това?

Томас бе мислил доста над същия въпрос. Повечето от нещата, които си бе спомнил след ужилването на скръбника, сега изглеждаха забулени в мъгла.

— Не зная. Не мога да си представя света отвън, нито пък дали съм работил за хората, създали лабиринта. Всичко това е изгубено, забравено. Имам само няколко странни спомена, но нищо, което да ни помогне.