Теодор Драйзер
Американска трагедия (86)

XX

Още цели пет дни употребиха Мейсън и Белнап за подбирането на съдебни заседатели. Но най-после дванадесетте лица, които щяха да съдят Клайд, положиха клетва и заеха местата си. И какви бяха те! Стари и с прошарени коси или почернели от слънцето и сбръчкани земеделски стопани и дребни търговци от малки селища и за разнообразие търговски пътник на Форд, ханджия от езеро Том Диксън, продавач от манифактурния магазин на фирмата „Хамбургър“ в Бриджбърг, пътуващ застрахователен агент с постоянно местожителство в малко градче на север от езеро Грас. И всичките с изключение на едного женени. И всичките с изключение на едного, ако не нравствени, то религиозни, и всичките убедени във виновността на Клайд, преди още да си заемат местата, но все пак поради тяхното почти единодушно мнение, че са хора справедливи и без предразсъдъци и понеже на всички много им се искаше да бъдат съдебни заседатели по това вълнуващо дело, убедени, че ще могат да съдят справедливо и безпристрастно за представените им факти.

И тъй те всички станаха на крака и положиха клетвата.

И Мейсън незабавно се изправи и започна:

— Господа съдебни заседатели…

А Клайд, както Белнап и Джефсън, ги гледаше и се питаше какво ли впечатление ще им направи встъпителната атака на Мейсън. Защото при създалите се особени обстоятелства по-динамичен и по-наелектризиран обвинител не би могло да се намери. Това беше неговият щастлив случай. Не бяха ли погледите на всички граждани на Съединените щати насочени към него? Той мислеше, че е така. Все едно че някой беше изведнъж възкликнал: „Светлина! Снимка!“

— Без съмнение мнозина от вас са били отегчени, а понякога и озадачени в течение на миналата седмица от извънредната грижливост, с която защитниците и обвинението по това дело преглеждаха списъка на съдебните заседатели, измежду които бяхте избрани вие дванадесетте — започна той. — Не беше лесна задачата да се намерят дванадесет души, на които биха могли да бъдат предоставени всичките насъбрани факти по това удивително дело и те да ги претеглят с цялата справедливост и разбиране, изисквани от закона. Що се отнася до мен, господа, грижите, които положих, бяха продиктувани само от една подбуда: държавата да извърши акт на правосъдие. Никакво зложелателство, нито каквито да било предубеждения. Така до девети юли тази година лично аз дори не подозирах за съществуването на този подсъдим, нито на неговата жертва, нито на престъплението, в което сега е обвинен. Но, господа, колкото и голямо да бе изпърво моето изумление и неверие, когато чух, че един човек на тази възраст и с възпитанието и връзките на ответника би могъл да попадне в положението да бъде обвинен в такова престъпление, аз се видях принуден стъпка по стъпка да променя, а сетне изобщо да изхвърля от ума си първоначалните си съмнения и да заключа от масата доказателства, които буквално ми се тикаха в ръцете, че мой дълг е да представя обвинението за това деяние от името на народа.

Прочее нека се занимаем с фактите. Две жени са замесени в това деяние. Едната е мъртва. Другата… — тук той се обърна натам, където седеше Клайд, и посочи с пръст към Белнап и Джефсън — по споразумение между обвинението и защитата няма да се споменава тук по име, понеже нищо добро не ще се постигне с причиняване на ненужни огорчения. Всъщност, заявявам ви, единствената цел, която ще се крие зад всяка дума и всеки факт, както те ще бъдат сега изложени от обвинението, ще бъде извършването на истинско правосъдие в съгласие със законите на нашия щат и отговарящо на престъплението, в което е обвинен ответникът. Истинско правосъдие, господа, истинско и справедливо. Но ако вие не постъпите честно и не произнесете правилна присъда, почиваща върху доказателствата по делото, ще извършите неправда, и то сериозна неправда спрямо народа от щата Ню Йорк и народа от окръга Катараки. Защото те са, които разчитат на вас правилно да съдите във вашите заключения и в окончателното си решение по това дело.

Тук Мейсън се поспря, а след това драматично се обърна към Клайд и като го сочеше от време на време с десния си показалец, продължи:

— Народът от щата Ню Йорк обвинява — той наблегна на тази едничка дума така, сякаш искаше да й придаде характер на дълго незаглъхваща гръмотевица — подсъдимия Клайд Грифитс, че е извършил престъплението предумишлено убийство. Народът обвинява, че той предумишлено и злонамерено е прибягнал до жестокост и измама и убил, а след това се опитал да укрие завинаги от знанието и правосъдието на хората трупа на Робърта Олдън, дъщеря на земеделски стопани, живеещи от дълги години близо до селището Билц в околия Мимико. Народът обвинява — тук Клайд, послушен на пошепнатия му от Джефсън съвет, се облегна колкото можеше по-удобно назад и загледа колкото можеше по-невъзмутимо Мейсън, който го гледаше право в очите, — че същият Клайд Грифитс, преди още да извърши престъплението, седмици наред е обмислял плана и извършването му, а после го е привел в изпълнение с предумисъл.

И като предявява обвинение по тези точки, народът от щата Ню Йорк възнамерява и ще ви представи доказателства по всяка от тях. На вас ще ви бъдат предложени факти и за тези факти не аз, а вие ще трябва да бъдете единствените съдии.

Мейсън се спря още веднъж и промени позата си, докато нетърпеливите му слушатели се блъскаха и навеждаха напред, гладни и жадни за всяка дума, която ще промълви, а той вдигна едната си ръка, театрално отметна назад къдравата си коса и продължи:

— Господа, не ми трябва кой знае колко време да обрисувам, а пък и вие сами безпогрешно ще установите в хода на делото, що за девойка е била тази, чийто живот е бил тъй жестоко погубен във водите на езеро Голямата чапла. През всичките двадесет години на нейния живот — Мейсън прекрасно знаеше, че тя е била на двадесет и три години и две години по-голяма от Клайд — никой, който я е познавал, не е могъл да каже за нея нито една лоша дума. И аз съм положителен, че нито едно изказване в този дух не ще бъде направено при гледането на настоящото дело. Преди малко повече от една година, на деветнадесети юли, тя дошла в град Ликъргъс, за да може с труда на своите ръце да подпомага семейството си. — В цялата зала се чуха риданията на нейните родители, сестри и братя.

— Господа — продължи Мейсън и започна подробно да описва живота на Робърта от деня, когато тя първом напуснала дома си, за да отиде при Грейс Мар, докато, след като се срещнала с Клайд на езеро Кръм, се спречкала заради него с приятелката си и със своите покровители, семейство Нютън, възприела желанието му да заживее сама, сред непознати хора, като укрила подозрителната истина за това от родителите си, и най-сетне отстъпила пред подлъгванията му — писмата, които му бе писала от Билц, даваха подробно всяка следваща стъпка на тази история. След това по същия щателен начин той заговори за Клайд; за интереса му към живота на светското общество в Ликъргъс; за богатата и красива госпожица X., която само поради своята наивност и доброта, макар и увлечена от него, му дала да разбере, че би могъл да се надява в бъдеще да получи ръката й, неволно разпалила у него страст, станала причина за внезапната промяна в отношението и чувствата му към Робърта и накрая — Мейсън настояваше, че щял да го докаже — тази промяна завършила със замисъла, който довел до смъртта на Робърта.

— Но кое е лицето, което аз обвинявам във всичко това? — неочаквано и най-драматично възкликна той на това място. — Ето го, той седи там! Дали е син на непрокопсани родители, творение на градските вертепи, човек, който е бил лишен от възможност да си състави правилни или честни представи за ценностите и задълженията на един приличен и почтен живот? Такъв ли е? Тъкмо напротив. Баща му е от същото семейство, което е създало в Ликъргъс едно от най-големите и най-процъфтяващите промишлени предприятия — „Грифитс и съдружие, яки и ризи“. Той е бил беден, да, в това няма съмнение. Но не по-беден от Робърта Олдън, а бедността явно не е покварила нейния характер. Родителите му, както се научаваме, са пастори самозванци, които са вербували вярващи и ръководили мисии в Канзас сити и Денвър, а преди това в Чикаго и Гранд Рапидз, в щата Мичиган — хора, които по събрани от мен сведения са искрено религиозни и със здрави принципи във всяко отношение. Но подсъдимият, най-големият им син, този, от когото бихме очаквали да бъде най-дълбоко повлиян от тях, рано се отвърнал от техния свят и се пристрастил към външния блясък в живота. Той станал пиколо в известния в Канзас сити хотел „Грийн Дейвидсън.“

След това Мейсън продължи да обяснява, че Клайд никога не се задържал на едно място — бил човек, който, може би поради някаква особеност в темперамента, предпочитал да скита от място на място. Сетне, както той каза по-нататък, Клайд получил висока длъжност — началник на отделение в добре известната фабрика на чичо си в Ликъргъс. И тогава постепенно навлязъл в кръговете, в които се движели чичо му и неговите деца. А заплатата му била такава, че можел да си позволи да наеме стая в една от по-хубавите къщи в града, докато погубеното от него момиче живеело в скромна стаичка на глуха улица.

— И въпреки това — продължи прокурорът — колко голям капитал е бил правен от това, че подсъдимият уж бил млад! — Тук той си позволи презрително да се усмихне. — Неговите защитници и други го наричат във вестниците безброй пъти „момче“. Той не е момче! Той е зрял мъж. Той е имал по-големи възможности по отношение на образованието и издигането си в обществото, отколкото кой да е от вас в ложата на съдебните заседатели. Пътувал е. В хотелите и клубовете и в обществото, с което е бил тъй тясно свързан в Ликъргъс, той се е познавал с почтени, достойни, а дори и способни и изтъкнати хора. Ами че всъщност в момента на задържането му преди два месеца той беше член на най-модното общество и летовническа група, с които този край може да се похвали. Помнете това! Той има зрял, а не недозрял ум. Умът му е напълно развит и прекрасно уравновесен.

Господа — продължи той, — както обвинението скоро ще ви докаже, едва четири месеца след пристигането на подсъдимия в Ликъргъс загиналата девойка постъпила на работа при него, в отделението, на което той бил началник. И не се минали два месеца, когато той успял да я убеди да се премести от почтеното и религиозно семейство, което избрала в Ликъргъс, в дом, за който не знаела нищо и главното предимство на който по мнението на подсъдимия било, че е предлагал възможности за потайност и уединение, свобода от надзор, за да може да изпълни гнусните си намерения, които вече е имал по отношение на тази девойка.

В дружество „Грифитс“ съществува правило — както ще ви покажем по-нататък в хода на делото, — което обяснява много неща, а то е, че на никой висш служещ или началник на някое отделение не е позволено да има интимни връзки с някое от подведомствените му момичета или във фабриката изобщо, нито вътре, нито извън предприятието. Това не би било благоприятно нито за нравствеността, нито за честта на работещите в това голямо дружество и затова то е забранено. И скоро след постъпването си там този човек е бил запознат с правилото. Но възпряло ли го е то? Възпряло ли го е по някакъв начин тъй скорошното и благосклонно внимание на чичо му? Ни най-малко. Потайност! Потайност! От самото начало! Прелъстяване! Прелъстяване! Тайното, преднамерено безнравствено, противозаконно и неоправдано и осъдително от обществена гледна точка блудство извън възраждащите и облагородяващи връзки на брака!

Това е била неговата цел, господа! Но било ли е изобщо известно комуто и да било в Ликъргъс или другаде, че между него и Робърта Олдън съществува подобна връзка? Нито на една жива душа! Нито една жива душа, доколкото можах да установя, не е дори някак подозирала за тази връзка преди смъртта на девойката. Нито една душа! Помислете за това!

Господа съдебни заседатели — тук в гласа му зазвучаха почти благоговейни нотки — Робърта Олдън е любила нашия подсъдим от все сърце и душа. Тя го е любила с тази любов, която представлява върховната тайна на човешкия ум и човешкото сърце, която в своята сила и своята слабост надделява над всякакъв страх от позор или наказание дори от безсмъртния небесен баща. Тя е била искрена, човечна, благонравна и добра девойка… страстна и любеща. И е любила тъй, както може да люби само една щедра, доверчива и самоотвержена душа. И като го е любила така, най-после му е дала всичко, каквото една жена може да даде на любимия мъж.

Приятели, това се е случвало милиони пъти в този наш свят и ще се случва милиони и милиони пъти в бъдните дни. То не е ново и няма никога да бъде старо.

Но през януари или февруари тази година девойката, която сега лежи мъртва в гроба, се видяла принудена да отиде при подсъдимия Клайд Грифитс и да му каже, че е на път да стане майка. Ние ще ви докажем, че тогава и след това тя го е молила да замине с нея и да узакони връзката си.

Но направил ли го е той? Искал ли е? О, не! Защото по това време в мечтите и чувствата на Клайд Грифитс настъпила промяна. Той успял да открие, че името Грифитс в Ликъргъс отваря вратите на най-избраните кръгове, че този, който е бил нищо в Чикаго или Канзас сити, е голяма личност тук и че то го води до познанство с девойки, образовани и богати, девойки, които се движат много далече от кръга, към който принадлежи Робърта Олдън. Не само това, но той намерил девойка, която го привлякла безгранично със своята красота, богатство, обществено положение и пред която малкото момиче от земеделското стопанство и от фабриката в трогателно мизерната потайна стаичка, където той го настанил, изглеждало наистина жалко — достатъчно добро, за да го мами, но не и за да се ожени за него. И той не е искал да го направи.

Мейсън замълча, но само за миг, сетне продължи:

— Аз обаче не можах да открия нито един момент, в който да е имало и най-малка промяна или прекъсване в светските му развлечения, които така го възхищавали. Напротив, от януари до пети юли тази година и след това… да, дори след като девойката най-после се видяла принудена да му каже, че ако не я отведе и не се ожени за нея, тя ще трябва да се обърне към чувството за справедливост на тази среда, в която се движат, и след като тя лежала студена и безжизнена във водите на езеро Голямата чапла, за него е имало само танци, градински увеселения, разходки с автомобили, вечери, весели излети до Дванадесетото и Мечото езеро и той като че ли не е помислял, че нравственото й бедствие и падението й в очите на обществото би следвало да променят някак неговото поведение.

Тук Мейсън се спря и погледна към Белнап и Джефсън, които от своя страна не бяха чак толкова смутени и разтревожени и само се усмихнаха, първо на него, а после един на друг, макар че Клайд, ужасен от силата и страстността на тази реч, с тревога отбеляза колко много преувеличения и несправедливост имаше във всичко това.

Но още докато той си го мислеше, Мейсън подхвана наново:

— По това време, господа, както ви казах, Робърта Олдън започнала да настоява Грифитс да я вземе за жена. И той обещал да го стори. Въпреки това, както ще ви докажат всички данни по делото, той изобщо не е имал намерение да направи нещо подобно. Напротив, когато състоянието й станало такова, че не можел да понася повече нейните молби и опасността, която безспорно представлявало присъствието й в Ликъргъс, той я придумал да се върне в бащиния си дом, очевидно под предлог да се приготви, като си ушие някои дрехи за деня, когато щял да дойде да я отведе в някой далечен град, където никой нямало да ги познава, но където тя, като негова съпруга, щяла да може честно и почтено да дари живот на тяхното дете. И според нейните писма до него, както ще ви покажа, това щяло да стане три седмици след отиването й у дома в Билц. Но отишъл ли е той, както й бе обещал? Не, той изобщо не отишъл там.

В края на краищата и единствено поради това, че не е имало друг изход, той й позволил да дойде при него на шести юли тази година, точно два дни преди смъртта й. Но не преди да… не, чакайте! Междувременно, или от пети до шести юли, той я оставил да се измъчва от мрачни мисли в това малко усамотено стопанство в покрайнините на Билц в околия Мимико, където съседки идвали да гледат и да й помагат да си направи малко дрехи, които дори сега не смеела да нарече свой чеиз. Тя е подозирала и се е страхувала, че подсъдимият ще я измами. Защото всеки ден, а понякога и два пъти на ден му пишела, разказвала му за страховете си и му се молила да я увери с писмо или дума по някакъв начин, че ще дойде и ще я отведе.

Но направил ли е поне това? Никакво писмо! Никакво! Не, господа, о, не! Напротив, само няколко телефонни разговора — нещо, което не може тъй лесно да се проследи или да се разбере. Пък и те толкова рядко и толкова кратки, че тя горчиво се оплаквала от липсата на интерес и внимание от негова страна по това време. Дотолкова, че в края на петата седмица, отчаяла се, му е писала… — Мейсън взе от купчинката писма на масата зад него това, което му трябваше, и прочете: — „Пиша ти, за да ти кажа, че ако не ми се обадиш било по телефона, било с писмо до пладне в петък, същата вечер ще бъда в Ликъргъс и всички ще научат как си се отнесъл с мен.“ Това са думите, господа, които тази нещастна девойка е била принудена най-сетне да напише.

Но искал ли е Клайд Грифитс хората да узнаят как се е отнесъл с нея? Разбира се, не! И в ума му веднага започнал да се оформя план как да избегне излагането и да накара устата на Робърта Олдън да замълчи завинаги. И, господа, обвинението ще докаже, че той наистина й затвори устата.

Сега Мейсън извади карта на Адирондакските планини, която бе наредил да му приготвят за тази цел и на която с червено мастило бе проследено движението на Клайд до смъртта на Робърта и след това до момента на задържането му при Голямото мечо езеро. При това той се отклони, за да разкаже на съдебните заседатели добре обмисления план на Клайд за укриването на самоличността му, различните записвания под измислени имена, двете шапки. Тук той обясни също, че във влака от Фонда до Ютика, а после от Ютика до езеро Грас Клайд не пътувал в същия вагон с Робърта, след което заяви:

— Не забравяйте, господа, макар преди това да е загатвал на Робърта, че това щяло да бъде тяхното сватбено пътешествие, той не е искал никой да разбере, че пътува с годеницата си… не, дори след като стигнали на езеро Голямата чапла. Защото се е стремил не да се ожени за нея, а да намери безлюдно място, където да угаси живота на момичето, което му било омръзнало. Но попречило ли му е двадесет и четири и четиридесет и осем часа преди това да държи Робърта в прегръдките си и да повтаря обещанията, които не е имал никакво намерение да изпълни? Попречило ли е? Аз ще ви покажа регистрите за гостите от двата хотела, в които са спирали и където поради предполагаемата им близка женитба са спали заедно, в една стая. А пък единствената причина това да трае четиридесет и осем вместо двадесет и четири часа се е крила в грешката му по отношение усамотеността на езеро Грас. Когато видял, че то кипи от живот, че е център на религиозна лятна колония, той решил да го напусне и да отиде на Голямата чапла, което било по-безлюдно. И ето, господа, вие виждате пред себе си смайващо и мъчително зрелище: уж невинен и във висша степен неправилно разбран млад мъж влачи изморена и паднала духом девойка от едно място на друго, докато намери достатъчно безлюдно езеро, в което да я удави. И то само четири месеца, преди тя да стане майка!

А после, когато стигнал на достатъчно усамотено езеро и я извел от ханчето, където се записал пак под измислено име като Клифърд Голдън и съпруга, той я качил на лодка и повел към смъртта. Малката нещастница си е въобразявала, че отива на кратка разходка преди мнимата женитба, за която й говорил и която трябвало да скрепи с печат и да освети връзката им! Да скрепи и освети! Да скрепи и освети, както скрепяват и осветяват сключили се води, не другояче… не другояче. И той да тръгне непокътнат и доволен като вълк от плячката си към свободата; към брак с друга, към светско, материално и любовно блаженство, към обществено положение и охолство, а Робърта да спи безмълвна и безименна в гроба си във водата.

Но, господа, неизповедими са пътищата на природата или на бога и провидението, които дават окончателната насока на нашите намерения, както и да ги предначертаваме ние! Човекът е, който предполага, но господ, господ е този, който разполага!

Подсъдимият, сигурен съм, че все още се чуди отде зная, че Робърта е смятала, че те ще се оженят, след като напуснат ханчето на Голямата чапла. И не се съмнявам: той все още се утешава с мисълта, че няма начин аз да го зная. Но колко проницателен и дълбок трябва да бъде този ум, който би могъл да предугади и предотврати всичките случайности и вероятности в живота! Защото, както седи там сега със сигурната вяра, че защитниците му ще успеят благополучно да го отърват… — при тези думи Клайд изведнъж изправи гръб с чувството, че косата му мърда, а ръцете, скрити под масата, леко треперят — той не знае, че тази девойка, когато се забавила в стаята си в ханчето на езеро Грас, написала писмо до майка си, което не е имала време да изпрати и което е било в джоба на мантото й, останало в ханчето, защото денят бил горещ и защото си въобразявала, разбира се, че ще се върне. Това писмо е сега тук, на тази маса.

На Клайд малко остана да му затракат зъбите. Той трепереше като от треска. Точно така, тя беше оставила мантото си! Белнап и Джефсън също седнаха по-изправено, като се чудеха какво ли може да има в писмото. Дали можеше да бъде съдбоносно и доколко може да накърни или изобщо да осуети изработения от тях план на защитата? Те можеха само да чакат и да чуят.

— В това, писмо — продължи Мейсън — тя казва защо е отишла горе на езерата: не за друго, а за да се омъжи — тук Джефсън и Белнап, както и Клайд си отдъхнаха с голямо облекчение: това беше точно в рамките на техния план, — и то след един или два дена — продължи Мейсън, който все още мислеше, че е смазал Клайд от страх. — Но Голдън или Грейъм от Олбъки или от Сиръкюз си е знаел. Той е знаел, че няма да се върне. И е взел всичките си вещи със себе си в лодката. И цял следобед, от пладне до вечерта, е търсил място на това безлюдно езеро — място, което да не се вижда лесно от никоя точка на брега, както ще ви покажем. И на свечеряване го намерил. И когато се запътил на юг през гората след това с нова сламена шапка на главата и с чисто сухо куфарче в ръка, той си е въобразявал, че е в безопасност. Нямало вече Клифърд Голдън, нямало вече Карл Грейъм… те се удавили… те били на дъното на езеро Голямата чапла. Но Клайд Грифитс бил жив и свободен, на път към Дванадесетото езеро и обществото, което толкова много обичал.

— Господа, Клайд Грифитс е убил Робърта Олдън, преди да я хвърли в това езеро. Той я ударил по главата и лицето и е смятал, че никой не го е видял. Но когато нейният предсмъртен вик проехтял над водите на Голямата чапла, там е имало свидетел и преди обвинението да си е казало думата, този свидетел ще бъде тук и ще ви съобщи каквото знае.

Мейсън нямаше очевидец, но не можа да устои пред удобния случай да породи такава разстройваща мисъл в противниковия лагер.

И положително резултатът отговаряше и дори надминаваше очакванията му. Защото Клайд, който до този миг, а особено след съкрушителното съобщение за писмото, се мъчеше да посреща всичко с невъзмутимия вид на оскърбена невинност, сега изтръпна и веднага изпадна в отчаяние. Свидетел! И е дошъл да даде показания! Боже! Тогава, който и да е бил, той се е спотайвал на безлюдния езерен бряг, видял е непреднамерения удар, чул е нейните викове… видял е, че той не се е опитал да й помогне! Видял го е да плува към брега и крадешком да се отдалечава… може да го е наблюдавал в гората, когато се е преобличал. Боже! Ръцете му се впиха в облегалките на стола, главата се отметна назад като от силен удар, защото всичко това означаваше смърт… неизбежно смъртно наказание. Боже! Сега няма надежда! Главата му клюмна, изглеждаше като че ли ей сега ще изпадне в кома.

Колкото за Белнап, изявлението на Мейсън го накара в първия миг да изтърве молива, с който си водеше бележки, а след това да се вторачи с озадачен и слисан вид, понеже те нямаха данни, с които да отблъснат такъв съкрушителен удар… Но като се сети колко объркан сигурно изглежда, веднага се овладя. Дали в края на краищата Клайд ги е лъгал, дали я е убил преднамерено, и то пред този невидим свидетел? Ако е така, може би ще им се наложи да се откажат от едно такова безнадеждно и непопулярно дело.

Що се отнася до Джефсън, той беше за миг зашеметен и смазан. И през неговия строг ум, не се поддаващ лесно на сътресения, вихрено се занизаха мисли като: имало ли е наистина свидетел? Дали Клайд е лъгал? Но жребият бе хвърлен, защото нали той вече им беше признал, че е ударил Робърта, и свидетелят трябва да е видял това. И това слагаше край на всякакви твърдения за душевен прелом. Кой би го повярвал след едно такова свидетелско показание?

Но поради самата си природна заядливост и решителност, той не можеше да си позволи да бъде объркан от подобно съкрушително съобщение. Вместо това се обърна и след като изгледа слисаните, но вече упрекващи се Белнап и Клайд, подхвърли:

— Не му вярвам. Мисля, че лъже или блъфира. Въз всеки случай ще почакаме и ще видим. Има много време, докато дойде ред на нашето изложение. Погледнете всички тия свидетели. И ние можем да ги подлагаме на кръстосан разпит със седмици, стига да пожелаем, докато му изтече мандатът. Имаме предостатъчно време за сума неща… например да узнаем междувременно нещо за тоя свидетел. А освен другото може да се говори за самоубийство или за случилото се, както си е било. Можем да накараме Клайд да се закълне в това, което е станало, каталептичен транс… липса на смелост да извърши замисленото. Не е вероятно някой да може да го види от петстотин фута разстояние. — И Джефсън мрачно се усмихна. Почти в същия момент той добави, но така, че да не го чуе Клайд: — Бихме могли да го отървем в най-лошия случай с присъда за двайсет години, как мислите?