Теодор Драйзер
Американска трагедия (40)

XXI

Не е лесно да се опише душевното състояние на Робърта през тази нощ. Защото това беше истинска пламенна любов, а на младини е трудно да устоиш пред истинска и пламенна любов. Освен това тя беше свързана с най-вълнуващи и грандиозни илюзии относно тукашното материално и обществено положение на Клайд — илюзии, в създаването на които той нямаше никакъв пръст и които почиваха повече върху догадки и клюки, а над тях той нямаше никаква власт. Пък собственото й семейство, както и личното й положение бяха толкова за окайване — никаква надежда отникъде освен надеждата, свързана с него. И ето че се е скарала с него и го е пропъдила ядосан. От друга страна, не беше ли започнал той твърде настойчиво да се стреми към тези обезпокоителни и без съмнение ужасно свободни и интимни отношения, които нейното възпитано в строга нравственост съзнание не можеше да приеме като почтени? Какво да прави сега? Какво да каже?

И сега в тъмнината на стаята си, след като бавно и замислено се съблече и безшумно се мушна в голямото старомодно легло, Робърта си каза: „Не, няма да го направя! Не бива. Не мога. Ще бъда лошо момиче, ако го направя. Не би трябвало да направя това за него, въпреки че го иска, дори да ме заплаши, че ще ме остави завинаги, в случай че му откажа. Би трябвало да го е срам да ме моли.“ И още в същия миг или миг след това вече се питаше какво друго биха могли да сторят при тези обстоятелства. Защото положително Клайд беше поне отчасти прав в твърдението си, че за тях, кажи-речи, не остава място, където биха могли да отидат, без да бъдат забелязани. Колко несправедливо беше правилото на дружеството! А без съмнение независимо от това правило семейство Грифитс би сметнало, че е под достойнството на Клайд да се занимава с нея, както всъщност без съмнение биха сметнали и семействата Нютън и Гилпин, ако случайно чуеха и узнаеха кой е той. И ако приятелството му с Робърта стигнеше до знанието им, това би навредило и на него, и на нея. А тя не би направила нищо, което да напакости на него — никога!

Едно нещо й дойде наум при тези разсъждения, че би трябвало да си намери работа някъде другаде, за да разреши този въпрос — въпрос, който в момента като че ли имаше малко общо с по-належащия и интимен въпрос за неговото желание да я посещава в стаята й. Но това би значило да не го вижда вече по цял ден, а само вечер. Пък и в никой случай всяка вечер. И това я накара да отхвърли мисълта да си намери друга работа.

В същото време, както размисли сега, денят ще се зазори утре и тя ще види Клайд във фабриката. Ами ако той не й заговори, нито тя на него? Невъзможно! Смешно! Ужасно! Самата мисъл я накара да седне в леглото, където пред нея призрачно се мярна видение на Клайд, отправило й безразличен и студен поглед.

Тозчас тя скочи на крака и запали единствената електрическа крушка, която висеше от средата на тавана. Тогава отиде при огледалото, закачено над старата орехова тоалетка в ъгъла, и се загледа в него. Стори й се, че вече вижда черни кръгове под очите си. Усети да изтръпва и изстива и поклати глава с някакво безпомощно и объркано изражение. Той не би могъл да постъпи тъй низко! Не би могъл да се покаже така жесток към нея, нали? О, само да знаеше колко трудно… колко невъзможно е това, което иска от нея! О, дано по-скоро дойде денят, та да може пак да види неговото лице! О, да дойде пак вечер, та да може да стисне неговите ръце в своите… да усети неговите ръце да я прегръщат!

— Клайд, Клайд — възкликва тя полугласно, — ти няма да постъпиш тъй с мен, нали… не можеш да постъпиш тъй!

Отиде при старо, избеляло и поизкорубено тапицирано кресло, което стоеше сред стаята до масичка с няколко безинтересни книги и списания — „Сатърди Ивнинг Поуст“, „Мънзи“, „Попюлър Сайънс Мънтли“, едно градинарско списание, — и за да се откъсне от влудяващите я, парещи мисли, седна, опряла брадичка на ръцете и лакти на колената. Но мъчителните мисли не я оставяха; започна да усеща и тръпки и затова взе одеялото от леглото и се зави с него, сетне отвори каталога на градинските семена, но веднага го захвърли.

„Не, не, не, той не е способен да постъпи така с мен, не би го направил!“ Не бива да му позволи. Та нали й беше повтарял безброй пъти, че е луд по нея… безумно влюбен в нея. Бяха ходили на толкова чудесни места заедно!

Сега, без да си дава някаква сметка за това, което върши, тя се местеше от креслото на ръба на леглото, седеше с лакти на коленете и брадичка, опряна на ръцете, или стоеше пред огледалото, или се взираше неспокойно в мрака, да види не започва ли да се развиделява. И в шест — шест и половина, когато се пукваше зората и наближаваше времето да се облече, тя все още беше на крак — на креслото, на ръба на леглото, в ъгъла пред огледалото.

Но беше стигнала само до едно определено заключение, а то беше, че трябва да направи нещо, та Клайд да не я напусне. Това не бива да се случи. Трябва да намери нещо, което да може да каже или направи, което ще го накара пак да я обича — дори ако… дори ако… е, добре, дори ако се наложи да му позволи да я посещава тук от време на време или някъде другаде… в някоя друга стая, в някоя друга къща, където вземат наематели, където би могла да нареди някак предварително… да каже, че е неин брат или нещо такова.

Но настроението, завладяло Клайд, беше много по-различно. За да разбере правилно — в пълна мяра — това настроение, упоритостта и мрачната заядливост, в които беше внезапно изпаднал, човек би трябвало да се върне в Канзас сити, към времето, когато тъй безуспешно се беше увъртал около Хортензия Бригз. А също и как е бил принуден да се откаже от Рита, и то без да спечели нещо. Защото, макар сегашните условия и положение да бяха други и да нямаше никакво морално право да обвини Робърта, че се държи с него нечестно, както се беше държала Хортензия, все пак не можеше да отрече факта, че момичетата — всички момичета — са явно упорити и много се пазят, винаги поставят себе си над мъжа, искат да го принудят да върши много неща за тях, без да искат да направят нещо в замяна. Не беше ли му винаги повтарял Ратърър, че що се отнася до момичетата, той винаги е бил сравнително глупав: твърде мек, винаги готов да се издаде и да им даде да разберат, че е лапнал въдицата. А пък, както Ратърър му обясни, Клайд притежавал външността — „капитала“ — и нямало защо вечно да тича по момичетата, освен ако те го търсят чак толкова много. И тази мисъл и комплимент бяха му направили много голямо впечатление на времето. Само че поради несполуките, претърпени по отношение на Хортензия и Рита, сега постъпваше по-решително. И ето че все пак го грозеше опасност да повтори или да докара на главата си същото, което го беше сполетяло в случаите с Хортензия и Рита.

Същевременно не можеше мислено да не се обвини, че сегашните му стремления определено го водят към връзка, която няма да е законна и която може да се окаже опасна в бъдеще. Защото, както си мислеше смътно, неясно сега, щом търси връзка, която предразсъдъците и възпитанието на Робърта не биха й позволили да сметне за нещо друго, освен грях, не създава ли с това за нея известно право да търси от него в бъдеще някаква компенсация, която може би няма да е толкова лесно да й откаже? Защото в края на краищата агресорът е той, не тя. И поради това, каквото и да последва във връзка с цялата тази работа, дали няма да се окаже тя в положение да поиска от него повече, отколкото той би искал да й даде? Защото има ли той намерение да се ожени за нея? Дълбоко в душата му се таеше нещо, което дори и сега му подсказваше, че никога не ще поиска да се ожени за нея… пък и не би могъл против волята на големите си роднини тук. Трябва ли тогава да настоява и занапред? И ако настоява, дали ще може да го направи така, че да избегне всякакви претенции от нейна страна в бъдеще?

Той не изказваше толкова ясно най-съкровените си чувства и пред самия себе си, но, общо взето, те носеха този характер. И все пак духовното и физическото обаяние на Робърта бяха тъй силни, че въпреки предчувствието или интуитивното прозрение, което като че ли го предупреждаваше, че е опасно за него да настоява с искането си, Клайд гореше от желание да я притежава и продължаваше да си твърди, че ще скъса окончателно с нея, ако не му позволи да я посещава в стаята й.

Тази борба, която възниква при всеки първичен съюз на мъжа и жената, бил той брачен или не, се развихри на другия ден във фабриката. И въпреки всичко без нито една дума от двете страни. Защото Клайд, макар и да се смяташе дълбоко влюбен в Робърта, все пак не беше затънал чак толкова, че вроденият му егоизъм, амбиция и стремеж към поставената цел да не вземат връх в този случай и да не потиснат всеки друг импулс. Беше твърдо решил да възприеме държането на обиден, да не се отпуска пред нея и да не се огъне в никакво отношение, освен ако и тя от своя страна направи някаква отстъпка, с която да го умилостиви.

Ето защо тази сутрин той влезе в маркировъчното отделение с изражение и вид на човек безкрайно погълнат от въпроси, които нямат нищо общо със случилото се предишната вечер. Но понеже съвсем не беше сигурен дали такова държане от негова страна може да го доведе до нещо друго, освен поражение, беше вътрешно разтревожен и гузен. Защото в края на краищата видът на току-що дошлата Робърта, макар бледа и разсеяна, но не по-малко очарователна и усърдна в работата от всеки друг път, не можеше да затвърди у него вярата в една незабавна или дори далечна победа. А както я беше опознал или поне си въобразяваше, че я е опознал досега, изпитваше много малка надежда, че тя може да отстъпи.

Той току я поглеждаше, когато тя не гледаше към него. А когато тя на свой ред вдигаше очи към него, но само когато той не я гледаше, Клайд си даваше вид, че не я познава. А сега за нейно горчиво разочарование той продължи не само да я пренебрегва, но и за първи път, откакто бяха тъй увлечени един в друг, сякаш започна да обръща ако не съвсем явно, то поне забележимо и преднамерено внимание на онези други момичета, които винаги толкова много се интересуваха от него и които винаги, както тя вечно си въобразяваше, само чакаха най-малък повод от негова страна, за да направят всичко, каквото би могъл да поиска от тях.

Ето, той гледа през рамото на Руза Никофорич, която е обърнала закачливо към него пълното си лице с чип нос и слабохарактерна брадичка, и й разправя нещо, което надали е свързано с текущата работа, защото и двамата нехайно се усмихват. А ето след малко се намери до Марта Бордалу и закръглените й рамена и голите догоре ръце почти го докосват. Въпреки цялата й пълнота и подчертано чужд за американките плътски вид, все пак в тази французойка имаше нещо, което повечето мъже биха харесали. А Клайд се опитваше да се шегува и с нея!

А по-късно дойде редът на Флора Брант, много чувствената и доста приятна американка, с която Робърта го беше забелязала да се закача от време на време. Но дори и да беше така, никога не бе искала да повярва, че той може да се заинтересува от някоя от тези! Положително не и Клайд!

Ала ето че той съвсем не я вижда сега — не може да намери време да й каже една-едничка дума въпреки всичките приятни забележки и весели погледи за тези другите! О, колко мъчително! О, колко жестоко! И колко дълбоко презира тя тези други момичета, тяхното заглеждане в него и нескритото им старание да й го отнемат. О, колко ужасно! Положително трябва да е силно настроен против нея сега, иначе не би направил това, особено след всичко, което е имало между тях… любовта… целувките.

Часовете се протакаха безкрайно за двамата и с еднакво много горчивина за Клайд, както и за Робърта. Защото той беше припрян и нетърпелив в своите мечти и мъчно понасяше бавенето и разочарованията — това са главните отличителни черти на амбициозните мъже, какъвто и да е техният нрав. Той се измъчваше час по час от мисълта, че ще загуби Робърта или че за да я спечели наново, ще трябва да се подчини на нейните съображения.

А тя от своя страна се измъчваше не толкова от въпроса дали ще трябва да отстъпи пред желанието му (защото сега това почти никак не я тревожеше), но дали, след като му отстъпи веднъж, Клайд ще се задоволи само с някаква форма на сдържани дружески отношения в стаята й… или не. И дали то ще му е достатъчно, за да продължи дружбата си с нея. Защото повече от това тя няма да му позволи… никога! И все пак… тази неизвестност. Горчилката на безразличието! Тя едва понасяше безкрайните минути, да не говорим за часовете, и най-после, обзета от отчаяние, че сама си е навлякла тази мъка, към три часа следобед отиде в стаята за почивка, намери там парченце хартия на пода и с помощта на огризка от молив, която имаше у себе си, съчини кратка бележка:

Моля ти се, Клайд, не ми се сърди! Моля ти се! Моля ти се, погледни ме, заговори ми! Толкова съжалявам за снощи, наистина ужасно съжалявам. И трябва да те видя довечера в края на Брястова улица в осем и половина, ако можеш да дойдеш. Имам нещо да ти кажа. И моля ти се, погледни ме и ми кажи, че ще дойдеш, дори и да си ми сърдит! Няма да съжаляваш. Толкова много те обичам! Ти знаеш, че те обичам.

Твоята печална Робърта

И с чувството на човек, който, гърчейки се от болка, търси някакво упойващо средство, тя сгъна хартийката и на връщане в стаята мина близо до бюрото на Клайд. Той беше там в момента, навел глава над куп бележки. На минаване Робърта бързо пусна бележката в ръцете му. Той я погледна веднага и тъмните му очи все още бяха сурови в този миг от болката, тревогата, недоволството и непоколебимостта, които го бяха измъчвали целия ден, но като видя отдалечаващата се фигура на Робърта и бележката, веднага се отпусна, обзет мигновено от нахлулото в душата му изненадано задоволство и радост. Отвори бележката и я прочете. И пак така мигновено тялото му бе пронизано от топли и някак омаломощаващи лъчи.

А Робърта от своя страна, когато стигна масата си и се поспря да провери дали някой случайно не я е видял, предпазливо се обърна с напрегнат и неспокоен поглед в очите. Но щом видя Клайд да гледа право в нея с очи, изпълнени с победоносен и въпреки това покорен блясък, с усмивка на уста и радостно да й кимва в знак на съгласие, тя внезапно почувства едно замайване, сякаш спрялата й досега кръв, задържана от свилото се сърце и опъналите се нерви, също така внезапно потече отново свободно и всичките пресъхнали тресавища и попукани и обгорени брегове на душата й, сухите поточета, реки и езера на мъката, които сякаш изпълваха цялото й същество, също така мигновено бяха залени от обилната, бликаща сила на живота и любовта.

Той ще дойде! Ще се срещнат довечера! Ще я прегръща и ще я целува както преди! Тя ще може да го гледа в очите! Няма вече да се карат… о, никога, стига да може тя да предотврати това!