Теодор Драйзер
Американска трагедия (25)

VI

Стаята, която Клайд нае същия ден с помощта на госпожа Брейли, се намираше на Торп Стрийт — улица много далече по качество, ако не по разстояние, от онази, където живееше чичо му. Във всеки случай разликата бе достатъчна, за да пресече окончателно растящото у него самомнение на човек, който в края на краищата е негов близък. Съвсем обикновените сиви, кафяви или жълтеникави къщи бяха опушени или разнебитени, но голите и брулени от зимния вятър дървета въпреки пушека и прахоляка като че ли говореха, че е близо новият живот — листата и цветята на май. И все пак, когато навлезе в тази улица с госпожа Брейли, той видя много сиви и неприветливи фигури на мъже, момичета и попреминали стари моми, приличащи по всичко на водачката му, които се прибираха от няколкото фабрики оттатък реката. А на вратата госпожа Брейли и Клайд бяха посрещнати от не чак много учтива жена с чиста престилка от оксфорд върху тъмнокафява рокля, която ги заведе в стая на втория етаж, не много малка, нито зле наредена, и заяви, че може да я има за четири долара седмично без храна или за седем и половина с храна — предложение, което той реши да приеме, като взе пред вид думите на госпожа Брейли, че стаята е малко по-добра от тези, които би получил другаде за същите пари. И направо реши, след като поблагодари на госпожа Брейли, да си остане тук, а малко по-късно седна да вечеря с малка група служещи в складове и фабрики, с каквито бе донякъде свикнал от Полина стрийт в Чикаго, преди да попадне в по-приятната атмосфера на „Юниън лийг“. След вечеря се запъти към главните улици на Ликъргъс и там видя такава тълпа от неугледни фабрични работници, каквато, съдейки за този квартал през деня, надали би очаквал да зърне плъзнала вечер: момичета и момчета, мъже и жени от различни националности и типове — американци, поляци, унгарци, французи, англичани, — у повечето от които, ако не у всички, се долавяше нещо особено, невежество, тъпота или недодяланост, или известна липса на вкус, живост или смелост, което налагаше върху всички тях печата на този свят на социална нужда, видян от него едва същия следобед. Все пак по някои улици и в някои магазини, особено тези по-близо до Уикейджи Авеню, се срещаха момичета и млади мъже от по-приемлив тип, които можеше да принадлежат и без съмнение принадлежаха към средата на чиновниците в различните предприятия отвъд реката: те бяха спретнати и живи.

И Клайд се разхождаше насам-натам от седем до десет, когато сякаш по предварителна уговорка навалицата из по-многолюдните улици изведнъж оредя и те съвсем опустяха. През цялото време той противопоставяше всичко това на Канзас сити в Чикаго. (Какво ли щеше да си помисли Ратърър, ако можеше да го види сега… голямата къща и фабрика на чичо му?) И може би поради малките размери градът се хареса на Клайд… Хотел „Ликъргъс“, кокетен и блеснал в светлини, сякаш съсредоточил в себе си оживения живот на местното общество. И пощата, и черквата с хубав островръх покрив и интересно старо гробище в двора, а непосредствено до тях голям магазин за автомобили. И нов кинотеатър зад ъгъла в странична улица. И разните момчета и момичета, мъже и жени, които се разхождаха тук и там и някои от които флиртуваха, доколкото Клайд можеше да види. А над всичко това витаеше някакъв намек за надежди, увлечение и младост — надеждите и увлечението, и младостта, които лежат в основите на всички градивни сили навред по света. Най-после се върна в стаята си на Тори стрийт със заключението, че Ликъргъс му харесва и че би искал да остане тук. Това прекрасно Уикейджи авеню! Огромната фабрика на чичо му! Много хубави и жадни за живот момичета, които бе видял да бързат насам-натам!

Междувременно, що се отнася до Гилбърт Грифитс, в отсъствието на баща му, който беше по това време в Ню Йорк (нещо, което Клайд не знаеше и за което Гилбърт не си направи труда да го осведоми), той съобщи на майка си и на сестрите, че се е видял с Клайд и че макар да не е най-отегчителната, братовчед им положително не е и най-интересната личност на света. Срещнал Майра на влизане у дома в пет и половина същия ден, когато при него се яви Клайд, той благоволи да забележи:

— Е, тоя наш чикагски братовчед идва днес.

— Тъй ли! — откликна Майра. — Какво представлява?

Това, че баща й беше описал Клайд като добре възпитан и умен, бе я заинтересувало, макар че, както познаваше Ликъргъс, фабричния живот и изгледите за бъдеще на тези, които работеха в предприятия като това на баща й, тя се чудеше защо Клайд е решил да дойде тук.

— Ами… не мога да кажа, че е нещо особено — отвърна Гилбърт. — Сравнително интелигентен и не е грозен, но сам признава, че никога не е имал никаква подготовка за каквато и да е работа. Точно като всички младежи, дето работят в хотелите. Струва ми се, мисли, че най-важното нещо са дрехите. Беше със светлокафяв костюм, кафява връзка и шапка в същия тон и кафяви обувки. Връзката му беше прекалено ярка и той носеше една от тия яркорозови раирани ризи, каквито бяха на мода преди три-четири години. Не исках да кажа нищо, понеже беше току-що дошъл и не знаем дали ще издържи тук, или не. Но ако остане и рече да си придава важности като наш роднина, по-добре ще е да понамали тона, защото иначе ще посъветвам началството да си поприказва с него. Като оставим това настрана, смятам, че след време от него може да излезе доста добър надзирател в някое от отделенията или нещо подобно. По-нататък би могъл да стане дори и търговски пътник, предполагам. Но съвсем не мога да разбера какво вижда той в цялата тая работа, та да си прави труда да дойде тук. Всъщност мисля, че началството не му е обяснило какви са действителните възможности тук за човек, който не е магьосник или нещо подобно.

Той стоеше с гръб към голяма открита камина.

— Добре де, нали знаеш какво каза майка онзи ден за баща му. Според нея татко мисли, че чичо никога не е имал възможност да се издигне. Вероятно той ще направи нещо за племенника независимо от това дали ще остане във фабриката, или не. На нея й се струва, както ми каза, че според татко дядо не се е отнесъл справедливо към бащата на нашия братовчед.

Майра млъкна и Гилбърт, който бе вече чул същия намек от майка си, предпочете да не се разпростира повече на тази тема.

— Знаеш ли, това малко ме интересува — продължи той. — Ако началството иска да го държи тук независимо от това дали е годен за нещо специално, или не, то си е негова работа. Само че той е този, дето вечно говори за квалификация във всяко отделение и се пази и маха всичко негодно.

Когато по-късно видя майка си и Бела, той сподели с тях същите новини и горе-долу същите мисли. Госпожа Грифитс въздъхна, защото в градче като Ликъргъс и при тяхното положение всеки техен сродник и всеки, който носеше тяхното име, трябваше да бъде много благоразумен и много внимателен в своите обноски, вкусове и съждения. Не беше много умно от страна на мъжа й да докара тук някой, който нямаше всички тези качества и нещо отгоре.

От друга страна, Бела не беше в никой случай сигурна в точността на описанието на Клайд, както го даде Гилбърт. Тя не познаваше Клайд, но познаваше Гилбърт и знаеше, че е способен много бързо да реши, че този или онзи има почти всички възможни недостатъци, докато в действителност съвсем не е така.

— Добре де — забеляза тя, след като изслуша на вечеря нови забележки на брат си върху разни особености на Клайд, — щом татко го иска, предполагам, че ще го задържи или поне ще направи нещо за него.

От тези думи Гилбърт се сгърчи вътрешно, защото това бе пряк удар срещу предполагаемия му авторитет във фабриката, ръководена от баща му, който авторитет синът се мъчеше да наложи все повече и повече във всяко отношение и по-малката му сестра добре знаеше това.

Междувременно на другата сутрин, когато се яви на работа, Клайд откри, че името или външността му, или и двете заедно — приликата му с господин Гилбърт Грифитс — представляваха за него своеобразно предимство, което още не можеше да оцени достатъчно добре. Защото, когато стигна пред вход номер едно, стоящият там на пост портиер го изгледа като стреснат.

— Аха, вие сте господин Клайд Грифитс? — запита той. — Вие ще работите при господин Кемърър? Да, зная. Тоя човек там ще ви даде работния ви номер. — И посочи един намусен и набит старец, известен, както Клайд узна по-сетне, като Стария Джеф, пазач на контролния часовник, който по-нататък в същия вход даваше и прибираше всички номера между седем и половина и осем без двадесет.

Клайд се доближи и каза:

— Аз се казвам Клайд Грифитс и ще работя в сутерена при господин Кемърър.

Старецът също се сепна и после каза:

— Да, да, точно тъй. Да, господине. Заповядайте, господин Грифитс. Господин Кемърър ми каза за вас вчера. Вие ще имате номер седемдесет и едно. Давам ви стария номер на господин Дювени.

Когато Клайд слезе по стълбите в отделението за декатиране, старецът се обърна към доближилия се вратар и възкликна:

— Да пукна, ако тоя не изглежда също като господин Гилбърт Грифитс! Същински негов портрет. Какъв му е той, как мислиш: брат, братовчед или…

— Не ме питай — отговори вратарят. — Никога не съм го виждал досега. Но положително е роднина на семейството, това е сигурно. Като го видях, първо помислих, че е господин Гилбърт. Тъкмо щях да му сваля шапка, когато видях, че не е той.

А в отделението за декатиране, когато влезе, също както и предишния ден, Клайд намери Кемърър все тъй почтителен и уклончив, също както и Хуигъм преди него, той не бе още успял да реши какво ще бъде истинското положение на Клайд в това предприятие. Защото, както Хуигъм бе осведомил Кемърър предишния ден, господин Гилбърт не казал нищичко, което да накара господин Хуигъм да разбере, че работата трябва да се направи особено лека за него, нито пък особено тежка. Наопаки, господин Гилбърт казал: „Той трябва да спазва същия режим, както и всички други служещи, по отношение на времето и работата. Никаква разлика.“ И все пак, когато му представил Клайд, рекъл: „Това е моят братовчед и той ще се помъчи да изучи нашето производство.“ А това като че ли подсказвало, че с течение на времето Клайд ще се мести от едно отделение в друго, докато мине през целия производствен процес във фабриката.

По тази причина, след като Клайд излезе, Хуигъм пошепна на Кемърър, както и на неколцина други, че съвсем не е изключено Клайд да се окаже протеже на шефа, и затова те взеха решение „да си отварят очите“, поне докато разберат какво ще бъде положението му тук. А Клайд, като забеляза това, доста се обнадежди и неволно помисли, че само по себе си и независимо от всичко, каквото би помислил или поискал да направи братовчед му Гилбърт, то можеше лесно да стане предпоставка за някакво благоволение от страна на чичо му, което да доведе до нещо хубаво за него. Ето защо, когато Кемърър започна да му разправя да не мисли, че работата е чак толкова тежка или че ще е чак толкова много отначало, Клайд прие това с леко снизхождение. А снизхождението му накара Кемърър да стане още по-почтителен.

— Закачете си шапката и сакото ей там в едно от ония шкафчета — продължи той меко и дори угодливо. — После можете да вземете една от тия колички ей, там отзад, да се качите на горния етаж и да свалите няколко парчета плат. Там ще ви покажат откъде да ги вземете.

Следващите дни бяха занимателни и все пак достатъчно трудни за Клайд, когото на първо място от време на време озадачаваше и тревожеше особената обществена и работна среда на всекидневието, както и положението, в което се беше озовал. Преди всичко тези, от които се видя сега непосредствено заобиколен във фабриката, не бяха хора, каквито в обикновени условия би избрал за другари — те бяха много по-долу от пикола, колари и писари. Всички до един бяха, както сега ясно си даваше сметка, недодялани и непохватни както умствено, така и физически. Носеха такива дрехи, каквито биха си сложили само най-прости работници — така се обличат обикновено хора, за които собствената външност има най-малко значение и всичките им мисли са съсредоточени върху работата и тежестите на материалното съществуване. Освен другото, като не знаеха кой е Клайд и какво значение може да има идването му за личното им положение, бяха склонни да бъдат недоверчиви и подозрителни.

След седмица-две обаче, разбрали, че Клайд е племенник на председателя и братовчед на секретаря на дружеството и следователно надали ще остане дълго при тях на черна работа, те станаха по-дружелюбни, но склонни поради събудилото се у тях чувство на сервилност да му завиждат и да го подозират по друг начин. Защото в крайна сметка Клайд не беше един от тях, а и не можеше да бъде при тези обстоятелства. Можеше да се усмихва и да бъде много учтив, и въпреки това да бъде винаги във връзка с онези, които стоят над тях, нали, или поне те така мислеха. Той принадлежеше, както те смятаха, към богатата висша класа, а всеки бедняк знаеше какво означава това. Бедните трябва да се държат заедно навсякъде.

Клайд обаче от своя страна, седнал през първите дни по обед в това помещение, се чудеше как могат тези работници да се интересуват от неща, които бяха за него отегчителни и безинтересни: качеството на плата, който им се донасяше долу за декатиране, някои незначителни дефекти по отношение на теглото и изработката (последните двадесет парчета като че ли се били свили не чак толкова, колкото предишните шестнадесет); или това, че „Дружество «Кранстън» за плетени изделия“ този месец задържало по-малко работници, отколкото предишния; или че „Дружеството за дървени произведения «Антъни»“ сложило обява, че тази година в събота ще се работи само половин ден чак до юни, а не до средата на май, както миналата. Те като че ли бяха погълнати от еднообразието и работата на всекидневието си.

Затова започваха да го занимават спомени за по-щастливи дни. От време на време му се искаше да е в Чикаго или Канзас сити. Мислеше си за Ратърър, Хеглънд, Хигби, Луиза Ратърър, Лари Дойл, господин Скуайърз, Хортензия… за цялата млада и безгрижна компания, в която се бе въртял, и се чудеше какво ли правят. Какво е станало с Хортензия? Тя получила в края на краищата коженото палто, вероятно от онзи продавач на пури, и избягала с другия, след като го беше уверявала в чувствата си към него… малката мизерница! След като изсмука толкова много пари от него! Само като си помислеше за нея и какво би могла да значи за него, ако нещата не се бяха развили по този начин, понякога всичко се обръщаше в душата му. Кого ли радва сега с благоволението си? Как ли се е наредила, след като е напуснала Канзас сити? И какво ли би си помислила, ако го видеше сега тук или знаеше за сегашните му важни връзки? Божичко! Това би я поизтрезнило. Но сегашната му работа нямаше много да й хареса. Това е вярно. Обаче тя би изпитала по-голямо уважение към него, ако можеше да види чичо му и братовчеда, и тази фабрика, и голямата им къща. Тогава, каквато си беше, щеше пак да стане добра към него. Да, той ще й покаже на нея, ако някога се срещнат отново — ще я постави на място, разбира се, както без съмнение ще може да си позволи тогава.