Лизелоте Велскопф-Хенрих
Синовете на Великата мечка (15)

ГОЛЕМИТЕ ВРАГОВЕ

През нощта, когато керванът на преселниците премина Мисури, Токай-ихто остана на южния бряг на реката. Той си избра през онзи час едно място, откъдето се откриваше гледка на всички страни: над залива, където досега бяха се разположили жените и децата, върху закръгления връх в началото на билото на възвишението, което навлизаше югозападно в прерията. Както враговете го виждаха тук, така и той можеше да ги наблюдава в откритата местност и да следи всяко тяхно движение. Възвишението приличаше на огромен череп, върху чието теме някой великан сякаш бе натиснал с палеца си, та се беше образувала плоска вдлъбнатина. Вдлъбнатината бе-ше покрита с глина, беше влажна и без растителност. Вождът познаваше много добре тази малка падинка. Още докато хората му бяха тук, той ги бе накарал да я издълбаят по-надълбоко. По краищата й растяха цветя и остри треви; на западния й край лежеше стволът на едно дърво заедно с клоните, което мъжете от Мечата орда бяха довлекли тук от брега на реката, за да го използуват за прикритие.

Месецът бе изгрял малко след полунощ и сега стоеше леко нащърбен на небето. Светлините и сенките се открояваха съвсем ясно. Целият западен склон на продълговатото възвишение, както и разположените на север склонове на високия бряг на реката и на залива тънеха в пълен мрак. Отдалечаващият се керван на преселниците от другата страна на голямата долина обаче бе огрян от нежната светлина на луната. Така Токай-ихто бе имал възможност да проследи всяко негово движение, докато накрая оттеглящите се изчезнаха изцяло от погледа му.

Вождът извади лулата си, напълни я и я запали. По неговото пресмятане имаше достатъчно време преди започването на боя, за да попуши. Шестият ден, за който той бе говорил на Фред Кларк, тъкмо започваше според броенето на денонощието на белите мъже, които изчисляваха започващия ден от средата на нощта. Навярно Фред Кларк си бе направил извод от думите на Токай-ихто, че той говори според индианското определение за деня сред прерията, който започваше с изгряването на слънцето; но това си оставаше за негова сметка. Той не можеше да се оплаче, ако дакотскияг боец, уговаряй-ки се за нещо с уачичун, бе разсъждавал като уачичун. Още от първия час на деня Токай-ихто беше съвсем сам на възвишението. Беше удържал на дадената дума.

Изглежда, Фред Кларк и неговите другари също смятаха да удържат на думата си, особено пък след като това им даваше голямо предимство. Никой не даде вид, че смята да нападне кервана на преселниците. От своя наблюдателен пункт дакотският вожд проследи само пробягалите в долината съгледвачи. Неколцина от тях се хвърлиха да преплуват реката; под светлината на луната опитното око можеше да различи движението им в блещукащата вода. Тези съгледвачи сигурно бяха получили нареждане да проследят отдалечаващите се дакота и да се уверят, че никой от тях няма да се върне обратно. Други се виждаха долу, в ниското, сред снопчетата трева в долината; те сякаш съзнателно искаха да привлекат вниманието на вожда върху себе си, преди да легнат сред тревата. Той трябваше да знае, че пътят му за бягство от тази страна е отсечен.

Токай-ихто гълташе дима от лулата си.

Дългата редица ездачи южно от възвишението се приближаваше ходом. На определено разстояние преди възвишението, върху чието най-високо място лежеше Токай-ихто, редицата се раздели на ляво и на дясно крило, които образуваха на изток и на запад от продълговатото възвишение две доста раздалечени редици чак до високия бряг на реката.

Самият Фред Кларк все още не се появяваше никъде. Може би смяташе да открие двубоя едва след изгрев слънце, когато дневната светлина дава на по-силния още по-голямо предимство. Токай-ихто беше решен да не остава още дълго безучастен свидетел на приготовленията на врага. Ако Ред Фокс не се появеше преди изтичането на нощта, той щеше да го предизвика да напусне прикритието си чрез мним опит за бягство.

От редицата на юг се отделиха петима ездачи и се насочиха към възвишението. Те яздеха галоп, един подир друг; сенките им летяха заедно с тях и ударите на копитата им кънтяха глухо върху степната земя. Най-първият ездач яздеше на разстояние два коня преди останалите. Дори и острият, привикнал на нощната тъмнина поглед на Токай-ихто още не можеше да различава подробности. Но той все пак знаеше кой беше този ездач.

Дакотският вожд изчука пепелта от лулата си, после захвана лулата за кожения си колан.

Червената лисица се приближаваше.

Заедно със своите съпровождачи той, изглежда, се стремеше към доста отдалечения от Токай-ихто южен край на продълговатото възвишение. Когато Ред Фокс и четиримата му другари приближиха подножието на възвишението, те изчез-наха от полезрението на вожда. Погледът на Токай-ихто обаче не се отделяше от онова място, на което трябваше отново да се появи врагът, ако реши да се изкачи на върха. Ако…

Нищо не можеше да принуди Червената лисица да започне опасния двубой. Въпреки всичко обаче вождът разчиташе на омразата, която бе видял да свети в очите на врага му при тяхната последна среща, силната омраза на престъпника. Ред Фокс нямаше защо да се страхува от законите на белите мъже. Той бе решил да отстрани единствения човек, който можеше и бе твърдо решен да накаже неговите дела: Токай-ихто сина на Матотаупа.

Червената лисица стигна до върха с коня си. Широката периферия на шапката му се появи едновременно с ушите на кобилата над ръба на гребена на възвишението; едрата му фигура с широките рамене се врязваше сантиметър по сантиметър в картината. На вожда се стори, че вижда как той вдигна с дясната си ръка камшика и удари с него. Чувствителното животно подскочи изплашено и се понесе в галоп по билото на възвишението. Ездачът отново бе закачил камшика и бе пуснал юздата, за да приближи пушката до бузата си. После се наведе назад и вдигна дулото й към небето. Изстрелът прокънтя нагоре в нощната шир. Това бе вражеският поздрав. Дакотският вожд не бе взел своята пушка. Та нали патроните му бяха изстреляни през часовете, когато той прекарваше лодката с Мечите момчета през буйната река!

Първото решение, което Токай-ихто трябваше да вземе в наближаващия двубой, бе дали ще успее да улучи на разстояние, докъдето стига някое от неговите оръжия, преди самият той да бъде улучен от куршума на врага си. Вождът носеше със себе си своя забулен в легенди костен лък и колчана с дебела стиска стрели. С прекрасното познаване на своето оръжие, с острия си поглед и със спокойните си ръце той можеше да улучи при лунна светлина една сигурна цел и на огромно разстояние. Но пушката на Ред Фокс стреляше по-надалече. Дали можеше и да улучва по-надалече? Дакотският вожд познаваше възможностите на своя противник много добре още от времето, когато бяха служили заедно като прерийни ездачи, и никак не ги подценяваше.

Червената лисица вече се приближаваше в галоп по билото на възвишението. Малко преди да достигне до обсега на изстрел със стрела, той закова на мястото коня си с предизвикателен вик, който стигна до Токай-ихто. Дакотският вожд не отговори.

Далече зад Червената лисица се появиха четиримата ездачи, от които той се бе отделил едва в подножието на възвишението. Сега те също излязоха с конете си на южния край на възвишението, скочиха на земята и успяха да накарат конете да легнат, за да се скрият зад телата им. Бяха овладели края на билото на възвишението и можеха да посипят прерията наоколо с куршумите си. От всички съучастници на Червената лисица те бяха най-опасните за младия дакота. Токай-ихто изчакваше.

Фред Кларк доближи пушката до бузата си. Натисна спусъка; чу се гръм и Токай-ихто усети пищящия куршум. Последва втори, после трети, четвърти, пети. Фред Кларк стреляше с автоматично зареждаща се пушка. Запращаше куршумите бързо един подир друг и постепенно налучка съвсем целта си. Патроните прелитаха на косъм край живата му цел. Ред Фокс беше прекрасен стрелец и известен в цялата прерия, че не пропуска лесно целта си. Ездачите му надаваха насърчителни и подигравателни викове. Червената лисица се целеше само в младия дакота. Нямаше интерес да убие коня му.

А вождът въобще не се помръдваше. Ездач и кон стояха на мястото си като мишена. Кулестият жребец бе навел ниско глава, сякаш се канеше да пасе. Токай-ихто вдигна кръглия щит от седмократно опъната кожа от бизонов врат и го държеше леко наклонен пред себе си, така че изстрелваните срещу него от далечно разстояние куршуми се отбиваха и падаха в тревата. Това беше майсторско постижение на индианската бойна техника, с което прерийните индианци се гордееха много. За Червената лисица то бе неизвестно и той не можеше да си обясни защо не улучва врага си. Неподвижният Токай-ихто започна да му вдъхва неприятно чувство. Не всеки се съгласяваше да стреля срещу ездач, който според суеверните стрелци минаваше за непробиваем от куршум и за омагьосан.

Червената лисица продължаваше да стреля, ала вече се целеше по-лошо. Ръката му бе станала неспокойна. Куршумите минаваха на две педи разстояние от целта. Тогава младият дакота изправи гривестия си жребец на задните крака.

— Хи-ийп-ийп-ийп-хи-яа!

Бойният му вик прокънтя сред пукотевицата. Кулестият жребец се понесе напред като внезапно излязла буря. Неговият галоп промени положението само за секунди и изискваше също толкова бързи решения от страна на врага. В продължение на един-два удара на сърцето Фред Кларк продължаваше да запраща куршумите си към носещия се срещу него ездач, седейки все още изправен върху седлото си; миг след това обаче той трябваше вече да съобрази, че стрелите на дакотския вожд могат да го достигнат. Токай-ихто проследи с поглед как Червената лисица се смъкна отстрани на коня си и подкара червената кобила по продължение на останалия в сянка западен склон на възвишението. Той използуваше тялото на коня си за прикритие. Продължаваше да стреля над седлото към врага.

Разстоянието между двамата биещи се мъже бързо се стопи. Вождът остави стрелите в колчана и стисна здраво бойната си секира. Той също се беше спуснал отстрани по тялото на мустанга си и сега почти висеше под корема му между носещите се в буен галоп крака. Дори и в това положение той можеше да изпъне тетивата и да убие коня на врага си. В такъв случай обаче Червената лисица щеше да си осигури прикритие зад тялото на кобилата и да продължи да стреля оттам. При такова положение беше трудно да се приближи човек към един добър стрелец; двубоят трябваше да се проточи, от което съучастниците на Червената лисица сигурно щяха да решат също да се намесят в боя. Затова Токай-ихто имаше друг план. Той искаше да предизвика врага да нападне, за да му отнеме пушката и да приключи борбата колкото се може по-бързо. Но такова намерение можеше да се осъществи само от безумно смел човек.

Щом се приближи достатъчно до Ред Фокс, Токай-ихто запрати с все сила бойната си секира над гърба на своя кулест жребец. Това не бе направена от бели мъже томахавка, а дървена бойна секира с каменно острие. Оръжието полетя с въртеливо движение. Чу се трясък от разсечено дърво и шумът му се смеси с изплющяването на нов изстрел.

Бойната секира се бе забила в приклада на пушката на Ред Фокс. Токай-ихто веднага разбра това. И го видя, когато собственият му мустанг политна и той самият можа да се спаси само чрез скачане, да не го затисне тялото на животното.

Жребецът започна да се въргаля по земята; сигурно бе улучен така, че нямаше да може отново да се изправи на крака. Токай-ихто се бе хвърлил в тревата. Погледът му се плъзна нататък към врага. Той чакаше да разбере какво смята да прави Фред Кларк. Силният удар на секирата не го бе повалил на земята; той все още висеше от едната страна на своя изправил се на задните си крака кон. Само пушката с направения на трески приклад лежеше на земята. С една ужасна ругатня Ред Фокс се отказа от станалото вече негодно оръжие и подкара бързо коня си от тъмния западен склон напреко надолу към долината. След като бе лишен от своята стреляща надалеч пушка, сега целта му бе да се измъкне от обсега на Токайихтовите стрели и да достигне равните поляни, където кобилата щеше да развие цялата си бързина. Единственото предимство, което му бе останало, бе този кон; младият дакота бе лишен от своя. Кулестият жребец направи още един опит да се изправи, но краката му се подгънаха и той отново падна.

Междувременно Фред Кларк се отдалечи. Яздеше като индианец. Беше се скрил още по-старателно зад тялото на коня си. Само дебелата подметка на тежкия му ездачески ботуш се подаваше над гърба на коня. Токай-ихто запрати няколко измамни стрели, чиито костени върхове останаха да стърчат, забити в подметката. По този начин на белия бе отнета възможността да гледа индианеца, защото в обратен случай би трябвало да подаде главата си и да я превърне в удобна за прицел мишена. През това време младият дакота остана ненаблюдаван. Той се възползува от мига, скочи на крака и побягна подир отдалечаващия се ездач, приведен дълбоко надолу, с тихи, едва чуващи се скокове и защитен от склона на възвишението. Той вече доста се бе приближил към Ред Фокс, когато онзи достигна равната прерия, където веднага се възползува от бързината на своята кобила.

Младият дакота много добре знаеше, че може с успех да се състезава на бързина на късо разстояние с всеки оседлан кон. Той трябваше да настигне своя враг. С един последен смел скок Токай-ихто преодоля последното разстояние от склона и също стъпи върху равната земя. Оказа се, че в този миг Ред Фокс бе забелязал настигащия го вече преследвач. Ласото му полетя из въздуха, развивайки се. Широката му примка се спусна над младия вожд. Токай-ихто не отскочи, нито се хвърли на земята. Не направи нищо, което би осигурило на врага му нова преднина. Примката се спусна и вождът направо скочи в нея. Сграби здраво въжето пред клупа на примката, за да не може тя да се затегне изцяло. Последва обичайното силно дръпване. Фред Кларк отново се бе прехвърлил върху седлото и бе насочил вниманието си върху коня, който бе дресиран да устои на дръпването на ласото, но отдавна не се бе упражнявал. Токай-ихто се хвърли на земята, сякаш ласото го бе съборило.

Врагът подкара коня в галоп и като изкрещя победоносно, задърпа мнимата си жертва за ласото подир себе си с желание да я умъртви, влачейки я. При това той отново извърна гръб на индианеца, когото смяташе, че е пристегнал в примката. В този миг младият дакота рипна. Стъпи на крака, отскочи от примката и затича с дълги скокове подир ездача, притегляйки към себе си ласото. В този луд бяг двамата врагове излязоха от сянката на възвишението върху огряната от месеца местност. Ред Фокс все още не подозираше нищо, тъй като ласото си оставаше изпънато. Той биеше коня си с камшика, за да го кара да бяга все по-бързо. Другарите на Ред Фокс обаче видяха какво става. Неколцина извикаха. Махайки възбудено с ръце, те се опитваха да предупредят Фред Кларк, а неколцина стреляха срещу младия дакота. Но той вече беше прикрит от тялото на коня на своя враг й куршумите не можеха да го улучат.

В първия миг Ред Фокс взе виковете на своите хора за радостни възгласи от победата, после обаче нещо събуди съмнението му и той извърна поглед назад.

Видя индианеца на един кон разстояние зад гърба си. Крясъкът му секна и камшикът падна от ръката му. Той измъкна револвера си, обърна се върху седлото назад и се прицели с насочена напред ръка към индианеца. Когато стреля, Токай-ихто тъкмо бе скочил, куршумът го докосна леко, прелитайки, без той почти да го усети, и затова не го спря. Подобно на скачащ вълк, с един-единствен отскок вождът се озова върху гърба на кобилата зад своя неприятел. Десницата му сви ръката с револвера така, че пръстите, стискащи оръжието, се отпуснаха; с лявата ръка вождът вдигна камата си.

Ред Фокс понечи да се спусне от коня на земята, за да освободи отново гърба си. Ала мигът, в който той трябваше да измъкне краката си от стремената, осуети окончателно намерението му.

Острието на ножа се заби в гърба му. Огромното му тяло се олюля и главата с широкополата шапка клюмна върху гърдите.

Токай-ихто нямаше време да се наслаждава на победата си, защото бе ограден от всички страни от врагове. За да заблуди дебнещите неговия скалп ловци, той обгърна с две ръце мъртвия си враг, сякаш продължаваше да се бори с него. Примъкна се покрай убития върху седлото на гърба на изправилия се на задните си крака кон и седна пред ездача; спусна и двата си крака от едната страна и увисна напреко върху гърба на коня, сякаш самият той бе труп или тежко ранен. С лявата ръка стисна увисналата юзда, за да задържи в своя власт изплашеното животно. С дясната сграбчи свличащото се тяло на врага си, чиито крака все още бяха запънати в стремената, и го задържа така върху седлото. На разстояние, под светлината на месеца, това трябваше да създаде впечатлението, че не Токай-ихто е победил Червената лисица, а Ред Фокс, макар и ранен, е победил Токай-ихто. Радостни викове откъм прерията и възвишението потвърдиха, че измамата му бе успяла.

Ездачите, които образуваха западната преградна верига, напуснаха постовете си и подкараха конете си в галоп лъчеобразно към предполагаемия победител в двубоя Ред Фокс. Благодарение на червената кобила обаче Токай-ихто пак яздеше най-добрия кон от всички. Той видя как ездачите забавиха своя галоп и явно изчакваха техният олюляващ се върху седлото, полусвлякъл се водач да им даде някакъв знак. Междувременно червената кобила отново се изкачи по склона с двойния си товар. Върху билото на възвишението младият дакота видя да се приближават двама размахващи оръжието си и крещящи победоносно мъже; бяха двама от постовите, които Ред Фокс бе оставил върху южния връх: един брадат бял и един индианец.

Съвсем скоро двамата щяха да прозрат хитрината на вожда. Пръв тичаше индианецът с обучените да бягат крака. Неочаквано тялото му потрепера. В същия миг и Токай-ихто го позна: Шонка!

Вождът все още беше върху склона в сянката. Той отпусна Ред Фокс и юздата, смъкна се от коня, дръпна лъка от гърба си и две стрели от колчана. Тетивата избръмча напевно и стрелите полетяха през полумрака на лунната нощ. Двамата бегачи се спряха на място; ръцете им се отметнаха във въздуха и те се строполиха в тревата. Токай-ихто дотича при тях и отне със светкавична бързина огнестрелните оръжия и патрондашите на двамата победени мъже. После хвана бързо червената кобила, която вече се оглеждаше, готова да побегне, вдигна отново Ред Фокс върху седлото и я придърпа няколко крачки към мястото, където лежаха неговата бойна секира и пушката на Ред Фокс с разбития приклад. Прибра и двете оръжия. Сега целта му бе закръгленият връх, където бе очаквал започването на боя. Долу ездачите се приближаваха в галоп, но когато най-после откриха огън към разпознатия победител, Токай-ихто бе съвсем близо до защитната падинка. Той увисна под корема на коня. И докато куршумите засвистяха над хребета на възвишението, кобилата стигна с бърз галоп читава закръгленото възвишение над малкия залив.

Всички тези събития се бяха развили със светкавична бързина и в нея именно се криеше тайната на успеха. Токай-ихто се бе смъкнал от коня и се бе хвърлил в глинестата падинка. С уговорки и малко сила успя да накара и кобилата да легне. Освободи ласото, което Червената лисица бе завързал за гърба на животното, и постави мъртвеца на северния край на падинката. После загледа напрегнато надолу; лъкът и стрелите му бяха готови за стрелба. Ала предупредителният пример на двамата убити бегачи явно бе стреснал в първия миг останалите. Ако някой се осмелеше да излезе напред, за да насочи пушката си към възвишението от гърба на своя бърз мустанг, миг след това обръщаше коня си назад и побягваше надалеч.

Вождът лежеше в глинестата падинка и не преставаше да наблюдава околността. Скривалището му беше удобно и гледката дори при лунна светлина бе прекрасна. Той бе избрал най-удобното място за един сигурен стрелец. Най-голямата грешка на враговете му бе, че не бяха обсадили закръгления връх, докато Токай-ихто се биеше с Ред Фокс. Но те всички бяха залагали с твърде голяма сигурност на победата на Червената лисица. Има да видят сега как ще успеят да се приближат към индианеца в откритата местност. Докато те не се решеха да слязат от конете и да се примъкнат многобройни от всички страни, него почти не го грозеше опасност. Колчанът му побираше сто стрели, към които трябваше да прибавим и плячкосаните огнестрелни оръжия и голямото количество куршуми. Той имаше при себе си кон, който можеше да зако-ли, за да изяде месото и да изпие кръвта му. Освен това в падинката предварително бяха оставени два мяха с вода и храна. Нощта бе осветена от лунните лъчи. Токай-ихто реши, че ловците няма да посмеят да предприемат толкова бързо на падение срещу него. Те съвсем бяха преустановили стрелбата.

Индианецът ги видя да се събират на групи. Предводителите им, Ред Фокс и Шонка, бяха убити. Може и те да се съвещаваха какво да правят при новосъздалото се положение.

Най-голямо внимание Токай-ихто отделяше на наблюдението на склона, водещ надолу към залива. Това беше единствената страна, която осигуряваше известно прикритие на врага. В дъното на залива се бяха струпали довлечените от водата дървета, освен това там растяха върби и други храсталаци, зад които човек лесно можеше да се скрие. Търсещият поглед на Токай-ихто забеляза някакво движение. Един ловец се подаде предпазливо иззад един върбалак и се запровира през тревата нагоре. Но трябваше да си плати за това. Стрелата на индианеца изненада храбреца право във врата. Улученият мъж се изпъна и остана на земята, без да издаде никакъв звук.

Сега вече младият дакота имаше време и се зае да се настани колкото се може по-удобно върху закръгленото възвишение. Прегледа старателно плячкосаните пушки и преброи куршумите, после постави всичко така, че да му бъде подръка, за да може да стреля при най-малка загуба на време. Наоколо всичко беше спокойно и засега и откъм залива никой повече не се осмеляваше да се приближи. Дълбоко долу в голямата долина шумолеше монотонно водата.

Луната се бе придвижила още по своя път и сега гледаше насам от югозапад. Осеян с блещукащи звезди свод се издигаше над земята. Вятърът вееше леко и носеше дъха на гнило и на влага откъм залятата от придошлите преди това води земя. От своята височина Токай-ихто можеше да вижда надалеч и забелязваше блясъка на водата. На отсрещния северен бряг прерията се простираше тиха и самотна. Преселническият керван и вървящите подире му съгледвачи отдавна вече бяха изчезнали в далечината.

Индианският вожд лежеше по корем в падинката на върха и наблюдаваше околността. В нощната тишина откъм прерията се понесе индианска мелодия. Токай-ихто се заслуша. Някой пееше на езика на дакота еднообразен, горд, безкраен напев. Вождът позна гласа. Майката на Матотаупа, Унчида, бе останала на отсамния бряг на реката и сега пееше за сина на своя син, който беше обграден от всички страни от врагове. Токай-ихто разпозна сянката на нейната изправена фигура. Никой от белите мъже не я смущаваше. Белите мъже се преструваха, че високо ценят жените, и упрекваха индианците, задето карали жените си да работят като робини. Но макар ловджийският начин на живот да караше индианските мъже да обикалят непрекъснато прерията със стрели и лък в ръка, та жените трябваше да вършат работата в шатрите, и макар в шатрите жените да седяха далеч от огнището и да мълчаха, дакотските бойци никога не забравяха, че и у жените можеше да живее мъдър дух и смелост. Те винаги бяха уважавали старостта, независимо от това, дали мъж или жена бяха стигнали до нея. Токай-ихто се възхищаваше от Унчида, коя-то пееше, несмущавана от враговете, песента за Токай-ихто и за племето на дакота. Тя пееше и пееше. Стоя през цялата нощ изправена и гласът й кънтеше еднообразно в мрака. Беше принудила дори грубите другари на Червената лисица да й окажат уважение и я оставят на мира.

Времето течеше час по час. Месецът продължаваше своя ход и звездите започнаха да бледнеят. Преди развиделяване беше много студено. Една кукумявка прелетя безшумно; в ноктите си стискаше издебната плячка.

Токай-ихто откопча джобовете на убития Ред Фокс и извади от един на гърдите на дрехата скалпа на Матотаупа със сивочерните коси. Прекара бавно ръка по косите и скри скалпа в дрехите си. Ножа, който бе убил баща му, също прибра. Не беше широк нож за скалпиране, а кама. Вождът продължи да наблюдава напрегнато местността.

Долу при врага нищо не се помръдваше.

Звездите изчезнаха и сивите воали на утринния здрач се разпръснаха и се разляха. Слънчевата светлина победи. Младият дакота се радваше на топлите утринни лъчи. Не откъсваше поглед от залива и забеляза двама постови, които отново се бяха примъкнали там. Бяха се прикрили много старателно. Токай-ихто забеляза само парче кафяв кожен ботуш на едно място и то също едва се различаваше от мокрото дърво, до което се подаваше. Вторият постови се издаде с цевта на пушката си, чийто отвор привлече погледа му в един върбалак. Индианецът насочи спусъка на своята пушка над ръба на падинката.

Изстрелът му разцепи утринната тишина. Птици изпърхаха изплашени и отлетяха надалеч. Цевта на пушката в храсталака, която бе улучена, изчезна и невидимият стрелец изруга шумно. Вторият постови стреля нагоре и куршумът изпищя край падинката. Токай-ихто отговори на изстрела му. Кафявият ботуш потрепера и потърси по-сигурно прикритие под дърветата. Младият дакота изстреля веднага втори куршум. Тих стон и няколко лошо прицелени изстрела бяха отговорът откъм прикритието в залива.

И тези двама ловци, които имаха сравнително най-добро прикритие, бяха в по-лоша позиция от младия дакота. И тях той можеше да наблюдава по-добре от височината, отколкото те него. Оттук насетне и двамата останаха съвсем неподготве-ни. През деня не можеха да напуснат откритото вече от врага им скривалище, без да станат жертва на неговите куршуми, пък и никой не можеше да се осмели да им се притече на помощ. Положението им съвсем не беше розово.

Вождът чакаше. Стана обед. Враговете му не показваха никакво желание да се заяждат посред бял ден с такъв изкусен стрелец, който освен това имаше най-добрата позиция в цялата околност. Вождът обаче осъществяваше своя план: не даваше мира на врага. При това Токай-ихто не изпитваше тържествуваща радост, но беше доволен, че белите ловци на неговия скалп и индианските предатели все пак не успяваха „да очистят червеното псе“.

Вождът се бе извърнал назад и сега гледаше към безбрежната, сливаща се на юг с небето прерия. Токай-ихто все още виждаше тъмната Линия, която представляваше следата от кервана на преселниците, оставена преди няколко дни през тревата. Следата идваше от обвитата в мъгла далечина, откъм Конския поток, откъм Черните хълмове и откъм бреговете на Жълтокаменната река чак до Тинестата вода. Тя идваше откъм необгледната земя, която бе принадлежала на бойците на дакота. После преминаваше през реката в чуждите земи. Токай-ихто познаваше тези нови земи. След още една нощ и после още един ден, и още една нощ усърдните коне и подскачащите плазове щяха да прехвърлят границата и да навлязат в свободната прерия и закрилящата ги гора. До този час вождът трябваше да издържи тук и да привлича вниманието на всички врагове върху себе си. След това трябваше да им избяга.

Унчида пееше, че той трябва да избяга от врага. Токай-ихто не биваше да умре. Синовете на Великата мечка очакваха своя вожд. Те имаха нужда от него. Унчида имаше една малка торбичка с ягодки и малък мях с вода. Те й бяха достатъчни. Тя продължаваше да пее своята песен без прекъсване. Откъм залива отново се чу стенанието на постовия, чийто крак бе пробит от двата куршума на Токай-ихто. Дървото, под което той се беше скрил, се раздвижи. Токай-ихто видя как онзи там отхвърли мокрите клони от себе си; болките му бяха отнели възможността да разсъждава спокойно. Дакотският вожд се прицели и сложи край на мъките му.

Когато късно следобед слънчевите лъчи падаха напреко над хребета на възвишението, вождът видя как раненият му мустанг се мъчеше да се изправи на крака. Беше му трудно, но все пак най-после животното успя да се изправи, треперейки, и закуца към закръгленото възвишение и своя господар.

Обсадилите околността врагове не стреляха срещу коня. Сигурно виждаха, че той едва се придвижва и че с един добре улучил изстрел само щяха да снабдят собственика му с голям запас от месо.

Жребецът се приближи към малката падинка на върха. Подуши кобилата, изглежда, прие спокойно нейното присъствие и си откъсна няколко треви. Токай-ихто отвори един мях с вода и даде на животното да пие. Откъм прерията изсвистяха много отдалеч няколко куршума и се забиха безуспешно в тревата и земята. Токай-ихто затвори меха и отговори с пушката си. Враговете веднага се отдръпнаха на зад. Вождът се изсмя подигравателно. Помисли си за силната душевна борба, която сигурно будеха в сърцата на враговете му, от една страна, страхът, и от друга — надеждата да се сдобият със скъпоценния му скалп. Вождът не преставаше да наблюдава с изострено внимание цялата околност. Не се помръдваше изобщо. Ловците на неговия скалп там долу не водеха борба за своя народ и за неговото ново бъдеще, както дакота, а се биеха за една парична сума, която никой от тях не искаше да отстъпи на другия и за която искаха да рискуват колкото може по-малко. Освен това техните шансове за успех растяха дори само от изчакването, защото безсънието трябваше постепенно да изчерпа силите на младия дакота. Възможно беше те да останат да чакат, докато преселническият керван стигне свободната земя.

Токай-ихто погледна отново надолу към залива и видя, че останалият без пушка постови междувременно беше изчезнал. Беше се оттеглил тихомълком.

Слънцето вече се бе поусмирило като мъдра старица, лъчите му се плъзгаха полегато над сочната зелена тревиста местност и блещукащото им злато започна да се зачервява.

Дакотският вожд свали трите орлови пера от косите си. Наскуба треви и си направи с помощта на змийската кожа, която придържаше косите му, корона от трева. Някой изстрел в главата в миг, в който трябваше да надигне глава, за да се прицели, бе най-голямата опасност за него и той трябваше да гледа на всяка цена да прикрива косата и челото си. Като се взря сега надолу, видя, че повечето вражески ездачи бяха слезли от конете. Беше вече тъмно, така че той не можеше да вижда онези, които стояха скрити сред тревата и зад самотните храсталаци. Но Токай-ихто се надяваше, че ще успее своевременно да ги открие, щом се размърдат.

Вълците бяха престанали да вият. Вече обикаляха мълчаливо, за да търсят плячка. Но сигурно бяха надушили хората, от които се страхуваха и които нападаха само когато започнеше да ги мъчи глад.

През цялата нощ песента на Унчида огласяше мрака.

После отново се раздени.

Токай-ихто продължаваше да дебне с неотслабващо внимание. От дете бяха го учили да ходи на лов и да воюва и непрекъснатото наблюдаване на околността и на всичко, което се случваше наоколо, бе станало негова плът и кръв; той трябваше да се насили, за да престане да наблюдава. През годините, когато стана от дете мъж, той бе обикалял навред, придружавайки презрения си баща или сам като някой звяр сред пустошта. С една пушка и с мустанга си можеше да докаже в гората и сред прерията превъзходството си над многоброен враг. Затова сега така силно го измъчваше жалкото състояние на жребеца му.

Младият човек вече очакваше с нетърпение края на изпълнения с бездействие ден. През всичките тези бавно течащи часове погледът му отново и отново се бе насочвал към оставената от преселническия керван голяма следа на юг. Там, в далечината, Конския поток все още течеше през пясъчната степ. Край Бялата река седяха братята и сестрите му от голямото племе на дакота, замлъкнали и изнурени, покорени от белите уачичун. Едва сега една малка група бе тръгнала на път, за да започне нов живот. Вождът опипа посивелите коси на баща си, скрити в колана му. Той трябваше да избяга заедно с тях от обкръжението на уачичун, той искаше да избяга. Ако Мечата орда се бе придвижвала бързо, по това време неговите братя и сестри сигурно вече прекрачваха границата. Слънцето отново тръгна по своя път надолу, на запад, потъна там и над земята се разстла тъмнина. Възвишения и падинки, голямата долина с блещукащите води се забулиха в мрак. Докато през тези първи безлунни часове на нощта вниманието на Токай-ихто бе особено изострено, за да не изпусне приближаването на врага, той възприемаше почти несъзнателно онова, което ставаше близо до него. През нощта кулестият жребец се държа като истинско диво животно. Беше разбрал, че господарят му не спи, и също не можеше да се успокои. Току скубеше и пълнеше устата си с трева и я дъвчеше със здравите си зъби. После правеше няколко крачки и отново се спираше пред спънатата кобила.

На северния ръб на падинката все още лежеше тялото на мъртвия Ред Фокс.

Бяха внушавали на Токай-ихто още от дете, че духът на врага витае, изпълнен с омраза, и след смъртта. Затова през нощта жените танцуваха под светлината на огъня около плячкосаните скалпове на убитите врагове, заклинайки духовете им да намерят покой. Момчето Харка бе виждало този танц, когато бойците на Мечата орда донасяха в своите шатри скалповете със сноп коса на темето на бойци на пани. Белите мъже се смееха над този обичай или се ужасяваха от него. Синът на Топ научи това. Той бе убил много мъже и бе видял много мъртъвци; за него един убит враг не беше нищо повече от един отсечен с брадвата ствол. Той вземаше техните скалпове и никой не умиротворяваше духа им, но те не го безпокояха. Случаят с Червената лисица обаче бе нещо съвсем различно за Токай-ихто. Двамата мъже се бяха мразили продължително и силно и за Харка Камък с рога Токай-ихто белият мъж Червената лисица беше станал олицетворение на злите сили на уачичун, които мамеха, убиваха и прогонваха бойците на дакота от земите им. Индианецът имаше чувството, че враждебността на Червената лисица все още го дебне сред мъглата иззад тревата; тя се носеше в мрака и лаеше насреща му в долината, когато започнеше да вие някой койот. Силата на уачичун все още стоеше изправена между Токай-ихто и Мечата орда.

Откъм дъното на залива изтрещя изстрел. Младият вожд усети силен удар в главата, пред очите му засвяткаха светлинки и после наоколо настана мрак. Напрягайки всичката си воля, той се плъзна малко по-надолу в падинката. Ръката му напипа една пушка и той натисна спусъка, без да може да разбере накъде стреля. Ония там долу не биваше да знаят, че за миг е бил небоеспособен. В противен случай той беше изгубен и враговете щяха да се доберат до скалпа му.

Веднага отговориха на изстрела му с нов, без обаче вторият куршум да го улучи. Раненият напипа превръзките от лико; механичното движение на ръката му намери мястото, където ги бе прибрал, и той се опита да постави превръзките върху раната на главата си. Ръката му веднага нагизна в кръв, но той все пак успя да увие здраво ликото около главата си. После ръцете му се отпуснаха и той остана да лежи. Отдолу бяха престанали да стрелят. Дали вече се изкачват насам? Токай-ихто осъзна, че бе допуснал грешка. Сигурно част от главата му се бе подала навън за нечие вражеско око в светлината на луната. Изстрелът все пак го бе насочил към мястото, където се криеше врагът: зад горната върба в залива. Той бе предполагал, че там може да има враг, но мислите му се бяха отклонили за миг.

Откъм залива отново прокънтя изстрел. Без да ги води ясното му съзнание, ръцете на вожда посегнаха отново към пушката. Сега движението му се стори по-лесно и пред очите му премина ясно светлина, макар че предметите продължаваха все още да се движат из нея. Той напипа приклада и спусъка и успя да стреля. Изплющяването непосредствено до ухото му и ударът на приклада го събудиха напълно и той отново осъзна заобикалящата го околност. Даде си сметка, че сигурно изстрелът му съвсем не е бил насочен, защото откъм залива прокънтя висок смях. Вождът се окопити. Скрит зад тялото на убития Ред Фокс, той стреля за трети път. Сега вече отдолу не се чу никакъв смях.

Нещо грапаво, влажно се приближи до гърба му. Кулестият жребец ближеше своя господар. — Да, а сега върви. — Токай-ихто говореше тихо и с доброта на своя верен другар.

Животното сякаш го разбра. Мина край кобилата и излезе от падинката.

Вождът притегна по-здраво превръзката от лико около главата си. Куршумът беше го закачил и бе отлетял и най-голямата опасност, първото замъгляване на съзнанието, вече бе отминала.

Песента на Унчида продължаваше да се носи откъм прерията:

Сине мой,

не се отпускай.

Ти си дакотски боец.

Очите ти няма да се замъглят,

ръката ти няма да потрепери,

разкъсай вражото обръжение

и се върни

при своите братя. Ние те чакаме.

На Токай-ихто се стори, че вижда в далечината на север някаква мъждукаща точка. Неясната светлина беше много далеч. Огън ли беше това? Не бе ли то знак, че керванът с преселниците е преминал спасителната граница и е достигнал Гористите планини? Значи мъжете и жените бяха вървели бързо. Четансапа, синът на Летния дъжд, сигурно ги е подтиквал за този продължителен бърз преход. Всичко беше свършило добре.

Сега вече Токай-ихто можеше, трябваше да намери начин да се отскубне от враговете си.

Но край него нещо се раздвижи в мрака. Токай-ихто прилепи ухо до земята. Не можа да долови нищо. Дебнещите му очи обаче откриха сенките на свободни коне, които се отдалечаваха на групи от обкръжилите го мъже. По бавното им и подредено отдръпване той отсъди, че някой ги отвежда. Къде? Това не можеше да се разбере току-така. Конете скоро изчезнаха в мрака. Ездачите им сигурно лежаха в широк кръг около него, скрити в тревата, и изглежда, сега бяха започнали бавно да стесняват обръча.

Щом като бяха отвели всичките коне, те явно имаха план, който трябваше да се изпълни на крак. Все още онова, което ставаше около него, беше далечно и трудно обяснимо. То се придвижваше по земята безмълвно; сякаш самата трева и земя та се движеха от само себе си. После то се приближи още повече и очертанията му се видяха. Една сянка се примъкваше… не се ли раздвижи там един стрък? Ниско долу в залива една върбова клонка се наведе без вятър. Кулестият жребец бе вдигнал глава и душеше неспокойно.

Те идваха. Нямаше повече съмнение. Примъкваха се от всички страни още с настъпването на нощта. Нещо пълзеше отвсякъде — в залива, върху хребета на възвишението и долу в прерията. Може би някои от примъкващите се врагове щяха да се простят с живота си. Останалите обаче можеше да се нахвърлят с щурм… и да смъкнат скалпа на дакотския вожд. Те всички се надяваха на това.

Токай-ихто свали букаите на червената кобила и хвана лъка и стрелите си. В мрака разстоянието беше толкова малко, че лъкът щеше да му свърши работа. Токай-ихто можеше да отпрати за една минута двадесет стрели.

Вождът дебнеше и се ослушваше напрегнато. Все още не бе гръмнал нито един изстрел. Те искаха да го заобиколят съвсем отблизо, преди да издадат присъствието си. Бяха само сенки между тревите, но Токай-ихто ги виждаше.

Откъм залива прокънтя остро изсвирване. Може би това беше сигналът, след който врагът щеше незабавно да се хвърли в атака. От земята се отделиха човешки фигури. Те скочиха напред и отново се приведоха. Отекнаха пистолетни изстрели. Тежко стъпващи ездачески ботуши и леки индиански мокасини затичаха нагоре по меката пръст на склона откъм прерията и по дългия хребет на възвишението. Прозвучаха чужди бойни възгласи. Нощта оживя застрашително.

Токай-ихто запрати няколко стрели срещу враговете, които се приближаваха към него по билото на възвишението. Знаеше, че не може да отбие всички, и прие точно такава тактика. Първите револвери започнаха да стрелят. Нямаше да мине много време и Токай-ихто щеше да попадне в обсега на куршумите на врага. Той продължи да отпраща само отделни стрели и тази последователност навярно по-скоро придаде сигурност на нападателите, отколкото да ги сплаши. Един вражески куршум закачи отстрани червената кобила. Животното скочи изплашено и побягна надолу по склона на изток. За миг движението на животното сякаш обърка нападателите. Може би се изплашиха, че дакотският вожд е направил опит да избяга. Дали той не виси някъде по тялото на бягащия кон? Токай-ихто забеляза как няколко фигури се надигнаха и се затичаха да заловят или да хванат с ласото си бягащото животно. Надигна се глъч. Това облекчи малко Токай-ихто. Той запрати още няколко стрели срещу нападателите върху билото на възвишението. Една от стрелите му улучи един от първите. Но сега заплашителните сенки наоколо бързо се уголемиха и вече достигнаха закръгления връх.

Ето ги.

В последния миг вождът се беше скрил зад поваленото дърво. Тъй като бе престанал да запраща стрелите си, враговете му сигурно решиха, че той самият е улучен. Никой от нападателите му не можеше да го види, преди да влезе в падинката. Вождът лежеше, проснат по дължина, почти под дънера на дървото, който прикриваше гърба му. Чуваше крясъците, с които все повече врагове около него щурмуваха последните метри. Видя как кулестият му жребец изчезна. Конят сякаш бе успял да се отдалечи незабелязан.

На ръба на падинката вече стояха първите сенки. Широкополи шапки и дълги плитки, широки бради и тесни голобради лица. Прегракнали викове извираха от широко отворени усти; приклади на пушки полетяха без определена цел из въздуха и заудряха глухо земята; плющяха и тракаха непрекъснато пушечни и револверни изстрели. Токай-ихто също започна да гърми. Сачмените лагери на револверите му се въртяха и късите им цеви трещяха. Улучените нападатели се олюляваха безпомощно и се отъркулваха в падинката.

Вождът престана да стреля, отмести се от дървото и се напъха между телата на убитите. Легна така, че тялото на един убит индианец почти го покри. Той бе успял да хвърли короната от трева от главата си и бе изтикал встрани светлия си костен лък, за да не могат да го различат веднага.

Множеството ловци на скалпа му напираха наоколо. Отно — во се появиха живи сенки и се сляха в една тъмна надвиснала маса.

Докато приближаващите се още крещяха, предните млъкнаха. Четирима-петима от тях се наведоха напред и започнаха да търсят сред мъртъвците. Други прибираха с ругатни останалите безстопанствени оръжия. Най-предните нападатели, които претърсваха и плячкосваха, отблъснаха напиращите си другари с ритници и удари с лакти.

Откъм далечината се чуха ударите от копитата на бягащата кобила и нейните преследвачи. Кулестият жребец беше изчезнал.

— Който го е намерил, да каже! — изкрещя неочаквано някой ядосано в мрака. — Да каже тоя подлец, който открадна скалпа му!

— Тихо! — заповяда нечий друг глас. — Всички да се отдръпнат назад! Излизайте от падинката! Какво тъпчете тука като добитък! Двама да дойдат да претърсим мъртъвците!

Токай-ихто виждаше говорещия само като силует — висок мъж с тясна глава и остра брадичка и мустаци. Издалият заповедта все още не можеше да достигне с ръка вожда, но въпреки това Токай-ихто се постара да скрие дръжката на ножа си с птичата глава, за да не могат да го напипат веднага. Шарлеман сигурно щеше да си спомни това оръжие, защото го бе видял в колана на вожда при преговорите с Ред Фокс. Той също познаваше Токай-ихто от времето, когато вождът беше още младо момче и работеше като съгледвач при белите мъже.

Тъй като сега щеше да последва системно претърсване на убитите, Токай-ихто очакваше бързо развитие и приключване на боя. Не изгуби самообладание и беше решен да стори онова, което би му донесло най-бърз успех съобразно държането на враговете му.

Двамина се наведоха и вождът позна младия Филип, който бе намерил лъка на вожда и го бе вдигнал високо нагоре, за да го видят всички. В този миг на стоящия до него хрумна нещо:

— Ще прибавим кой да е черен скалп към лъка! И всички ще ни повярват!

Тази умна глава беше Луи Канадеца. Изглежда, той бе решил веднага да изпълни предложението си. Токай-ихто усети как задърпа косите му. Все пак Луи попита с човешка загриженост:

— Мъртъв ли си вече напълно, мой червени братко?

— Не — отвърна вождът, сякаш беше някой от индианските съгледвачи на служба при белите, който бе ранен по време на нападението. — Нека моят брат Луи да пусне веднага косите ми или ще го наръгам. Токай-ихто не е вече тук. Той избяга!

— Sacre now^[1]! — Шарлеман, който бе чул тези думи, започна да върти брадата си. — Пусто да остане! Може би той действително не е бил съвсем мъртъв… промъкнал се е долу до залива сред храсталаците и сега се крие сред върбите… гледа към нас тук горе и ще почне да стреля… този canaille!^[2]

Откъм склона на залива изтрещя пушечен изстрел. Шарлеман политна. Беше смъртно ранен.

След изстрела, издаден от доста близко разстояние, настъпи миг тишина. Ловците на скалпове стояха като вцепенени. След кратката тишина обаче избухна заглушителен шум. Те смятаха, че избягалият Токай-ихто беше стрелял. В същия миг всички побягнаха надолу по склона на залива, за да заловят стрелеца. По виковете им можеше да се разбере, че бяха забелязали някакъв бягащ индианец и започнаха да го преследват. Всички бягаха като подплашено стадо бизони по склона надолу. Ругатните и виковете им заглушиха тихото шумолене на водата. Някои се навеждаха и сякаш прибираха пътем оръжието на убитите. Други се препъваха и падаха върху другарите си или просто ги прескачаха. Клони пращяха, в локвите в дъното на залива шляпаха ботуши. Тълпата на закръгления връх вече се бе разнесла. Последните тичаха по склоновете вляво и вдясно надолу към прерията, за да могат да се придвижат по-бързо и безпрепятствено. Колкото повече продължаваше гонитбата, толкова по-ясно проличаваше разликата в бързината на краката на отделните мъже. Те се разпръснаха, преследвайки своята жертва, и най-после всички изчезнаха в мрака и сред ниските мъгли на долината край реката.

Дакотският вожд бе останал горе и сега се ослушваше от заглъхналото и станало изведнъж безлюдно възвишение към отдалечаващите се. Може би щеше да бъде разумно да изтича заедно с навалицата от свои преследвачи надолу в долината и там да изчезне от очите им. Но краката му се бяха отпуснали като закачена бизонова кожа и сега и очертанията на закръгления връх изчезнаха пред очите му. Превръзката на главата му беше почти разкъсана и кръвта се стичаше от главата му. Той остана на мястото си, за да оправи отново превръзката. Сам ли беше тук? Всички ли бяха изтичали долу в долината? Наистина всички ли?

С изключение на един-единствен. Неочаквано вождът разпозна в мрака нечия сянка непосредствено до себе си. Не можеше да каже дали сянката бе изникнала от земята, или се бе приближила отнякъде безшумно. Видението отново напрегна сетивата му и той наблюдаваше сянката внимателно и с изненадана враждебност. Непознатата фигура беше тънка и висока. Гологлав млад човек, гол от кръста нагоре; в ръката си държеше пушка. Полуразпуснатите му коси стигаха някъде до средата на гърба.

Той сякаш не обръщаше внимание на Токай-ихто, а дебнеше неотстъпно своите отдалечаващи се другари. Тропотът от краката на бягащи мъже в долината вече почти заглъхна и се сля с монотонното шумолене на реката. Вождът видя как младият боец извърна глава и погледна към него. Токай-ихто посрещна безмълвно погледа му и чакаше да види какво ще прави по-нататък другият.

Младият боец заговори:

— Те всички са глупаци — каза тихо с приятен глас. — Само аз те познах и ще се бия с теб, за да зашия след това косите от твоя скалп върху дрехата си. Ти си Токай-ихто. Ножът ти те издава. — Да — отвърна вождът също така спокойно. — Опитай да ме нападнеш. Но ако аз те победя, ще трябва да се ожениш за някоя девойка от нашите шатри. Ние имаме нужда от мъже.

— О! — рече само смаян младият боец. — Моето име е Шудегача, аз съм от племето понка и не искам да се женя за вашите жени. Аз искам твоя скалп, вожде!

— Ами че вземи си го, Шудегача. Той е върху главата ми и е сраснал доста здраво за нея. Ще трябва да направиш разрез и да теглиш здраво.

— Да! — Младият човек беше възбуден. — Точно това ще направя! Защо се подиграваш с мене? Нима мислиш, че острието на моята томахавка се е притъпило?

— Не, не мисля това. Твоята бойна секира е остра, а мислите ти са разумни. Сега ти ще свалиш скалпа на Токай-ихто. Токай-ихто е ранен и може би няма да успее да напрегне всичките си сили. Ти опитай. Ако смъкнеш скалпа ми, те ще ти дадат двеста долара и безплатно пътуване до Вашингтон, и то само за теб, защото всичките ти бели и червени братя избягаха. Смелостта ти няма да остане невъзнаградена, Шудегача; те добре ще ти заплатят, сине на племето понка, тъй както на времето заплатиха на предателя, който уби Понтиак. Младият боец изсвири презрително с уста.

— Аз няма да замина за Вашингтон, Токай-ихто, сине на Матотаупа, и не се нуждая от тия двеста долара. Аз не съм бял човек, който има дългове към кожарската компания и иска да заплати капаните си с твоите коси. Аз не съм и червен мъж, който пие тайнствена вода, и затова има нужда от пари. Аз искам да скалпирам Токай-ихто, за да се прослави името ми надлъж и нашир. Твоите бащи убиваха моите бащи. Вие, дакота, ни преследвахте, докато бяхте силни, както лъвовете преследват дивеча. Един дакота открадна моята сестра Монгшонгша. Той се нарича Четансапа и е един от твоите бойци.

— Бойците на понка навлязоха в нашите ловни райони, ти знаеш това, Шудегача!

— Да, знам го. Бизоновите стада бяха изоставили нашите прерии от много лета и зими и нашите жени и деца гладуваха. Ние трябваше да търсим бизони във вашите ловни райони.

— Защото белите мъже избиха със своите автоматични пушки толкова много бизони, че остатъкът не е достатъчен вече нито за нас, нито за вас.

Младият понка мълча един миг.

— Нима ти искаш да се извиняваш с белите мъже, Токай-ихто? — попита след това. — Страх ли те е да се биеш с мен?

Токай-ихто пристъпи към момъка. Силите на ранения вожд нямаше да му стигнат, за да изтича надолу в залива и да избяга. Сега обаче той пристъпи напред. Превишаваше другия с едно чело. Когато и последната дума излезе от устата на младия понка, юмрукът на вожда блъсна тялото на младежа. Той полетя към земята. Токай-ихто коленичи върху него и го овърза. Не го уби.

Междувременно в долината пукотевицата съвсем бе замлъкнала. През шума от реката към височината се изкачи шум от далечен тропот на копита. Ако Токай-ихто бе чул добре, голяма група ездачи яздеха надолу по течението на реката. Ловците на скалпове бяха дотичали до своите коне, които бяха скрили вечерта в долината; там ги бяха яхнали и сега се отдалечаваха. Какво търсеха те надолу по течението на реката? Нима все още непознатия, който бе стрелял в решителния миг и бе привлякъл към себе си преследвачите, за да ги отклони от Токай-ихто?

Вождът потърси пушките и револверите, с които беше стрелял, и лъка си. Не намери нищо. Ловците на скалпове бяха отмъкнали всички оръжия.

Той беше боец без кон и без огнестрелно оръжие. Беше му останал само ножът.

Откъм долината нагоре се носеше влажният дъх на водата. Раненият беше жаден и искаше да пие. Водата бе изтекла от меховете му. Той се измъкна от кървавата човешка гмеж и се смъкна надолу съвсем внимателно, сякаш наблизо имаше враг, който го наблюдава. Дъхът на водата го привличаше все по-силно и инстинктът направи по-бързи движенията му.

Когато я усети за пръв път, устата му се насочи жадно към нея и той започна да пие от мътната вода на големи глътки.

От болките главата му отново започна да се върти. Раната го измъчваше много повече, отколкото той очакваше. Промъкна се между върбалаците и остана да лежи край локвата.

От своето скривалище Токай-ихто можеше да гледа нагоре чак до закръгления връх. Надолу в долината реката шумолеше безспир.

Токай-ихто усещаше водата и мократа пръст; хладният вятър го галеше. Той пи още веднъж. После престана да се съпротивява на умората. Очите му се затвориха и той заспа между върбите.

Когато съзнанието му заработи отново, му се стори, че вижда някакъв ясен светлик. Видя, че месецът беше изгрял, и по навик се опита веднага да определи мястото, където лежеше. Беше на сянка, между храстите и довлечените от отеклите се води дървета; не беше лошо скривалището, което си бе избрал преди няколко часа. Вождът все пак постепенно си даде сметка, че въпреки всичко ще трябва отново да се изкачи върху възвишението. Там, върху закръгления връх, лежеше пленникът му!

Токай-ихто се измъкна от върбалака и започна да се катери нагоре по склона, минавайки през мястото, където се бяха спрели на лагер жените и децата на неговото племе, нагоре към закръгления връх. Стигна на високото и се добра до падинката на възвишението, където бе прекарал два дни и три нощи. Овързаният понка лежеше на същото място. Токай-ихто впери поглед в далечината. Земята наоколо бе тиха и безлюдна. Скоро лешоядите и вълците щяха да започнат своя пир и след това никаква следа нямаше да може да разкаже за онова, което се бе случило тук. Токай-ихто видя до себе си в падинката пушката на Червената лисица с разцепения приклад и я вдигна. Можеше да й постави нова дръжка у дома, в родната шатра.

Вождът продължаваше да наблюдава околността. Съгледа кулестия си жребец и червената кобила далеко горе по течението на реката да пасат тихо заедно. Ала Токай-ихто очакваше още нещо, още някого. Дали стрелецът, който бе стрелял откъм залива върху Шарлеман, бе паднал жертва на ловците на неговия скалп, или бе успял да им избяга? Ако беше още жив, той скоро щеше да се покаже. Токай-ихто знаеше кой бе този стрелец: неговият кръвен брат Планински гръм, младият вожд на сиксикау. Той имаше за задача да наблюдава двубоя на Токай-ихто и да извести след това Мечата орда.

Небето започна да се развиделява. Из тревата на гребена на възвишението изплува фигурата на един индианец. Той закрачи открито към закръгленото възвишение. Беше висок и израсъл прав като копие.

Токай-ихто също се изправи, двамата кръвни братя се поздравиха и в същото време до тях се приближи и Унчида.

— В очите на нашите врагове ти беше Токай-ихто — каза дакотският вожд на Планински гръм. — Знаят ли те, че ти си още жив?

— Не знаят. Те смятат, че съм смъртно ранен. Аз скочих в Тинестата вода. След това тайно се измъкнах от реката и останах да проследя с поглед враговете. Те отнесоха твоя костен лък и скалпа на един червен съгледвач, когото аз бях застрелял, докато те ме преследваха. Този скалп ще продадат сега заедно с твоя лък като скалпа на Токай-ихто. Заминаха си доволни.

— Ето тук — Токай-ихто посочи към пленения понка, — това сега е единственият от нашите врагове, който знае, че Токай-ихто е още жив. Той не бива да ме предаде. За уачичун Токай-ихто трябва да бъде и да си остане мъртъв.

— Ще го направиш ли ням?

— Нека той сам си избере: да умре, или да живее в нашите шатри.

Дакотският вожд погледна своя пленник в очите. Върху лицето на младия човек се бореха упорство и омраза с разсъдливостта.

— Ти от вашите шатри ли дойде, или беше на служба при милаханска? — попита го Токай-ихто.

— Няма вече шатри на племето понка — отвърна младият индианец огорчен. — Духът на болестта, който ни донесоха белите мъже, както и гладът и стрелите и куршумите на дакота избиха нашите бойци. Последните от нас отидоха в резервата. Аз останах сам сред прерията и ходех да ловя бобри с един бял мъж.

— Сестра ти Монгшонгша живее при нас. Не искаш ли и ти да дойдеш в нашите шатри на Мечата орда и да отглеждаш заедно с нас пъстри бизони и да сееш зърно?

— Царевица?

— Да, нещо подобно на царевица.

— В резерват?

— Не, на свобода в наша собствена земя. Тук земята е плодородна. — Токай-ихто насочи поглед над сочно зелените поля и покритите с червена пръст възвишения. — Така ние няма повече да гладуваме и няма да се избиваме помежду си. — Това е добре, и аз го искам. — Понка принадлежат към голямото племе на сиуксите, към което принадлежат и дакота. Ние винаги сме били братя, но сега най-после го разбрахме. Хау. Моят по-млад брат може да изтича напред към Гористите планини и да отнесе там новината, че Токай-ихто и Планински гръм заедно с Унчида ще бъдат скоро в шатрите.

Освободиха Шудегача от ласото и той тръгна. Затича бързо надолу към долината и двамата вождове върху върха на възвишението видяха как той преплува реката и после достигна северната прерия.

Токай-ихто гледаше подир него. От другата страна на долината, където се носеха утринните ниски мъгли, както и от другата страна на безбрежната вълниста прерия на хоризонта се очертаваше планината. Тя изглеждаше тъмна; беше обрасла цялата с гори. Натам бе посъветвал той да тръгнат шатрите на неговото племе. Там бяха сега те, родните типи на Мечата орда, някъде между полята и гората до някой бистър поток. Кожените чергила вече бяха отметнати, огньовете горяха и топлеха утринната закуска. Конете сигурно вече започват да пасат, кучетата тичат гладни наоколо.

Върху лицето на Токай-ихто просветна радост от мисълта за завръщането у дома. Никакъв враг не стоеше повече между него и неговите близки. Никой уачичун не се интересуваше повече от малката група хора, чието съществуване и живот от другата страна на Мисури не бяха известни никому. Синовете на Великата мечка можеха да започнат скришом своя нов живот.

Твърдо и смело прозвуча песента на Унчида, когато тя пое пътя към родните шатри заедно с двамата вождове.