Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (28)

В началото на следващата година въпреки държеливостта на госпожа Граслен приятелите й забелязаха у нея предвестниците на близката й гибел. На всички увещания на лекаря Рубо, на най-тънките намеци и въпроси, с които я отрупваха най-проницателните й приятели, тя неизменно отговаряше, че се чувствува превъзходно. През пролетта обиколи горите, фермите и прекрасните си ливади, но в нейната почти детинска радост се долавяха тъжни предчувствия.

Виждайки се принуден да издигне бетонна стена от баража на Габу до монтенякския парк, край подножието на така наречения Корезки хълм, Жерар реши да огради цялата монтенякска гора и да я присъедини към парка. Госпожа Граслен предвиди трийсет хиляди франка годишно за новото мероприятие, което изискваше не по-малко от седем години, но затова пък щеше да защити прекрасния лес от правата, предоставяни на местните власти по отношение неоградените частни гори. По този начин трите вира в долината на Габу щяха да се окажат в пределите на парка. Всеки от тези три вира, гордо наричани езера, имаше своето зелено островче. Тази година Жерар, с поддръжката на Гростет, бе приготвил за Вероник изненада за рождения й ден. На най-големия от островите, разположен във втория вир, построи малка селска къща, твърде обикновена на вид, но с неотразимо изящен интериор. Бившият банкер на драго сърце взе участие в този заговор, към който се присъединиха също Фарабеш, Фрескен, племенникът на Клузие и мнозинството от богатите жители на Монтеняк. Гростет изпрати за къщата великолепни мебели. Кокетната й кула, направена по подражание на камбанарията във Вевей, се открояваше чудесно на фона на зеленината. През зимата Фарабеш и Гепен, подпомагани от монтенякския дърводелец, тайно измайсториха и боядисаха в зелено шест лодки — по две за всеки вир.

Към средата на май, след закуската, която госпожа Граслен предложи на приятелите си, те я отведоха през великолепно уредения парк, за който през последните пет години Жерар се грижеше и като архитект, и като ботаник, в прелестната ливада в долината на Габу. Там до брега на първото езеро се люлееха две малки лодки. Ливадата, оросявана от няколко чисти ручея, лежеше в самата низина на великолепния амфитеатър, откъдето започва долината на Габу. Изкусно подреденият парк, ту образуващ елегантни зелени маси, ту откриващ за окото очарователни късчета, обкръжаваше ливадата, като й придаваше нещо успокояващо, меланхолично, тихо и романтично. На отсрещния рид Жерар издигна вярно копие на хижата от Сионската долина, на която се любуват всички пътешественици по пътя за Бриг. В този ъгъл той се готвеше да построи млекодобивната ферма на замъка. От покрития балкон се откриваше изглед към създадения от инженера ландшафт, на който езерата придаваха сходство с най-прелестните кътчета на Швейцария.

Денят бе великолепен. На синьото небе не се виждаше нито едно облаче; на земята — пленителни картини, възможни само в чудесния месец май. Дърветата, засадени край бреговете преди десет години — плачещи върби, ели, ясени, холандски, италиански и вирджинийски тополи, глог и трънки, акации, брези, всичко старателно подбрано, разположено в красиви съчетания върху подходяща за всеки растителен вид почва, — задържаха в короните си леките изпарения, издигащи се над водите. Водната повърхност, ясна като огледало и спокойна като небето, отразяваше високите зелени маси на гората, чиито върхове рязко се открояваха в прозрачния въздух, извисявайки се над омарата, обгърнала ниските храсти. Езерата, отделени с мощни бентове и чиито води се преливаха от едно в друго чрез звънки водопади, светеха като три огледала с различен ъгъл на отражение. По бентовете можеше да се мине от бряг на бряг, без да се обикаля цялата долина. От балкона на хижата през дърветата се виждаха безплодните сиви степи на общинските земи, безпределни като открито море и рязко отличаващи се от цветущите брегове на езерото и от горите.

Когато Вероник видя радостта на приятелите си, които й помагаха да седне в най-голямата лодка, сълзи премрежиха погледа й и тя не можа да произнесе нито дума, докато лодката не стигна до първия бент. В това време, когато всички се изкачваха на бента, за да се прехвърлят в други лодки, Вероник съгледа на острова прелестната нова къща и Гростет, седнал на скамейка с цялото си семейство.

— Разбирам, те искат да съжалявам за живота — каза тя на свещеника.

— Ние искаме да ви попречим да умрете — отвърна Клузие.

— На мъртвеца не можеш да върнеш живота — възрази Вероник.

Отец Боне хвърли строг поглед на духовната си дъщеря и тя отново се затвори в себе си.

— Позволете ми да се погрижа за здравето ви — с топъл, умоляващ глас произнесе Рубо — и аз ще съхраня за кантона живата му слава, а за всички нас — приятелката, свързала в едно съдбите ни.

Вероник отпусна глава и Жерар бавно загреба към острова, лежащ сред най-голямото езеро. В далечината звънтеше водата от първия, вече препълнен водоем, огласяйки като с песен великолепния пейзаж.

— Избрали сте възхитително кътче за прощаване с мен — каза тя, като се любуваше на красивите дървета, закрили с гъстите си корони двата бряга.

В знак на неодобрение приятелите й само мрачно замълчаха и Вероник, срещнала отново погледа на отец Боне, леко скочи на брега, като си придаде весел вид, който не я напусна до края на срещата. Тя отново влезе в ролята си на владетелка на замъка и бе толкова очарователна, че семейство Гростет с радост откри в нея прекрасната госпожа Граслен от миналите дни. „Тя още може да живее!“ — пошепна майка Совиа на ухото на отец Боне.

В този чудесен празничен ден, сред великолепие, създадено със силите на самата природа, като че ли нищо не можеше да наскърби Вероник и при все това именно тук я настигна съдбоносният удар.

Трябваше да се върнат в замъка към девет часа по прекосяващите ливадите пътища, не по-малко красиви от английските и италианските и които представляваха гордостта на инженера. Камъните, нахвърляни край тях при разчистване на терена, бяха подредени така грижливо, че след пет години наподобяваха настлан чакъл. При излаза от първата клисура, почти в самото подножие на Живата скала, гостите изчакаха екипажите. Всеки впряг се състоеше от коне, отгледани в Монтеняк. Това бе първото поколение, годно за продажба; управляващият конезавода избра десет коня за конюшните на замъка и изпитването на качествата им влизаше в програмата на празника. Каляската на госпожа Граслен, подарък от Гростет, бе запретната с четири най-красиви, буйни коня в проста амуниция.

Следобед оживеното общество пожела да пие кафе в дървената беседка, построена по образец на беседките в Босфора и разположена на края на острова, откъдето се откриваше изглед към третото езеро. Потегнатата и подновена къща на Колора, който, видял, че не е по силите му да изпълнява трудните задължения на главен лесничей, сега заемаше мястото на Фарабеш, се открояваше кокетно на фона на пищната растителност и съставляваше една от прелестите на пейзажа, заключен от големия бент на Габу.

Оттук госпожа Граслен се надяваше да види Франсис, който тичаше из разсадника — плод на грижите на Фарабеш; тя го потърси с поглед, но не го откри; миг след това господин Рюфен й показа момченцето, което играеше по брега на езерото с децата на внучките на Гростет. Вероник се боеше детето да не падне във водата и без да слуша никого, излезе от беседката, скочи в една от лодките, помоли да я отведат до бента и побягна да търси сина си. Това дребно произшествие послужи като сигнал за връщане. Почтеният прадядо Гростет предложи да тръгнат по живописната пътека, която лъкатушеше около последните две езера, следвайки причудливите гънки на този планински край. Неочаквано госпожа Граслен видя, че някаква жена в траур прегръща Франсис. Ако се съдеше по шапката и по дрехите й, жената не бе тукашна. Изплашена, Вероник извика сина си, който тозчас дотича при нея.

— Коя е тази жена? — запита тя децата. — И защо Франсис се е отделил от вас?

— Тя го извика по име — каза едно от момиченцата.

Междувременно изпреварили останалите, Жерар и майка Совиа се приближиха към тях.

— Коя е тази жена, скъпо мое дете? — запита госпожа Граслен Франсис.

— Не я познавам — отвърна детето, — но освен теб и баба никой досега не ме е прегръщал така. Тя плачеше — пошепна то на ухото на майка си.

— Искате ли да я догоня? — предложи Жерар.

— Не! — отвърна госпожа Граслен с необичайно рязък за нея тон.

От деликатност, която Вероник веднага оцени, Жерар тръгна с децата да посрещне задалите се гости и я остави с майка й и сина й.

— Какво ти каза тя? — запита старата Совиа внука си.

— Не зная, тя не говореше френски.

— А ти нищо ли не разбра? — запита Вероник.

— Ах, тя повтаряше безкрай едно и също, затова го и запомних: dear brother.

Вероник се опря на ръката на майка си, продължавайки да стиска ръката на Франсис. Но едва направила няколко крачки, и силите й я напуснаха.

— Какво има? Какво се е случило? — питаха всички старата Совиа.

— О! На дъщеря ми й е зле! — с дълбок, гърлен глас отвръщаше старицата.

Отнесоха госпожа Граслен в каляската на ръце; тя пожела Алин и Франсис да седнат до нея и помоли Жерар да ги съпровожда.

— Вие, струва ми се, сте били в Англия — промълви тя, когато най-после дойде на себе си — и знаете английски. Какво значи „dear brother“?

— Та кой не го знае! — възкликна Жерар. — Това значи „скъпи братко“.

Вероник размени с майка си и с Алин поглед, който ги накара да изтръпнат, но и двете сподавиха вълнението си.

Радостните викове на изпращачите, великолепният слънчев залез, безукорният бяг на конете, веселата глъчка на приятелите й, пътуващи след нея — нищо не можеше да изтръгне госпожа Граслен от вцепенението й; майка Совиа помоли кочияша да побърза и каляската им стигна първа пред замъка. Когато останалите надойдоха, съобщиха им, че Вероник се е заключила в стаята си и не желае да приеме никого.

— Боя се — каза Жерар на приятелите си, — че на госпожа Граслен е нанесен смъртен удар.

— Къде? Как? — го запитаха от всички страни.

— В сърцето — отвърна Жерар.

На третия ден Рубо отпътува за Париж; положението на госпожа Граслен му се бе сторило дотолкова сериозно, че за да спаси живота й, реши да се обърне за помощ и съвет към най-добрия парижки лекар. Но Вероник се съгласи да приеме Рубо само за да сложи край на увещанията на майка си и на Алин да се погрижи за себе си: тя се чувствуваше ранена до смърт. Отказа да види отец Боне и нареди да му предадат, че часът още не е ударил. Всички нейни приятели, пристигнали от Лимож за празненството, пожелаха да останат при нея, но тя помоли да я извинят, като каза, че този път не е в състояние да изпълни дълга си на гостоприемна домакиня. След внезапното отпътуване на Рубо гостите на монтенякския замък се върнаха в Лимож, разтревожени и потиснати, тъй като всички, които Гростет бе довел със себе си, обожаваха Вероник. И се губеха в догадки за събитието, причинило това необяснимо влошаване на здравословното й състояние.

Два дни след отпътуването на многолюдното семейство на Гростет вечерта Алин въведе Катрин в стаята на госпожа Граслен. Жената на Фарабеш се спря като закована, изумена от промените, направили неузнаваемо лицето на господарката й.

— Господи — извика в отчаяние тя, — какво зло е сторила тази злочеста девойка! Ако знаехме това с Фарабеш, за нищо на света не бихме я пуснали; а сега е научила за болестта ви и ме изпрати да кажа на госпожа Совиа, че желае да поговори с вас.

— Нека дойде! — извика Вероник. — И къде е сега?

— Мъжът ми я отведе в хижата.

— Много добре — каза госпожа Граслен, — оставете ни и кажете на Фарабеш, че може да си отиде. Предайте на тази дама, че майка ми ще отиде при нея, да я почака.

На свечеряване Вероник излезе от дома и опирайки се на майчината си ръка, с бавни стъпки се отправи през парка към хижата. Луната грееше с меко, златисто сияние, въздухът бе чист и двете жени, видимо развълнувани, бяха сякаш насърчавани от природата. От време на време майка Совиа се спираше, за да си отдъхне дъщеря й; страданията на Вероник бяха толкова непоносими, че едва към полунощ излязоха на пътеката, спускаща се от гората към обраслия с трева рид, където блестеше сребристият покрив на хижата. Озарената от луната спокойна повърхност на езерата светеше със седефен блясък. Леките нощни звуци, отчетливо долавяни в тишината, се сливаха в сладостна хармония. Вероник приседна на скамейката и от всички страни я обгърна чудната звездна нощ. Тих разговор и скриптене на пясък под стъпките на две човешки същества се носеха отдалече по водата, която в тишината предаваше всички звуци така вярно, както отразява предметите при спокойно време. Вероник разпозна мекия глас на свещеника, шума от расото му и копринено шумолене, вероятно на женска дреха.

— Да влезем — каза Вероник на майка си. Влязоха в ниското помещение, предназначено за обор, и седнаха на яслите.

— Дете мое — говореше свещеникът, — не ви укорявам, вие заслужавате опрощение, но мимо волята си може да причините непоправимо нещастие, а тя е душата на този край.

— О, господине, ще замина още тази вечер — отвърна чужденката. — Трябва обаче да ви кажа, че за мен е равносилно на смърт да напусна за втори път родината си. Бих умряла, ако трябва да остана макар и ден още в този ужасен Ню Йорк, в Съединените щати, където не знаят надежда, вяра, нито милосърдие. Въздухът, който дишах там, нараняваше гърдите ми, храната не ме насищаше и с всеки ден отпадах, макар да изглеждах пълна с живот и сили. Страданията ми престанаха едва когато стъпих на кораба, сякаш се бях озовала във Франция. О, господине! Аз видях да умира от скръб майка ми и една от снахите ни. Дядо Ташрон и баба също умряха, умряха, драги отец Боне, въпреки невижданото замогване на Ташронови. Да, баща ми основа село в щата Охайо. Това село се превърна едва ли не в град и семейството ни, което Бог никога не изоставя, обработва третината от земите му; нашите посеви са отлични, земеделските ни продукти нямат равни на себе си и ние сме богати. Дори построихме католическа църква. Всички жители на града са католици — хора с друга вяра ние не допускаме и се надяваме с примера си да спечелим за нашата църква хилядите секти, които гъмжат около нас. Малцина изповядват истинската религия в тази мрачна страна на парите и на грубите интереси, където човешката душа леденее. И при все това ще се върна там и по-добре да умра, отколкото да причиня и най-малкото огорчение на майката на нашия скъп Франсис. За едно само ще ви помоля, отец Боне. Отведете ме тази нощ до гробището да се помоля на гроба му. Този гроб единствен ме влечеше тук; приближавайки се към мястото, където той лежи, усещах, че ставам съвсем друга. Не! Никога не съм мислила, че ще бъда така щастлива тук!

— Но тогава да вървим, дете мое — каза свещеникът. — Ако някога настъпи ден, в който може да се върнете без всякакъв риск, ще ви пиша. Може би ще страдате по-малко в чужбина, след като подишате родния въздух.

— Да напусна родния край сега, когато е толкова прекрасен! Погледнете само какво е направила госпожа Граслен с потока Габу — рече тя, като показа озареното от луната езеро. — И всички тези владения ще принадлежат на нашия скъп Франсис!

— Не, вие не ще отпътувате, Дьониз — произнесе госпожа Граслен, показвайки се на вратата на обора.

Сестрата на Жан-Франсоа Ташрон погледна изумена призрака, заговорил с нея, и се прекръсти. Бледна, осветена от луната, Вероник в този миг действително приличаше на привидение, изскочило внезапно от мрака зад вратата. Очите й блестяха като две звезди.

— Не, мое дете, вие не ще напуснете родната земя, заради която сте дошли от толкова далеч, и аз ви обещавам, че ще бъдете щастлива тук, или в противен случай ще мисля, че Бог се е отказал да ми помага в моите дела. Та нали сам той ви изпраща при нас!

Тя улови за ръка все още неопомнилата се девойка и я поведе по пътеката към другия бряг на езерото, оставяйки майка си на скамейката заедно със свещеника.

— Не й преча да постъпва по своя воля — каза старата Совиа.

След няколко минути Вероник се върна сама. Свещеникът и майка й я отведоха до замъка. Очевидно Вероник бе решила да запази намеренията си в тайна, тъй като никой в селото не видя Дьониз, нито чу да се говори за нея.

Госпожа Граслен легна болна и повече не стана. С всеки ден състоянието й се влошаваше и тя с горчивина разбра, че не може да се вдигне, опитвайки множество пъти, ала напразно, да се поразходи в парка. И все пак в началото на юни, няколко дни след съдбоносното произшествие, правейки отчаяно усилие, тя се изправи, облече се и се премени като за празник. После помоли Жерар да й подаде ръка — инженерът, като мнозина от приятелите й, идваше всеки ден да се осведомява за здравето й; и когато Алин каза, че господарката й желае да се разходи, всички дотичаха в замъка. Госпожа Граслен събра сетни сили, които, уви, се изчерпаха по време на тази разходка. Тя изпълни плана си при върховно напрежение на волята и това неизбежно трябваше да доведе до гибелни последствия.

— Да отидем в хижата, но сами — каза тя на Жерар с мек глас и в погледа й светна оживление и едва доловимо кокетство. — Това е може би последното ми излизане: снощи сънувах, че лекарите пристигнаха…

— В гората ли желаете да се разходите? — запита Жерар.

— За последен път — отвърна тя тихо, а после тайнствено добави: — Но освен това искам да ви направя едно странно предложение.

Тя накара Жерар да се качи с нея в лодка на второто езеро, към което се отправиха пеша. Когато инженерът, учудвайки се в себе си, че тази видимо тежко болна жена намери сили да измине такъв дълъг път, загреба с веслата, тя му посочи хижата си — целта на пътуването им.

— Приятелю мой — продължи Вероник след кратко мълчание, обгръщайки с поглед небето, водата, хълмовете и брега, — имам към вас особена молба, но се надявам да я изпълните.

— Каквато и да е тя! Защото съм убеден, че ще бъде само за добро! — възкликна той.

— Бих искала да ви оженя — каза Вероник, — и вие ще изпълните волята на умиращата, която е уверена, че ще ви направи щастлив.

— Но аз съм прекалено грозен — възрази инженерът.

— Девойката е хубава, млада, иска да живее в Монтеняк. Ако се съгласите да се ожените, ще ощастливите последните ми дни. Нека не говорим за душевните й качества, тя е едно от ония избрани същества, у които всичко е очарование и простота. А тъй като един поглед е достатъчен, за да оцените изяществото, младостта и красотата й, сега ще се срещнем с нея. На връщане ще ми кажете вашето окончателно „да“ или „не“.

След това поверително съобщение инженерът започна да гребе така енергично, че предизвика неволна усмивка у госпожа Граслен. Дьониз, която живееше далеч от всички погледи в хижата на острова, позна госпожа Граслен и побърза да отвори. Вероник и Жерар влязоха. Бедната девойка пламна, срещайки погледа на инженера, който бе приятно изненадан от красотата й.

— Катрин погрижи ли се за вас? — запита Вероник.

— Както виждате, госпожо — отвърна Дьониз, като показа приготвената за закуска маса.

— Ето господин Жерар, за когото ви говорих — продължи Вероник. — Той ще стане настойник на сина ми и след моята смърт ще живеете заедно в замъка до пълнолетието на Франсис.

— О, госпожо, не говорете така!

— Но погледнете ме, дете мое — каза тя на Дьониз, в чиито очи съгледа сълзи. — Току-що е дошла от Ню Йорк — обърна се Вероник към Жерар.

С тези думи тя въвлече Жерар в разговор. Той зададе няколко въпроса на Дьониз, а Вероник ги отпрати да разгледат третото езеро и в това време да побеседват. Към шест часа Жерар и Вероник тръгнаха с лодка обратно към хижата.

— Какво ще ми кажете? — запита тя, поглеждайки инженера.

— Давам ви думата си.

— Макар и да не робувате на предразсъдъци — продължи тя, — аз съм длъжна да ви разкажа за ужасните обстоятелства, принудили бедната девойка да напусне селото, където отново я доведе носталгията по родината.

— Някакво прегрешение?

— О, не! — каза Вероник. — Тя е сестра на младия работник, който загина на ешафода…

— А! Ташрон — подхвана Жерар, — убиецът на дядо Пенгре…

— Да, тя е сестра на убиец — повтори госпожа Граслен с дълбока ирония, — сега може да вземете обратно думата си…

И още недоизрекла мисълта си, Вероник се отпусна безжизнена, та стана нужда Жерар да я отнесе на ръце в хижата. Отворила след няколко минути очи, тя видя в нозете си Жерар, който тихо произнесе:

— Ще се оженя за Дьониз.

Госпожа Граслен подаде ръка на Жерар, притегли го към себе си и го целуна по челото. Забелязала учудването му от подобен израз на благодарност, Вероник стисна ръката му и каза:

— Скоро ще узнаете всичко. Но не сега!… Не още! Нека побързаме да се върнем на терасата, където ни очакват приятелите. Вече е много късно, а аз съм твърде слаба, и все пак, макар и отдалеко, бих искала да се простя с тази скъпа на сърцето ми равнина!