Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (14)

14. Осъденият

Младият човек, към когото се стремяха любещите сърца на майката и сестрата, който възбуждаше толкова простодушно любопитство, лицемерни симпатии и горещи спорове, лежеше измъчен върху сламеник в килията на осъдените на смърт. Пред вратата караулеше шпионин, задължен да лови всяка негова дума, произнесена макар в сън или в пристъп на ярост, тъй като правосъдието бе решило да изчерпи всички човешки възможности, за да узнае съучастника на Жан-Франсоа Ташрон и да намери откраднатите пари. Съпрузите Де Вано бяха подкупили полицията, която неотстъпно дебнеше упорития мълчаливец. Когато човекът, поставен да наблюдава душевното състояние на затворника, поглеждаше през специално изрязания отвор, всякога го виждаше в една и съща поза — пристегнат в усмирителната риза, с глава, закрепена неподвижно посредством кожени ремъци, с каквито започнаха да го връзват, откакто се бе опитал да прегризе със зъби ризата и вървите. Жан-Франсоа седеше, вперил в пода горящите си от отчаяние очи, зачервени сякаш от прилив на жизнени сили, развихряни от някаква ужасна тревога. Напомняше оживяла статуя на античния Прометей; мисълта за изгубеното щастие терзаеше сърцето му. Когато помощник-прокурорът дойде да поговори със затворника, не можа да не изрази удивлението си пред такъв непоколебим характер. Достатъчно бе някой да се появи в килията на Жан-Франсоа, за да изпадне той в ярост, която надхвърляше всички граници, познати на лекарите при този род възбуждения. Щом чуеше ключът да се обръща в ключалката или да заскърца резето на обкованата с желязо врата, започваше да трепери, а на устните му се появяваше пяна.

Жан-Франсоа, тогава двайсет и пет годишен, бе нисък на ръст, но добре сложен. Къдравата, остра, израснала ниско над челото коса свидетелствуваше за голяма жизнена сила. Твърде близо поставените блестящи, светложълти очи му придаваха сходство с хищните птици. Като всички жители на Централна Франция, той бе кръглолик и мургав. Една черта в неговата физиономия потвърждаваше наблюдението на Лаватер относно хората, способни на убийство: предните му зъби леко се застъпваха. Но от целия му облик лъхаше простодушие и честност; и съвсем не изглеждаше невероятно, че някоя жена е могла да го обича така страстно. Зъбите на Жан-Франсоа се отличаваха с поразителна белота. Свежият яркочервен цвят на красиво очертаните устни бе признак на овладян кипеж на страстите, който у други хора намира изход в пламенни наслади. В държането му нямаше и следа от лошите навици, присъщи на работниците. За всички присъствуващи на процеса дами бе очевидно, че женска ръка бе смекчила тази натура, познаваща само труда, облагородила външността на този селски труженик и придала изящество на личността му. Жените разпознават следите на любовта в душевността на мъжа така безпогрешно, както мъжете, гледайки жената, отгатват дали, както казват, е била докосната от диханието на любовта.

Вечерта Жан-Франсоа дочу скърцането на резето и шума от ключалката; обърнал рязко глава, той нададе глухо ръмжене, след което неизменно следваше пристъп на ярост; неудържим трепет пробягна по цялото му тяло, когато в мекия здрач на припадащата вечер съгледа любимите лица на сестра си и на майка си, а зад тях и главата на монтенякския свещеник.

„Злодеи! Ето какво са измислили!“ — си каза той, като притвори очи.

Дьониз, която, била вече в затвора, се бе научила да не се доверява никому, заподозря, че пазачът бе изчезнал само за да се върне незабелязано. Тя изтича при брат си и като приближи обляното си в сълзи лице до неговото, прошепна:

— Може би ще ни подслушват.

— Иначе не биха ви пуснали тук — високо отвърна той. — А аз през цялото време като за голяма милост ги молех да не водят никого от близките ми при мен.

— Какво са направили с него! — изхлипа майката, поглеждайки свещеника. — Дете мое, бедно мое дете! — Тя падна на колене пред сламеника и скри лице в расото на стоящия до нея свещеник. — Не мога да го гледам в този чувал, вързан, задушен…

— Ако Жан — тихо подхвана свещеникът — ми обещае, че ще бъде благоразумен, че не ще посегне на живота си и ще се държи добре през цялото време, докато бъдем с него, ще издействувам да го развържат; но най-малкото нарушение на това обещание ще падне върху мен.

— Изпитвам такава нужда да се раздвижа свободно, драги господин Боне — каза осъденият, чиито очи се напълниха със сълзи, — че ви давам честната си дума да бъда послушен.

Свещеникът излезе и се върна с тъмничаря, който смъкна усмирителната риза.

— Сега нали не ще ме убиете? — запита тъмничарят.

Жан не отговори.

— Бедни братко — продума Дьониз, като отви кошничката, която старателно бяха пребъркали на входа, — ето, донесли сме ти всичко, което обичаш; тук сигурно ще те уморят от глад!

Тя показа току-що откъснатите плодове и питката, която майката бе извадила от кошничката. Вниманието, напомнящо на бедния затворник за детските му дни, гласът и ласкавите движения на сестрата, присъствието на майката и това на свещеника предизвикаха рязка промяна в състоянието на Жан: той се обля в сълзи.

— Ах, Дьониз! — изохка осъденият. — От шест месеца насам не мога да се храня. Ям колкото да не умра от глад.

Майка и дъщеря се разшетаха край него, излизаха, влизаха, суетяха се. В стремежа, свойствен на всички домакини, да подсигурят на мъжа удобства и уют, те успяха да стъкмят вечеря за своя любимец. При това им помогнаха: в затвора бе наредено да им съдействуват във всичко, което не нарушава безопасността на осъдения. Съпрузите Де Вано имаха печалната смелост да поддържат доброто физическо състояние на този, от когото все още се надяваха да получат обратно наследството си. И така, Жан за последен път вкуси от семейните радости, макар и помрачени от зловещата сянка на обстоятелствата.

— Отхвърлена ли е молбата ми за помилване? — запита той господин Боне.

— Да, дете мое. Сега ти остава само да посрещнеш своя край, както подобава на християнин. Този живот не е нищо в сравнение с живота, който те очаква. Помисли за вечното блаженство. С хората ти можеш да се разплатиш, отдавайки им живота си, но за Бога това е малко.

— Да им отдам живота си? Ах! Вие не знаете какво оставям тук на земята!

Дьониз погледна брат си сякаш за да му напомни, че дори в изповедта пред духовника е необходимо благоразумие.

— Не, да не говорим за това — продължи Жан, нахвърляйки се на плодовете с настървение, което издаваше разяждащия го вътрешен огън. — Кога ще ме…

— Не, нито дума за това пред мен! — простена майката.

— Но аз ще бъда по-спокоен — прошепна Жан на свещеника.

— Всякога верен на своя характер! — произнесе високо господин Боне и като се наведе, тихо каза на ухото му: — Ако тази вечер се помирите с Бога и вашето покаяние ми позволи да опростя греховете ви, това ще стане утре. Ние вече постигнахме много, като ви успокоихме — добави той високо.

При последните думи устните на Жан побледняха, очите му диво зашариха насам-натам, а по лицето му пробягна стаен ужас, предвещаващ буря.

— Но нима съм спокоен? — запита той. За щастие в този миг срещна пълните със сълзи очи на Дьониз и отново се овладя. — Е добре, само на вас единствен съм готов да се подчиня — обърна се той към свещеника. — Те отлично са знаели как да ме подхванат.

И оброни глава на майчината си гръд.

— Послушай го, сине мой — зашепна майката, ридаейки, — той рискува живота си, нашият скъп отец Боне, този небесен воин, който склони да те отведе… — тя се поколеба и каза: — към живота вечен…

После целуна Жан по главата и го притисна към сърцето си.

— Той ли ще ме съпровожда? — запита Жан и погледна към свещеника, който в отговор наведе глава. — Е добре! Ще го слушам, ще сторя всичко, каквото пожелае.

— Обещай ми това — каза Дьониз. — Да спасим душата ти, ето към какво се стремим всички. Богохулните мисли убиват душата! Нима искаш в целия Лимож и в нашия край да казват, че един от Ташронови не съумя да умре, както подобава на християнин? Помисли си, че всичко, което загубваш тук, можеш да го придобиеш на небето, където отново се срещат душите, получили опрощение.

След такова свръхчовешко усилие гласът на смелата девойка секна. И тя млъкна, както бе сторила майка й, но с чувството, че е победила. Преизпълнен дотогава от ненавист към правосъдието, изтръгващо от ръцете му щастието, кроткият и богобоязлив някога Жан улови ръката на сестра си, целуна я и със сила, макар и нежно, я притисна към сърцето си.

— И така — каза той, — трябва да се откажа от всичко. Ето моята последна мисъл, последните удари на сърцето ми, приеми ги, Дьониз!

И отправи към нея един от онези погледи, с каквито хората в най-трагичните минути на живота си се опитват да докоснат с душата си душата на приятеля.

Тези думи, тази мисъл бяха неговото завещание. Майката, сестрата, Жан и свещеникът разбраха в какво се заключаваше това неназовано поръчение, което трябваше да бъде предадено с такава вярност, с каквото доверие бе изречено; и четиримата отвърнаха лица един от друг, за да скрият сълзите си и запазят в тайна мислите си. Тези няколко думи бяха агонията на една страст, сбогуването на бащинската душа с най-прекрасните земни блага в предчувствие на религиозното отречение. И свещеникът, победен от величието на всички големи човешки деяния, били те дори престъпни, догади силата на тази неизвестна страст по неизмеримостта на вината; той вдигна очи към небето, призовавайки сякаш Божията милост. Там в небесата съзираше нежните утешения и безпределната любов на католическата църква, човечна и кротка, когато простира ръка, за да обясни на човека законите на висшите светове, и толкова неумолима и божествена, когато протяга ръка, за да го отведе на небето. Но Дьониз току-що тайнствено бе показала на свещеника мястото, където скалата се разтвори, пукнатината, от която бликнаха водите на разкаянието. Сразен от възпоминанията, Жан внезапно нададе вледеняващото душата виене на хиена, издебната от ловеца.

— Не, не — извика той, като падна на колене, — аз искам да живея! Мамо, останете тук вместо мен, дайте ми вашите дрехи, ще се опитам да избягам. Смилете се! Пощадете ме. Идете при краля, кажете му…

И внезапно млъкна, като глухо изръмжа и се вкопчи в расото на свещеника.

— Излезте — тихо каза отец Боне на съкрушените от скръб и отчаяние жени.

Жан чу това, вдигна глава, погледна майка си, сестра си и им целуна нозете.

— Да се сбогуваме, повече не идвайте. Оставете ме с отец Боне, не се тревожете сега за мен — каза той, като прегърна майката и сестрата така, сякаш искаше да вложи в прегръдката цялата си душа.

— Може ли след всичко това да се живее! — простена Дьониз, когато стигнаха до вратата на затвора.

Беше около осем часа вечерта. На изхода те видяха абат Дьо Растиняк, който ги запита за състоянието на затворника.

— Ще се помири с Бога — отвърна Дьониз. — Разкаянието може би все още не е настъпило, но е близко.

На епископа скоро бе доложено, че религията ще възтържествува и че осъденият ще тръгне на смърт не като слаб, окаян самотник, а силен с благословението на църквата. Епископът, у когото по това време се намираше кралският прокурор, изрази желание да види свещеника. Отец Боне се появи в епископството късно след полунощ. Абат Габриел, който често бе изминавал пътя от епископството до затвора, сметна за необходимо да вземе свещеника в епископската карета: бедният свещеник бе толкова отпаднал, че с мъка се държеше на нозете си. Мисълта за предстоящия тежък ден, вътрешната борба, на която бе свидетел, зрелището на окончателно, бурно разкаяние, когато неговият размирен духовен син най-после бе осенен от Светия Дух — всичко това бе съкрушило отец Боне, чиято лесно възбудима душевност мигновено влизаше в унисон с нещастията на ближния. Подобни прекрасни души така горещо възприемат преживяванията, злочестините, страстите и скърбите на тогова, чиято участ се стараят да облекчат, че сами започват да ги изпитват с необикновена острота и така отгатват всичката сила и дълбочина на чуждите чувства, убягващи от хора, заслепени и от самомненията на ума, и от грешките на страстта. В този смисъл свещеник като отец Боне е артист, който чувствува, а не съди.

Когато се озова в салона на епископството, в обществото на двамата старши викарии, абат Дьо Растиняк, господин Дьо Гранвил и главния прокурор, свещеникът разбра, че от него очакват някакво известие.

— Отче — запита епископът, — успяхте ли да изтръгнете признания, които да доверите на правосъдието и му помогнете, без да нарушите с това вашия дълг?

— Монсеньор, за да въздам опрощение на греховете на бедния заблуден агнец, аз не само изчаках пълно и искрено покаяние, угодно на църквата, но така също изисках и възстановяване на сумата.

— Тази именно грижа за възстановяване на парите ме и доведе при негово преподобие — се намеси в разговора главният прокурор. — Възможно е така да се изяснят някои тъмни места в процеса. Тук несъмнено има съучастници.

— Аз не се ръководя от интересите на правосъдието — възрази свещеникът. — Не зная къде и кога ще бъдат върнати парите, но това ще стане. Изпращайки ме при едного от моите енориаши, негово преподобие ме постави в независимо положение, което дава на всеки свещеник в пределите на енорията му такива права, с каквито се ползува монсеньор в своята епархия, с изключение на случаите, изискващи църковна дисциплина и послушание.

— Така е — съгласи се епископът. — Но тук става дума за доброволни признания, направени пред лицето на правосъдието.

— Моята мисия е да върна заблудената душа на Бога — отвърна отец Боне.

Господин Дьо Гранкур леко повдигна рамене, но абат Дютей склони глава в знак на одобрение.

— Ташрон очевидно иска да спаси лицето, което при възстановяване на парите би могло да бъде разкрито — забеляза главният прокурор.

— Господине — възрази свещеникът, — аз решително не зная нищо, което би могло да опровергае или да потвърди вашите подозрения. Освен това тайната на изповедта е неприкосновена.

— И така, парите ще бъдат ли възвърнати? — запита служителят на правосъдието.

— Да, господине — отвърна божият служител.

— Това е добър отговор за мен — заяви главният прокурор; той смяташе полицията достатъчно изкусна, за да издири необходимите сведения, като че ли страстите и личният интерес не са по-изкусни от която и да било полиция.

На утрото, в пазарния ден, Жан-Франсоа бе откаран на лобното място, както желаеха това благочестивите и политически благонадеждните души в града. Изпълнен със смирение и вяра, той с жар целуваше разпятието, което треперещата ръка на отец Боне му протягаше. Всички очи бяха устремени към злочестия юноша и дебнеха всеки негов поглед; всички очакваха да погледне някого в тълпата или нечий дом. Но неговото самообладание не му измени докрая. И умря покаян и получил опрощение на греховете си.

Бедният монтенякски свещеник отнесоха в безсъзнание от подножието на ешафода, макар и да не бе видял зловещата машина.