Оноре дьо Балзак
Селският свещеник ^[0] (20)

19. Фарабеш

Достигнала равнината, Вероник забави хода на коня.

— Кой е този Фарабеш, който работи при вас? — запита тя главния управител.

— Срещнахте ли го? — изненада се Колора.

— Да, но той избяга.

— Горкият! Сигурно не знае колко е добра госпожата!

— А какво е направил този човек?

— Но, госпожо, Фарабеш е убиец — простодушно отвърна Шампион.

— Значи, е помилван? — запита Вероник с глас, в който трепна вълнение.

— Не, госпожо — отвърна Колора, — Фарабеш бе изправен пред съда, където го осъдиха на десет години каторга. Той отби половината от този срок, а после бе помилван и в 1827 година се върна от каторгата. Дължи живота си на господин свещеника, който го убеди да се предаде на властта. Иначе щяха да го осъдят на смърт задочно и все едно, рано или късно щяха да го пипнат. А тогава работата нямаше да свърши добре. Отец Боне отиде при него съвсем сам, а Фарабеш можеше и да го убие. Никой не знае за какво са говорили. Прекараха заедно два дни, а на третия господин свещеникът доведе Фарабеш в Тюл и там той се предаде. Господин свещеникът намери добър адвокат и му разказа всичко за Фарабеш. Фарабеш се отърва с десет години каторжна работа и господин свещеникът го навести в затвора. И какво мислите? Това момче, което бе страшилище за целия край, стана кротко като овчица и спокойно се остави да го отведат в каторгата. А когато се върна, установи се тук под покровителството на господин свещеника; никой не е по-голям за него от господин свещеника, всяка неделя и на всички празнични дни ходи на църква. И макар да си има свое място наред с всички, винаги стои съвсем сам до стената и се държи настрана дори и когато се причестява.

— И този човек е убил друг човек?

— Де да беше един! — каза Колора. — Убил е мнозина. И все пак е добър човек.

— Възможно ли е това? — извика потресена Вероник, като отпусна поводите върху шията на коня.

— Знаете ли, госпожо — охотно подхвана управителят, комуто особено се искаше да разкаже тази история, — по начало Фарабеш може би е прав. Той е последна издънка от семейство Фарабеш, старинен корезки род — какво по-добро от това! По-големият му брат, капитан Фарабеш, загина преди десет години в Италия — в Монтеноте^[3] — капитан на двайсет години! И това ако не е проклетия! А момчето беше умно, знаеше да чете и да пише, обещаваше да стане генерал. Цялото семейство бе покрусено, пък и имаше защо. По това време аз служех при императора и слушах много за неговата смърт! О! Капитан Фарабеш загина със смъртта на героя, той спаси армията и Малкия капрал^[4]. Тогава — спомням си — главнокомандуващ беше генерал Щайнгел, немец, по-точно елзасец — прочут генерал, но, горкият, късоглед, от което и загина скоро след капитан Фарабеш. Най-малкият в семейството, този, за когото става дума, беше на шест години, когато научи за смъртта на големия си брат. Вторият брат също служеше в армията, но като войник. Беше сержант в Първи гвардейски полк, хубав пост, както виждате; загина в битката при Аустерлиц, където, трябва да ви кажа, госпожо, марширувахме като на парад в Тюйлери… Аз също бях там! О, тогава ми вървеше! Участвувах във всички престрелки, но не получих нито една драскотина. А нашият Фарабеш, макар и храбър за десетина, си беше наумил да не отбива военната си повинност. Това семейство наистина не видя добро от армията. Когато в 1811 година околийският го извика, той се скри в гората, стана дезертьор или не си спомням вече как ги наричаха тогава. По същото време се свърза с бандата на „подгревателите“; не мога да ви кажа дали по своя воля, или го бяха принудили, но така или иначе, стана подгревател. Сама разбирате, че освен господин свещеникът никой не знае какво е вършил с тези, меко казано, негодяи! Често се биеше срещу жандармите и дори срещу войниците. Изобщо воюваше на много фронтове…

— Разправят, че убил двама войници и трима жандарми! — намеси се Шампион.

— Кой ги е броил? Сам той нищо не е казвал — възрази Колора. — Накрая, госпожо, изловиха всички, но той, дяволът му неден, такъв млад, ловък и запознат добре с този край, винаги им се изплъзваше. Бандата се подвизаваше в околностите на Брив и Тюл. Често се прехвърляха и тук, защото Фарабеш лесно можеше да ги укрива. В 1814 година го оставиха на мира — военният набор бе отменен, но Фарабеш продължи да се укрива в гората през цялата 1815 година. И понеже нямаше с какво да преживява, участвуваше в някой и друг обир на карети ей там, в дефилето; но в края на краищата послуша господин свещеника и сам се предаде. Не беше лесно да се намерят тогава свидетели — всички се страхуваха да се изказват против него. Но адвокатът му и господин свещеникът направиха каквото можаха и човекът се отърва с десет години. Имал дни да живее, след като здравата бе подгрявал, защото той наистина немалко хора беше подгрявал…

— Какво ще рече това да „подгряваш“ хора?

— Ако настоявате, госпожо, ще ви разкажа какво са вършили; на мен хора са ми го разправяли, сам аз, вие разбирате, не съм подгрявал никого! Това не е хубаво, разбира се, но нуждата не признава закони. И тъй, вмъкват се седем или осем човека в дома на някой фермер или гражданин, у когото се намира суха пара; наклаждат огън в огнището и започват юнашки пир посред нощ, а после, малко преди десерта, ако стопанинът откаже да им даде исканата сума, връзват краката му за куката над огнището и го държат така, докато си получат парите; това е всичко. Винаги се явявали с маски. Случвало се понякога да не отмъкнат нищо. Дявол го взел! Все ще се намерят дебелоглавци и скъперници! Един фермер, дядо Кошегрю, който цепеше косъма надве, се оставил да му изгорят краката! Е, и какво, после умря! И така му се падаше! А жената на господин Давид, някъде от Бривския край, пукнала от страх само като гледала как връзват краката на мъжа й. „Дай им каквото имаш!“ — викала тя с последни сили. Той не искал и тогава тя сама им показала скривалището. Цели пет години подгревателите бяха страшилище за този край; но втълпете си хубаво в кратунката — да прощавате, госпожо, — че сред тях имаше немалко богаташки синчета, а те не пасяха трева.

Госпожа Граслен слушаше, без да пророни дума. Настъпи кратко мълчание. Но младият Шампион, горейки от желание също да забавлява господарката си, реши и той да разкаже това, което знаеше за Фарабеш.

— Нека кажем на госпожата всичко както си е: никой не може да догони Фарабеш нито пеша, нито на кон. С един удар убива бик! И в стрелбата няма равен на себе си. Всички точки обира! Бях още малък, когато ми разказваха за приключенията на Фарабеш. Веднъж го обкръжили заедно с трима от неговите хора; били се момчетата здравата, но раняват двама, убиват трети и Фарабеш остава сам; и тъкмо а-а да го пипнат, скача зад жандарма на коня, бодва го в хълбоците и той полетява в галоп; после захвърля жандарма като дрипа насред път, а някъде на около десет левги от Лимож продава коня, та и окото му не мигва. Три месеца след това никой не могъл да го открие. Даже обещавали сто луидора на оня, който го издаде.

— А друг път — прекъсна го Колора, — когато вече тюлският окръжен управител беше обещал сто луидора за кожата му, Фарабеш помогна на братовчед си Жирие от Визе да ги спечели. Братовчед му донесъл за него и представил всичко така, уж че го издава. А той всъщност го и издаде де! Жандармите залагаха мило и драго да го докарат в Тюл, но той не пожела да отиде така далече, та стана нужда да го приберат на топло в затвора в Люберсак; но още първата нощ офейка, възползувайки се от подземния ход, изкопан от един от съучастниците му, някой си Габийо, дезертирал от 17-и полк и разстрелян в Тюл; нещастникът, прехвърлили го в друг затвор същата вечер, когато се готвел да бяга. За подвизите на Фарабеш се носеха легенди. Бандата, разбирате, нали, си имаше доверени хора. Освен това всички обичаха подгревателите. И защо не! Ех, тия хора не бяха като днешните, умееха с царска щедрост да пилеят парите си! Представете си, госпожо, веднъж жандарми отново преследват Фарабеш. Е, и какво, и този път ги праща за зелен хайвер: поседял човекът двайсет и четири часа в помийната яма на някаква ферма и си дишал през цялото време със сламка, потопил глава в нечистотиите. Дишал си и не искал и да знае; че къде-къде е по-трудно цяла нощ да се държи на самия връх на някое дърво, дето и врабче няма да изтрае, и да гледа долу войниците как го дебнат и как търчат насам-натам. Фарабеш бе един от петимата или шестима подгреватели, които правосъдието не можа да улови; но тъй като е родом оттук и бе попаднал в бандата отнемайкъде, защото в края на краищата човекът само не беше се отзовал на повиквателното, жените за него град градяха, а това е най-важното.

— Значи, Фарабеш сигурно е убил много хора? — отново запита госпожа Граслен.

— Съвсем сигурно — отвърна Колора. — Той даже, казват, бил убил пасажера при нападението на пощенската карета в 1812 година. Но когато го съдеха, куриерът и пощальонът — единствените свидетели, които можеха да познаят Фарабеш — вече не бяха живи.

— За грабеж ли го е убил? — запита госпожа Граслен.

— О, ами че те всичко обраха! Но двайсет и петте хиляди франка, които взеха, бяха на правителството.

Госпожа Граслен продължи да язди мълчаливо. Слънцето бе залязло; луната огряваше сивата равнина, която сега изглеждаше като разтопена сплав от злато и сребро, напомняща леко развълнувано море. Колора и Шампион погледнаха госпожа Граслен, чието продължително мълчание ги безпокоеше; вълнението им се усили, когато видяха по бузите й двете блестящи бразди, оставени от пролети сълзи; сълзите бавно набъбваха в зачервените й очи и капеха една след друга.

— О, госпожо — каза Колора, — не го жалете! Добре си поживя момчето, имаше си и красиви любовници; а сега, макар и под надзора на полицията, крепи го уважението и приятелството на господин свещеника; та нали се разкая и в каторгата се е държал безупречно. Всички знаят, че е толкова честен, колкото най-честният от нас; само че е горд и не иска да се излага на оскърбления; живее си тук тихо и мирно и по свой начин върши добро. Направи от другата страна на Живата скала разсадник върху площ от десетина арпана и сега засажда дървета в гората там, където могат да се прихванат; кастри изсъхнали клони, събира съчки, връзва ги на снопи и ги прикътва у дома си за сиромасите. А сиромахът, като знае, че може да получи готово топливо, ще отиде при него и ще му се примоли, вместо да краде и да осакатява гората ви. Така че, ако сега събира сушина за огън, то го прави за доброто на хората! Фарабеш обича вашата гора, грижи се за нея като за свое имение.

— И той живее… съвсем сам? — извика госпожа Граслен, побързала да добави последните две думи.

— Простете, госпожо, той се грижи за едно момченце — скоро ще навърши петнайсет години — отвърна Морис Шампион.

— Бога ми, това е вярно — потвърди Колора, — защото Катрин Кюрийо го роди не много преди Фарабеш да се предаде.

— Негово ли е детето? — запита госпожа Граслен.

— Всички мислят така.

— А защо не се е оженил за тази девойка?

— Но как? Та нали щяха да го уловят! А когато научи, че е осъден, клетото момиче напусна този край.

— Беше ли красиво?

— О, да! — отвърна Морис. — Майка ми казваше, че приличала на друго едно момиче, което, представете си, също напусна нашия край — казваше се Дьониз Ташрон.

— Обичаше ли го? — продължи да разпитва госпожа Граслен.

— И още как! Та нали подгряваше хора — обясни Колора, — а жените обичат необикновеното. И все пак всички се учудиха, когато научиха за тази любов. Катрин Кюрийо живееше скромно като Богородица; минаваше за образец на добродетелна девойка във Визе, голямо корезко село на границата между двата департамента. Родителите й бяха наели ферма от господин Брезак. Катрин Кюрийо изпълни седемнайсет години, когато осъдиха Фарабеш. А Фарабешови също отдавна живееха по тези места; бяха се установили в Монтеняк и държаха тук ферма. Бащата и майката на Фарабеш отдавна са умрели, а трите му сестри, скромни като Кюрийо, са омъжени: едната в Обюсон, другата в Лимож и третата в Сен Леонар.

— Как мислите, знае ли Фарабеш къде е сега Катрин? — неочаквано запита госпожа Граслен.

— Ако знаеше, досега да е изхвръкнал от дупката си. О, би отишъл при нея!… Ами че той веднага, още с пристигането си помоли отец Боне да вземе детето от бабата и дядото, които го гледаха; а отец Боне така и направи.

— И никой ли не знае какво е станало с нея?

— Какво има да се знае, младост! — въздъхна Колора. — Момичето реши, че е погубено, и се побоя да остане при своите. Отиде в Париж. Какво прави там? Един Господ знае. Да я търсиш в столицата, ще рече да търсиш билярдна топка сред камъните в тази равнина!

И Колора показа монтенякската равнина от височината на новия път, по който възлизаше госпожа Граслен, приближила се вече на няколко крачки от замъка. Разтревожени, майка Совиа, Алин, слугите — всички се бяха насъбрали тук, не знаейки какво да мислят за това толкова продължително отсъствие на Вероник.

— Но, Боже мой — шепнеше старицата, като помагаше на дъщеря си да слезе от коня, — трябва да си ужасно уморена…

— Не, майчице — отвърна госпожа Граслен с глас, в който трепна такава болка, че старицата втренчено погледна дъщеря си и веднага отгатна, че бе плакала.

Госпожа Граслен влезе в стаята си с Алин, която отдавна бе получила всички разпореждания относно домашния ред на господарката си. Вероник се заключи и не пусна майка си в стаята, а когато старицата поиска да влезе, Алин каза:

— Госпожата заспа.