Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (8)

Глава 6

Московска обител, щабквартирата на семейство Ерли

Москва, Царицински парк,

27 юли, вторник, 04:30

 

— Бля, Вария, тихо е тук, при тях, това не е на добре — прошепна уйбуят Копитото, като човъркаше ожесточено с пръст в носа си.

Фюрерът Варията погледна скептично десетника си и го предупреди:

— Човъркай по-внимателно, ще си изфраскаш мозъка.

— Няма, изгризал съм си нокътя на този пръст — съобщи предвидливият Копито и кой знае защо добави: — Ерлийците изобщо не ми допадат.

— А колко пъти са те кърпили? — язвително се поинтересува седящият отзад уйбуй Навахо.

— А колко пъти са ми съдирали кожата заради това? — възмути се алчният Копито. — Просто нямат срам! Гадовете са наясно, че няма къде другаде да отида освен в манастира, и само гледат да се нагушат! Отдавна предлагам да им претършуваме мазетата!

— Ти ли ще тършуваш, изрод? Монасите ще направят от теб навски шурк.

— Какво ще направят? — попита необразованият Копито.

— Шурк — обясни високомерно Навахо. — Ситно накълцано сурово месо със зеленчуци и пикантен сос… Снощи ядох от него в „Гущера“, гадно ястие, но екзотично.

— Ти, умнико, като се наплюскаш с някаква гадост, такива глупости започваш да дрънкаш, че ми става неудобно пред Спящия.

— Ти кого наричаш умник? Да не ти е израснала втора глава?

— Я не ми брой главите, Коперник!

— Я млъквайте! — прекъсна настръхналите уйбуи Варията. — За това ли ви взех?

Уйбуите притихнаха. Червените шапки бяха пристигнали при манастира на ерлийците преди десет минути. В сивата предутринна мъгла трите джипа стояха на площадката пред портите и търпеливо чакаха какво решение ще вземе фюрерът. Варията извади изпод седалката си полупразна бутилка „Уокър“ и отпи голяма глътка.

— Кортес със сигурност е тук, в Обителта, но монасите няма да го префафат току-така. Значи, имаме фва варианта. — Фюрерът не сваляше поглед от фенера, поклащащ се над портата. — Можем фа разбием портата и фа нахлуем в манастира, а можем и фа опитаме фа се фоговорим.

Навахо поклати глава.

— Имаме само трийсет бойци, е, може и Веслото да догребе с неговите момчета, но с такива сили монасите ще направят от на…

— Знам, знам — навъсено го прекъсна едноокият. — Ще направят навски шурк.

— Точно.

Копитото изсумтя шумно, изразявайки пълното си съгласие с думите на колегата си, но Варията вече беше осъзнал, че вторият, мирният вариант, се е харесал на колегите му значително повече от първия. Под завистливите погледи на подчинените си фюрерът допи уискито, хвърли бутилката през прозореца и взе решение.

— Фобре, Навахо, вземи фвама по-разбрани бойци и влизаме вътре. А ти, Копито, ще останеш тук и ще фемонстрираш сериозни намерения.

— Как така? — не разбра уйбуят.

— Ще изведеш момчетата от колите и ще ги строиш преф портата. Нека монасите вифят, че сме много.

— Да ги строя пред портата? — Лицето на Копитото се изопна. — Защо?

— Е, сега и ще спориш ли с мен? — промърмори Варията и отвори вратата. — Хайфе, тръгваме.

Фюрерът реши засега да не обръща внимание на ругатнята, която Копитото тихо процеди през зъби, но определено я запомни.

След като изчакаха недоволните Шебеци да се строят пред манастира, Варията, Навахо и двама подбрани от тях бойци почукаха по портата с малкото черно чукче. Фенерът с тихо скърцане се полюляваше над главите им.

— Фюрер — предпазливо се поинтересува Навахо, — а защо той се клати? Нали няма вятър?

Уйбуят току-що беше забелязал странното поведение на фенера и след като не беше успял да си го обясни самостоятелно, се обръщаше за помощ към висшестоящото лице.

— Така му харесва — процеди Варията. Не можа да измисли нищо по-умно.

Малката вратичка бавно се отвори и пред Червените шапки се появи дебел монах, стискащ в ръката си нахапан сандвич със солиден резен шунка. Без да обръща внимание на строените пред портата бойци, монахът демонстративно се прозина и след като избърса с опакото на дланта си мазните си устни, се поинтересува:

— Е, и колко от вас са ранени?

— Нито ефин — призна си Варията, — ние…

— Тогава за какъв дявол сте дошли? Ние не продаваме наркотици.

— Не ми трябват наркотици! — изрева фюрерът. — Трябва ми отец Финамус! Вефнага!

— Отец Динамус? Настоятелят? — Воплите на Шебека леко забавляваха монаха. — Той спи, така че ще се наложи да говорите с мен. Между другото, не желаете ли да си оправите захапката? Моя лична разработка, няма да струва скъпо, затова пък речта ви доста ще се подобри.

— Нямам намерение фа разговарям със санитар — изсъска Варията.

— А с лекар ще поговориш ли? — От вратичката, сваляйки в движение изцапани с кръв гумени ръкавици, се появи слаб, жилест ерлиец. — Здрасти, Вария.

— Зфрасти, брат Лапсус. — Фюрерът помълча, обмисляйки ситуацията. — Фълго ли ще говорим на прага?

— Разбира се, че не — жизнерадостно се усмихна ерлиецът, — но ще пусна вътре само теб и този уйбуй. — Той кимна на Навахо. — Останалите нека пасат навън.

— Фобре — предаде се Шебекът.

— И свали кърпата, синко — промърмори брат Курвус, — това все пак е храм, а не кръчма.

Червените шапки послушно свалиха кърпите си, разкривайки две лъскави плешиви глави, и влязоха през вратичката.

Монасите преведоха гостите през кратък, яркоосветен коридор в малка стая, в която явно прекарваше времето си дежурната смяна. Обстановката се състоеше от изящна масичка, на която стояха чиния със сандвичи и отпушена бутилка „Московско“, плюс няколко удобни кресла, библиотека и минибар. Върху нощно шкафче в далечния ъгъл стоеше аудиосистема, а на стената беззвучно работеше телевизор.

— Седни, Вария, не стърчи прав.

Шебеците с достойнство се отпуснаха в предложените им кресла, при това Навахо успя да си отмъкне един сандвич от чинията.

— Работата е много важна, брат Лапсус — започна Варията, предпазливо подбирайки думите си. — Така фа се каже… не е никак проста.

— Досещам се — кимна монахът. — Щом искахте да говорите със самия отец настоятел, значи, работата наистина е сериозна. Слушам ви.

— Открафнаха от нас ефно нещо. — Сега дребните очи на Шебека буквално изяждаха ерлиеца. — Черна раница. Открафна я чов, наемник на име Кортес, и аз мисля, че той е в манастира. Така ли е?

Брат Лапсус кимна. Наистина неохотно, не веднага, но все пак кимна. Имаше въпроси, на които беше длъжен да отговаря.

— Искам фа говоря с него. — Фюрерът рязко се наведе напред. — Фовефи го! Вефнага!!

— Вария, ти, както виждам, съвсем си превъртял — изрече монахът натъртено. — Нали знаеш, че Кортес се намира под наша защита. И можеш да го видиш само ако самият той поиска това. В противен случай ние…

— Знам — недоволно го прекъсна Шебекът. — Ще направите от нас навски шурк.

— Не знаех, че се увличаш от кулинария — усмихна се брат Лапсус. — Между другото, да знаеш, че е правилно „к“-то накрая да се произнася меко. Но аз имах предвид нещо друго. — Монахът кимна към телевизора, който точно в момента показваше в едър план разбитата порта на Замъка. — Ние все пак не живеем в тундрата и много добре знаем какво става в града. Едно обаждане и след петнайсет минути тук ще бъдат Дьо Гир и толкова много гвардейци, че ще направят от вас не навски шурк, а чудски блинг.

Това беше вярно. Варията разбра, че се е поразгорещил, и отново се върна към максимално предпазлив тон.

— Брат Лапсус, но нали чуфовете не са префявили претенции наф тази раница, а аз префявих. Имам свифетели, че е открафната от мен, и ти си флъжен фа ми я покажеш за разпознаване.

Това беше хитър ход. Съгласно договорката между Великите домове, манастирът можеше да защитава свой пациент, каквото и да е направил, докато раненият не стане готов да се бие. Но ако имаше съмнения в произхода на личните вещи на пациента, манастирът беше длъжен да ги предостави на първия, предявил претенции, и думите на фюрер на клан в дадения случай бяха повече от достатъчни.

— Видях раницата — промърмори брат Лапсус, — но тя не е в манастира. Кортес не е толкова глупав.

— Това официален отговор ли е? — попита Варията след кратко колебание.

— Да. Ние спазваме закона за неутралитет на манастира.

— Проклятие!

Шебеците подскочиха и напуснаха стаята, без да си вземат довиждане.

Изгасналият фенер вече не се люлееше във всички посоки, а смирено висеше над портата в очакване на следващата нощ. Горчиво съжалявайки, че е допил уискито, Варията извади телефона и набра номера на магьосника.

— Любомире, Варията е. — Фюрерът се изкашля. — Кортес е при ерлийците, но се е избавил от плячката. Това е сигурно. Затова реших фа не щурмувам манастира, а просто фа сложа охрана…

— При тях е пълно с тайни входове наоколо — промърмори магьосникът.

— Какво?

— Нищо. Връщай се при мен — нареди Любомир и прекъсна връзката.

* * *

Ателието на Алир Кумар

Москва, Ленинградски проспект,

27 юли, вторник, 05:27

 

— Красива е — реши Сантяго след кратко мълчание. — Много красива.

— Тя е божествена, комисарю, тя свети отвътре и усмивката й е като първия слънчев лъч, като звездна лятна нощ, като… — Художникът разпери ръце. — Вие сам виждате всичко, комисарю.

Сантяго поклати глава, без да откъсва поглед от картината.

— Вие сте успели да пренесете върху платното своята любов, Алир.

Малко горско езеро, обляно с лунна светлина, сънни звезди и ослепително красива девойка, която внимателно навлиза в тихата вода. Художникът беше успял да предаде не само очарованието на прелестната къпеща се, но и своето възхищение от нея.

— Прекрасна работа, Алир. Колко искате за нея?

— Тя не се продава.

— И това го казва шас?

Кумар се нацупи.

— Не всичко на света се продава, някои неща се правят за душата.

— Разбирам — усмихна се Сантяго. — Вие сте влюбен.

— Не — не се съгласи Алир. — Аз я обичам, а това е нещо съвсем различно.

— Странно нещо е любовта.

Алир Кумар беше типичен шас. Чернокос, черноок, с гърбав нос, той произлизаше от старинния род Кумар и беше най-известният художник в Тайния град. Крехката девойка на картината беше чов.

— След седмица ще се оженя за нея — спокойно каза Алир. — Ще имаме дете.

— Мелез — изрече замислено Сантяго. В гласа му нямаше презрение или превъзходство, само констатиране на факта и тъга. — Семейство Шас едва ли ще приеме това.

— Знам.

— И вече решихте ли какво да правите?

— За начало ще ги изпратя по-надалеч оттук, а после ще видим.

— Това си е ваш избор, Алир, и никой няма право да ви налага своята гледна точка — отбеляза разсъдливо Сантяго. Комисарят най-накрая се откъсна от картината и направи няколко меки крачки из огромното ателие на Кумар. — Интересува ме съдбата на моята поръчка.

— Разбира се. — Художникът се приближи до стоящата в ъгъла покрита с бял плат фигура. — Признавам си, че никога не ми се е налагало да работя в толкова кратки срокове, но се постарах.

— Двойното заплащане, което поискахте за спешната поръчка, със сигурност е спомогнало за вашето усърдие — отбеляза Сантяго.

— В някаква степен — да — съгласи се шасът. — Между другото, комисарю, отдавна исках да ви попитам: защо вие сам не направихте куклата. Вашите възможности…

— Възможностите — това все още не са способности — усмихна се навът и посочи картината. — Вижте колко фино сте изобразили своята любов, Алир, колко ярко сте изразили своето възхищение. Това е невъзможно да се научи, това е нарисувано със сърцето. Затова, когато ми е нужна кукла, която е невъзможно да се различи от оригинала, се обръщам към вас.

— Благодаря.

Поласканият художник наведе глава и свали плата от статуята.

— Вашата поръчка.

Куклата представляваше точно копие на най-близкия помощник на Сантяго. Както и беше предвидил комисарят, работата на Кумар не можеше да предизвика никакви упреци. Сантяго си помисли, че едва ли и той самият би могъл да отличи копието от своя подчинен. Обиколи безжизненото създание и бавно прекара през гърдите му нокътя на кутрето си. От тънката драскотина изби гъста навска кръв.

— Блестящо, Алир. Съживихте ли я вече?

— Чаках вас.

— Захващайте се.

Художникът измъкна от джоба си малка златна пластинка с гравирано заклинание за съживяване и я сложи в устата на куклата.

— Вълнуващ миг — прошепна Алир.

— Безпокоите ли се за заклинанието?

— Не — отговори художникът, без да сваля искрящите си очи от куклата. — Живот, Сантяго, ние даряваме живот! Какви възхитителни чувства изпитвам, докато наблюдавам как моето творение, моето дете, частичка от самия мен, придобива свой собствен живот! Отваря очи, прави първата си крачка. Това е венецът на творението!

— Мен малко ме безпокои табелката…

Художникът беше принуден да се върне в реалността.

— Не се притеснявайте, комисарю, тя ще се разтвори напълно в тялото на куклата след два часа. Няма да останат следи.

Куклата отвори очи.

— Знаех, че мога да разчитам на вас. — Сантяго се обърна към творението на Кумар. — Кукло, известно ли ви е името ви?

— Да. — Гласът на създанието беше лишен от каквато и да било интонация.

Комисарят се намръщи и погледна художника. Кумар спокойно издържа строгия поглед на нава, макар че в гърлото му напираше смях. За да икономиса средства, Сантяго беше избрал за куклата най-евтиния мозък и сега жънеше плодовете на собствената си пестеливост.

— В приемната ще намерите пакет с вещи. Облечете се — нареди навът.

— Слушам.

Куклата излезе от стаята, като пътьом удари рамото си в касата на вратата. Сантяго замислено почеса върха на носа си.

— Кажете, Алир, умствените способности на това създание ще му позволят ли да кара кола?

— За известно време — призна си шасът. — Ако има автоматична скоростна кутия.

— В такъв случай се погрижете да не сбърка сакото с ризата — помоли го комисарят — и, моля ви, помогнете му с вратовръзката.

Художникът кимна и сдържайки усмивката си, се насочи към изхода на ателието. На вратата се спря, обърна се и се пошегува:

— Забележете, комисарю, правя това без допълнително заплащане.

Шасът винаги си остава шас, дори да е гениален художник.

Сантяго изхъмка и извади мобилния си телефон.

— Ортега, вече определихте ли местоположението на Амулета?

— Лебед е убит, Кортес е ранен и се намира при ерлийците — съобщи помощникът на комисаря. — Той е предал Амулета на случаен спътник.

— Ортега — меко го прекъсна Сантяго, — неведнъж сме обсъждали с вас, че никога нищо не е случайно. Какъв е този спътник?

— Чов, вече знаем адреса му.

— Добре. — Комисарят помълча, обмисляйки ситуацията. — Той свързан ли е с Тайния град?

— Не. Кортес го е помолил да ни се обади, но той не бърза.

— Нека не бърза. — Сантяго взе решение. — Явно ще ни се наложи да използваме този човек, затова първо го свържете с ОТМ.

— Слушам.

— Второ, екранирайте го от всякакъв вид магическо търсене.

— Дори от нашето?

— Да. Трето, свържете се със съветниците и наложете върху мозъка му „велико безмълвие“.

Това беше най-мощното заклинание на Тъмния двор, защитаващо от сканиране на мислите, но Ортега вече не се учуди.

— Това ли е всичко?

— Направете го и чакайте.

* * *

Москва, Ленински проспект,

27 юли, вторник, 06:12

 

На Корнилов не му се удаде да се прибере вкъщи тази нощ. Той приключи огледа на Вернадски проспект, пусна Владик да се прибере и след като разбута полусънения Палич, отиде на пресечката на Ленински проспект с улица „Удалцов“, на мястото на голямата престрелка. Корнилов не се съмняваше, че тя е свързана със суматохата в офиса на „Чуд Inc“.

Благодарение на малобройните свидетели успяха да си създадат доста подробна представа за случилото се на проспекта. Газелата, съпровождана (или преследвана?) от хамъра, беше изскочила на Ленински от улица „Кравченко“ и се беше понесла към МКАД. На пресечката с улица „Удалцов“ в нея се беше врязал юконът, след което между пътниците на трите коли беше възникнала престрелка. По-нататъшната информация беше постъпила вече от патрулките на пътната служба, които бяха пристигнали на кръстовището десет минути след началото на стрелбата и пет минути след приключването на сражението. Не бяха успели да арестуват никого, бандитите се бяха скрили, оставяйки на полесражението единайсет трупа. Патрулните бяха блокирали проспекта и бяха повикали подкрепление. В Москва отдавна не беше имало толкова шумно разчистване на сметки.

Когато пристигна на местопроизшествието, Корнилов първо огледа загиналите, чиито трупове се товареха в сив фургон. Те все още бяха облечени с черни кожени панталони, елеци и червени кърпи, всички бяха гъсто покрити с татуировки, всичките бяха ниски и набити, плешиви, със сплескани носове и ситни черни очички. Единственият, който не отговаряше на това описание, беше шофьорът на хамъра — рус гигант със славянска външност.

Разбитите джипове, пушките помпи, множеството убити при пълна липса на ранени — всичко това беше познато на Корнилов и не предизвикваше интерес. Значително повече го изненада газелата. Бронираният фургон се оказа буквално натъпкан с електроника, снабден с бронирани стъкла и със съвсем не такъв двигател, какъвто можеше да се очаква. Веднага осведомиха майора откъде може да се е появил фургонът на московските улици — от военния полигон в Кубинка. Свръхмодерният мобилен център за управление, предназначен за действия в градски условия, беше похитен преди по-малко от две седмици и към Ленински вече бързаха невярващите на своето щастие оперативни работници от ФСБ.

Хеликоптерът, свален от зенитна ракета, и секретният военен фургон напълно си пасваха с безумните свидетелски показания, които той беше чул на Вернадски проспект. Офисът на „Чуд Inc“ беше щурмуван по всички правила на военното изкуство, с използването на съвременна техника и голямо количество обучени войници. Ала това изобщо не си пасваше с нещата, които беше видял около и в щабквартирата на „Чуд Inc“! От една страна, свидетели и изоставена техника, от друга — отричащият всичко началник на охраната със странна фамилия и ранена ръка, плюс това, което Корнилов беше видял със собствените си очи. За пръв път в своята практика Андрей не можеше да свърже в едно цяло всички получени данни. За пръв път те не просто не съвпадаха, не просто се разминаваха, а се изключваха взаимно, но в едно нещо майорът беше сигурен на сто процента — никой от известните му престъпници нямаше пръст в тази история.

— Не се получава, опитай отначало — промърмори Андрей и запали нова цигара.

„Първо несъответствие: щурм ли е било, или не? Ако не е било, откъде са се взели хеликоптерът и газелата? Случайно съвпадение? А свидетелските показания? А раненият началник на охраната? Добре. Ако е имало щурм, защо не са останали никакви следи?“

Корнилов почеса главата си.

„Да предположим, че е имало щурм и нападателите са преодолели толкова бързо вътрешния двор на щабквартирата на «Чуд Inc», че не са оставили никакви следи. Глупаво е, разбира се, но да предположим. Тогава е ясно откъде са газелата и хеликоптерът, но не е ясно каква е била целта на щурма. Да се превземе сградата? Но нали не сме на война, или… Или им е трябвало нещо на горните етажи! Ето за какво е бил необходим хеликоптерът, а всичко останало е отвличаща маневра.“

Корнилов почувства леко пробождане в тила. То се появяваше винаги, когато беше близо до разгадаването на някоя загадка.

„Но какво им е трябвало? Да убият президента на «Чуд Inc»? Глупости, такива хора ги крият дори при най-малката опасност. Да вземат заложници? Тогава не биха свалили хеликоптера. Може би целта не е била постигната?“

Но вътрешният глас подсказваше на Корнилов, че не е така.

„Нападателите са постигнали целта си и са похитили нещо ценно, което не е могло да пострада при взрива на хеликоптера. Именно него е откарала газелата от мястото на катастрофата, именно затова са я преследвали и в края на краищата са я отнесли на таран от пътя.“

Андрей машинално запали нова цигара.

„Версията е правдоподобна. Но ако все пак е имало щурм, защо нито в двора, нито в сградата на «Чуд Inc» не са останали никакви следи?“

— Андрей Кирилович, Андрей Кирилович — разтърси го за рамото Палич, — там надойдоха журналисти.

— Ами да вървим. — Майорът се изправи с лекота и изтупа панталоните си. — Как изглеждам?

— Като моя шеф.

— Иди в колата, ей сега тръгваме.

На Корнилов не му се искаше да общува с пресата, но не му се удаде да избегне голготата си.

— Господин майор, тази престрелка работа на гангстери ли е?

— Възможно е.

— Това хората на Чембърлейн ли са?

— Възможно е.

— Нова война между бандите ли започва? Преразпределяне на сферите на влияние?

— Без коментар, утре в управлението ще има пресконференция, тогава ще узнаете всичко.

— Някой задържан ли е?

— За съжаление, не. Всички, които са оцелели, са успели да избягат.

— Говори се, че са свалили полицейски хеликоптер.

— Това са слухове. Наистина се е разбил хеликоптер, но тепърва ще изясним на кого е принадлежал.

— Не ви ли се струва, че престъпността в Москва е достигнала качествено ново равнище?

— Полицията също не стои на едно място.

— Ще продължите ли разследването на случая с Вивисектора?

— Непременно. За нас е въпрос на чест да хванем маниака.

Докато отговаряше на въпросите, Корнилов се добра до волгата си и отвори вратата.

— Това е всичко, което мога да ви кажа за момента. Довиждане.

— В управлението? — обърна се от предната седалка Палич.

— Не веднага. — Майорът погледна часовника си. — Отиваме на „Красная Пресня“. Знаеш къде.

Будката на обущаря Мехраб открай време си стоеше на ъгъла между „Красная Пресня“ и „Пресненски вал“. Обикновена черна будка, където най-обикновен старец продаваше на случайните минувачи стелки, връзки за обувки, лакове и други дреболии, правеше малки ремонти и даже според слуховете би могъл да ушие и прекрасни обувки, но на кого са му нужни те в епохата на супермаркетите? Корнилов, който беше преживял цялата си младост в тези краища и сам беше купувал от Мехраб какви ли не дреболии, понякога си бъбреше със словоохотливия старец, чието сбръчкано като печена ябълка лице беше за Андрей също такава неотменна част от града като паметника на работника и облия камък в парка или универсалния магазин зад ъгъла. Тих безобиден старец, доживяващ отреденото му време в малка будка на оживена улица. Каква беше изненадата за Корнилов, когато узна, че Мехраб, незабележимият обущар Мехраб, е замесен в сериозна афера с похищаването на древен кинжал от ташкентски музей. Случаят беше разследван още в съветски времена и около него се бе вдигнал голям шум в пресата. Андрей, по онова време стажант, беше участвал в разследването под ръководството на узбекски колеги. Много бързо успяха да хванат изпълнителите — престъпниците, обрали музея — и едва чрез тях да стигнат до поръчителя — скромен обущар, даващ за прекрасно запазилата се дрънкулка цели сто хиляди! Обискът и наблюдението над Мехраб не дадоха нищо — по времето, когато милиционерите го пипнаха, обущарят беше успял да се избави от стоката. Веригата се беше прекъснала, но старецът беше излязъл на светло и сега Корнилов периодично се обръщаше към него за информация.

Въпреки ранния час будката на обущаря беше отворена. Старецът, свалил старите си очила на върха на дългия си нос, се беше навел над една обувка. Андрей излезе от колата, протегна се, но не запали цигара — старецът не можеше да понася тютюнев дим. Приближи се към будката.

— Здрасти, Мехраб.

Старецът няколко секунди разглеждаше с присвити очи посетителя, после се усмихна, от което по лицето му се разбягаха хиляди дребни бръчици, и кимна.

— А, господин майор, да не са ви се развалили обувките?

— А, не. — Корнилов седна на малкото столче срещу обущаря и въздъхна. — Умориха ми се краката.

— Лошо изглеждате, господин майор. Спахте ли днес?

— Не можах да смогна.

— Не се пазите, ох, не се пазите. — Старецът избра от полицата малко парче кожа и го огледа придирчиво.

— Вие също сте на крак.

— Аз? — Мехраб прехапа устни. — На моите години, Андрей Кирилович, се радваш на всяка паричка, на всеки допълнителен час. Не ми е останало чак толкова много време, жалко ще е да го пилея за сън.

— Да умираш ли се каниш?

— Ох, не знам, още от сутринта нещо ме стрелва в кръста. Не е на добре това.

— Стрелбата изобщо не води до нищо добро — съгласи се Корнилов. — Дочу ли какво е станало на Вернадка?

— Аз? — учуди се старецът. — Изобщо не съм чул.

Андрей вдигна вежда.

— Е, само с крайчеца на ухото. — Мехраб свали очилата си и грижливо избърса стъклата. — Случайно.

— Какво разправят?

— Предимно мълчат.

— Нима? А стрелбата е била сериозна, някой е претърпял сериозни загуби.

— Няма такива загуби, от които някой да не е извлякъл голяма печалба.

— Ето, виждаш ли, а ти казваш: „Нищо не знам“.

Корнилов измъкна от портфейла си мека петдесетачка и замислено я сви на фунийка. Мехраб въздъхна тежко и поклати глава със съжаление.

— Няма да помогне.

— Удивително — изрече бавно майорът, без да сваля тежкия си поглед от обущаря. — Доколкото си спомням, за пръв път се оказва, че не си в течение. Разочарован съм.

Рамото на Мехраб потрепна и той предпазливо погледна под око полицая.

— Аз… общо взето, засега не знам нищо. Всички ги е страх от тези момчета и малцина са склонни да споделят информация.

— От червеноглавите?

— Аха — неохотно призна старецът.

Корнилов поклати глава.

— Ясно. Мехраб, трябва да се видя с Мрънкалото.

— Кога?

— Днес.

— Добре — лесно се съгласи старецът, който явно се зарадва на възможността да бъде полезен с нещо на полицая. — Номерът на мобилния ви нали си е същият?

Корнилов дори не забеляза как петдесетачката изчезна в ловките ръце на обущаря.