Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (7)

Глава 5

„… Кметът на столицата официално заяви, че разследването на нощния инцидент ще бъде проведено в най-кратки срокове, и изрази увереност, че организаторите на тази нагла проява ще се окажат зад решетките още до края на седмицата.“

(„Ехо на Москва“)

„… По информация на пресслужбата на Великия дом Чуд, по време на щурма кланът на Гнилочите е изгубил около осемдесет убити воини и около петдесет ранени, загубите на Ордена са незначителни и са обусловени от внезапността на нападението на Червените шапки. Но в Замъка тази нощ пристигнаха повече от трийсет ерлийски лекари, което свидетелства…“

(„Тиградком“)

* * *

Резиденцията на Вестителя

Москва, улица „Нови Арбат“,

27 юли, вторник, 02:18

 

— Идиоти! Малоумници!! Разбирате ли изобщо какви ги забъркахте? — крещеше вбесеният Любомир, тичайки из кабинета. — Вие провалихте всичко! Всичко! Всичко!!

Дългите коси на магьосника бяха разрошени, бледото му лице беше покрито с червени петна, а пръски от слюнката му долитаха до най-отдалечените кътчета на помещението. Прашните стъкленици, намиращи се на работната маса на магьосника, тихо подрънкваха в такт с неговите мятания, рафтовете потрепваха и дори факлите на стените бяха поукротили страстта си и светеха много внимателно, с опасение. Сърцето на Вестителя неистово искаше да изхвърли натрупаната ярост и всички намиращи се в кабинета предмети, одушевени и неодушевени, се стараеха да не привличат вниманието му към себе си. Без да спира да крещи ругатни, магьосникът разби две гърнета с патентовано мазило, предотвратяващо непредвидените флуктуации, с ритници запрати под масата абсолютно невинен мангал и разкъса на парчета древния манускрипт, за чието разшифроване беше изгубил последните три месеца.

Донякъде поуспокоен, но все още покрит с червени петна, Любомир приглади косите си, бавно се приближи към креслото си, чиято висока облегалка почти допираше в тавана, настани се в него и изгледа студено своите провинили се съратници.

Секирата, чиято шия беше превързана с мръсен, окървавен парцал, и Варията едновременно вдигнаха глави, но когато се сблъскаха с ледения поглед на яркозелените очи на магьосника, отново ги наведоха. От предишната разпаленост на Червените шапки не беше останала и следа. Фюрерите седяха на малките, крайно неудобни столчета, любезно предоставени от Любомир, и разпространяваха наоколо задушливата смрад на евтино уиски — безумно уплашени от аудиенцията, двамата бяха изгълтали по една бутилка от него.

— Да обобщим. — Любомир направи многозначителна пауза. — В резултат на блестящо провалената операция изгубихме клана на Гнилочите. Част от бойците загинаха по време на щурма, а останалите, вече без водач, не представляват реална сила. Сигурен съм, че вече се колят взаимно в търсене на нов фюрер.

Без да спира да говори, Любомир отвори едно от шкафчетата на писалището и започна да се рови в него.

— Из града, който искахме да завладеем, бродят разярени чудове. — Магьосникът откъсна поглед от съдържанието на шкафчето и погледна Червените шапки. — Признавам си, даже ми е жал за тези неудачници. Те ви смятат за пълноценни врагове и със сигурност ще дойдат в Южния форт, за да обявят война… Ако знаеха реалното положение на нещата, щяха да си умрат от смях. Не намирате ли?

Фюрерите не намираха. Те въздъхнаха едновременно и се спогледаха унило. Поне предположението на Секирата се оказа правилно — Любомир не възнамеряваше да убива безполезните си слуги.

— Трябва да ви отдам дължимото: избрали сте най-подходящото време за междуособици. — Сега магьосникът говореше значително по-бавно. Беше се успокоил и червените петна вече не освежаваха бледото му лице. — Между другото, не сте ли чували, че мечката първо трябва да се убие и след това да се разделя кожата й?

— После можеше и да не успеем, да се таковам в ухото — промърмори Секирата.

— Какво? — изкриви лице Любомир.

— Ако Сабята ти беше донесъл Амулета, щеше да го направиш император и да убиеш нас.

— Превъзходно. — Магьосникът безпомощно плесна с ръце и отново се наведе към шкафчето. — Кой нападна Сабята?

— Той. — Варията кимна към Щурака.

— Просто Гнилочът тръгна на юг, а Варията покриваше северните пътища за отстъпление — веднага съобщи Секирата, изплашен, че ще му се наложи само той да отговаря за провала.

— Съвместно творчество — промърмори Любомир, почти скривайки се под масата. — Не е типично за семейството ви.

— Той измисли всичко — издаде съучастника си Варията.

— Лъжа! — възмути се изплашеният Щурак. — Шебекът започна първи! И забърка и мен. А аз изгубих уйбуя Тапата в тази история! Той ми беше като брат!

— Да оставим това. — Магьосникът най-после намери каквото търсеше, върна се на креслото, сложи върху масата три малки епруветки, напълнени с кафява течност. — И двамата сте добри.

Червените шапки закимаха в знак на съгласие, без да откъсват поглед от подозрителните стъкленици.

— Помните ли какво е това? — Любомир демонстративно се прозина и небрежно посочи епруветките с кутрето си.

— Нашата кръв. — Варията се намръщи. — Ти казваше, че искаш фа си изясниш защо Червените шапки нямат магически способности и трябва фа направиш анализи. Мислех, че си я използвал цялата.

— Това са остатъци. Запазих ги за всеки случай. — Магьосникът разтърси епруветките и ги поднесе към светлината. — Секирата — стъкленицата се върна на масата, — Варията, Сабята… Не, Сабята повече не ни трябва.

Той рязко махна с ръка и последната епруветка със звън се вряза в стената. Фюрерите потрепнаха и отскочиха. Върху стената на кабинета бързо се разтичаше мръсно петно. Кръвта на Сабята.

— От този момент нататък — изрече Любомир със студен, отчужден глас — всяко неподчинение, всеки опит да ми застанете на пътя, ще приключи със смърт за вас. Където и да сте, където и да се криете, който и да ви защитава, няма да можете да се скриете от моя гняв. Като разполагам с образци от вашите тъкани, лесно мога да превърна цялата ви кръв… е, да речем, в пикня.

Фюрерите гледаха като омагьосани как магьосникът взе от масата епруветките и небрежно ги сложи някъде в шкафа. Те изобщо не се съмняваха, че белокосият дребосък е способен да изпълни заканата си. Любомир шумно хлопна вратата на шкафчето и вече весело погледна злощастните си съратници.

— От своя страна обещавам, че ще помогна да стане император на онзи от вас, който направи повече за нашата победа. При това няма да позволя да бъде убит неудачникът. Той ще стане например крал на Западен Бирюлев, ще отиде на почетно заточение, но, обръщам ви внимание, жив. Аз лично ще се погрижа за това.

Той помълча малко, давайки възможност на Червените шапки да обмислят казаното, и завърши:

— Надявам се, условията са приемливи?

Варията въздъхна дълбоко и кимна мрачно с глава.

— Напълно.

— Аз съм с теб, Любомире! — оживи се Секирата. — Червените шапки ще имат император! — Щуракът погледна отвисоко едноокия си конкурент. — А в Западен Бирюлев — нов крал.

— Не се съмнявам — промърмори Варията.

— Е, достатъчно — прекъсна магьосникът поободрилите се фюрери. — Трябва да се помисли какво ще правим по-нататък. Секира, позна ли нападателите?

Щуракът се навъси.

— Единия.

— Надявам се — поинтересува се леко подигравателно Любомир, — че онзи, който е успял да избяга с нашия Амулет?

— Не — призна Секирата неохотно. — Убития.

Варията многозначително изхъмка.

— И кой беше това? — попита магьосникът с все същия тон.

— Чов. — Щуракът презрително издаде напред долната си устна. — Наемник. Викат му Лебед.

— Какво знаем за него?

— Ами обикновено работи с Кортес, също чов. В града е вече от няколко години.

— Нещо друго?

Секирата се засмя.

— Разправят, че този Кортес е едва ли не приятел на Сантяго.

— Интересно. — Магьосникът позвъни със сребърна камбанка. — Псор, чай, голяма чаша.

Мълчаливият роб се поклони и се оттегли през малката вратичка, от която беше влязъл в кабинета.

— Значи, Великият дом Нав. — Магьосникът зиморничаво настръхна и се огледа.

Подчинявайки се на погледа му, малкият железен мангал се измъкна изпод масата и послушно се понесе към креслото. Въглените в него пламнаха и Любомир с наслада протегна ръце към огъня.

— Великият дом Нав. Те явно са следили Замъка и са ни чакали. Ловко измислено. Проследяването на човите наемници е невъзможно… Ловко! — Магьосникът погледна съратниците си презрително. — Сега разбирате ли какви ги забъркахте?

Червените шапки предано поклатиха глави. Любомир въздъхна.

— Ако Амулетът е в Цитаделата, то може още утре Тъмният двор да остане единственият Велик дом в града. Всъщност на навите ще им остане само да унищожат мен. Е, и вас за компания, непредсказуеми мелези.

На фюрерите такава картина не им хареса.

— А може Амулетът фа не е в Цитафелата? — плахо предположи Варията. — Чуфовете сега са на крака, навите ефва ли ще се наврат в техния сектор.

— А защо им е да го правят? Кортес сам ще им отнесе плячката.

— А не може ли фа се прослефи Амулетът? — поинтересува се Варията.

— Уви! Амулетът се намира в сребърен контейнер. — Любомир щракна с пръсти и във въздуха се появи изображение на гладък блестящ правоъгълник, от едната страна на който беше гравиран сложен йероглиф. — Контейнерът е подсилен с моя печат и проследяването му е невъзможно. Станахме жертва на собствената си предвидливост.

— Неудобно се получи — съгласи се Секирата.

Тъй като Червените шапки не страдаха от предвидливост, Щуракът не разбра последната фраза на магьосника, но за всеки случай реши да посъчувства.

— Слушай, Любомире, ние май ранихме Кортес. — След като помисли още малко, той добави: — Не може да не сме го ранили, той избяга някак неуверено.

— От кого е избягал? Ако се съди по отчета ти, той просто е изпозастрелял бойците ти, взел е Амулета и си е отишъл.

— Аз изпратих бойци с мотори — подсмръкна Варията. — Те са го настигнали.

— Можеш да не продължаваш нататък — спря магьосникът едноокия. — Спаси ли се някой от тези бойци?

— Не — наведе глава Варията.

— Значи, не знаем накъде е отишъл Кортес.

— Ранихме го — повтори упорито Секирата. — Той е ранен.

— Да се надяваме. Благодаря, Псор. — Любомир взе чашата от ръцете на роба и след като отпи от горещия чай, замислено произнесе: — Ако наистина сте го ранили, има вероятност да не се е добрал до Цитаделата.

— А аз какво разправям! — зарадва се Секирата и изгледа злобно Варията. — Ще го намеря!

— Ще го намериш? — попита магьосникът. — И какво ще правиш?

Фюрерът на Шебеците отмъстително се изсмя.

— Вария!

— Фа, Любомире?

— Как мислиш — поинтересува се магьосникът, — наемникът ще рискува ли живота си заради плячката?

— Наемник? Чов? — Едноокият поклати глава. — Не.

— Значи, ако е ранен, той по-скоро ще отиде при лекар?

— Точно така!

— Добре. — Любомир отпи още една малка глътка. — Изгубихме го в самия край на Ленинския проспект. Къде може да е отишъл?

— Къде ли не — махна с ръка Секирата. — Кой ги знае тези чови?

— Само при ерлийците. — Варията презрително се изплю. — Няма къфе фругафе.

— Това пък защо? — подскочи Щуракът.

— Успокой се! — Любомир прехвърли погледа на огромните си яркозелени очи върху Шебека. — Защо?

— Първо, ерлийците ще го изправят на крака по-бързо от всички. Скъпо е, разбира се, но ако плаща Тъмният фвор, той може фа си го позволи — отговори разсъдливо едноокият. — Второ, всеки човешки фоктор вефнага ще го префафе в полицията. Та той има огнестрелна рана. — Шебекът отново се изплю и се обърна към съперника си. — Ако, разбира се, фействително сте го ранили.

Секирата изръмжа.

— Добре. — Тихият глас на Любомир мигновено успокои Щурака. — Вария, Кортес остава за теб. Намери ми го, ако ще и да е вдън земя. Ако трябва, разбий този манастир на пух и прах, но намери Кортес или Амулета. Ясно ли е?

— Ясно е! — подскочи Шебекът, получил възможност да се изяви.

— Добре, щом е ясно. — Магьосникът постави чашата си на масата. — И престани да плюеш в кабинета ми, това тук не ти е обор.

— Извинявай, Любомире — смути се фюрерът. — Навик.

Щуракът злорадо се изкикоти.

— Секира — обърна се към него Любомир, — твоята задача е по-сложна.

Младият фюрер се напрегна.

— В най-скоро време ще подслушам Цитаделата — изрече тихо магьосникът.

— Но това е невъзможно — измуча Варията слисано.

— Самозабравяш се — отбеляза Любомир със студена скромност. — Секира, подготви отряд бойци и бъдете готови. Ако Кортес се свърже сам с навите, трябва да го прехванете.

— Това… Любомир… — Щуракът съобразяваше доста бавно. — Тоест когато някой нав тръгне на среща с него, трябва да го проследим и да го очистим?

— Смущава ли те нещо? — поинтересува се магьосникът леко заплашително.

— Но да се убие нав…

— Въпреки широко разпространеното мнение за безсмъртието на навите — изрече уморено Любомир, — в действителност това изобщо не е така. Те наистина практически не усещат болка и раните им заздравяват бързо, но…

Магьосникът се изправи от креслото, заобиколи масата и застана пред Червените шапки.

— Псор!

Дребният роб мигновено поднесе на господаря си изящно резбовано сандъче.

— Гледайте.

Фюрерите се изправиха от столчетата и се приближиха към магьосника.

— Това древно оръжие, подсилено от моите заклинания, таи в себе си смъртоносна опасност за всеки нав. С негова помощ трябва да се отвори гръдният кош на врага и да се изтръгне сърцето му. — Любомир се усмихна. Много просто, нали?

— Много — съгласи се Секирата, жадно изпивайки с поглед обсидиановото острие със старинна форма, положено върху зеленото кадифе на дъното на сандъчето.

* * *

Зеленият дом, щабквартирата на Великия дом Люд

Москва, Лосиний остров,

27 юли, вторник, 04:23

 

— Това не може да бъде, просто не може да бъде — повтори развълнувано Ярослава.

Тя трескаво притисна слепоочията си с ръце и отчаяно заклати глава, струваше й се, че всеки момент от очите й ще рухнат сълзи. Новината, която току-що й беше поднесла кралицата, беше зашеметила обикновено хладнокръвната и сдържана жрица.

Вестителя е умрял. Последната надежда за възраждане на Великия дом Люд е рухнала.

Досега кралицата беше съобщила това само на тесен кръг — жриците на Зеления дом, като ги беше повикала спешно посред нощ в двореца. Страхувайки се да повярват в подобен кошмар, жените безпомощно мълчаха и само Ярослава намери думи. Нейната омраза към кралицата се отприщи.

— Ти си го убила! — Дългият пръст на жрицата сочеше Всеслава. — Не си искала да му отстъпиш трона. Настоявам за съд над кралицата — тя е убийца.

Емоционалният изблик на Ярослава не направи ни най-малко впечатление на повелителката на Зеления дом.

— Не си струва да се губи самообладание, мила моя — отговори тихо кралицата. — На всички сега ни е много тежко.

Всеслава бавно се отпусна на трона и горестно въздъхна. За пръв път от много години младата кралица беше облечена в траур. Тънката черна рокля подчертаваше бледността на лицето й и посърналия поглед на огромните й яркозелени очи. Прекрасните й коси, събрани в обикновен кок, бяха покрити с лека черна кърпа и носещият се от тях аромат на жасмин почти не се усещаше. Кралицата беше предпочела от скъпоценностите си само изящен пръстен с изумруд. Навремето на стилистите на Нейно Величество им беше необходим повече от месец, за да изберат подходящо траурно облекло. Този комплект се наричаше „непоносима загуба“ и се препоръчваше за особено горестни събития. Всеслава си отбеляза, че облеклото има успех.

— Тялото на Вестителя се намира тук — все така тихо съобщи тя — и вие можете да се убедите, че смъртта е настъпила по естествени причини.

Разтърсените жрици мълчаха и Всеслава с облекчение осъзна, че екстремистката атака на отдавнашната й съперница не е намерила отзвук у тях. Или поне засега, докато събитието беше скорошно. По-нататък тя щеше да успее да неутрализира опитите на Ярослава да я обвини в смъртта на момчето.

— Сигурни сме, че Ваше Величество ще прости на Ярослава нейната невъздържаност — каза на висок глас Мирослава, най-старата от жриците на Зеления дом. — Мъката, която ни се стовари… тя не знаеше какво говори.

— Разбираме, че подобна вест може да извади от равновесие когото и да е. — Гласът на Всеслава си оставаше все така тих, но в него се бяха появили късчета лед. — Готови сме да оставим без внимание този инцидент.

Яркозелените очи на кралицата се спряха върху Ярослава. Високата и слаба жрица разбра, че е останала сама, и покорно наведе глава.

— Надявам се, че ще можете да ми простите, Ваше Величество.

Кралицата прехвърли погледа си на Мирослава.

— Можем да отидем да се простим с Вестителя.

 

 

Просторната стая, в която се озоваха жриците, се намираше в лявото крило на Зеления дом, отреден изцяло за лични покои на Нейно Величество. Високите прозорци бяха скрити от тежки, тъмнозелени завеси, златните свещници на облицованите с коприна стени не горяха и в помещението цареше траурен полумрак. Тялото на Вестителя беше сложено в резбован ковчег, разположен насред помещението. Дългите бели коси на момчето бяха грижливо сресани назад, оставяйки открито високото чисто чело, обхванато от златен обръч. Малкото лице на детето беше с изострени черти, кожата му беше придобила неестествена, призрачна белота, а върху очите, според обичая на людовете, лежаха едри златни монети. Беше облечен с обикновена платнена риза, украсена по врата с тънка зелена бродерия, и също толкова обикновени панталони.

Жриците се струпаха около ковчега и няколко минути горестно се вглеждаха в безжизненото лице на Вестителя.

— От какво е умрял? — попита тихо Ярослава.

— Мощта на Кладенеца на дъждовете го е изпепелила.

Очите на високата жрица отново припламнаха.

— Ти подиграваш ли ни се, кралице? — изсъска тя. — Та той е Вестителя! Сърцето му би могло да изпие целия Кладенец!

— Той беше още дете! — изкрещя в отговор Всеслава. — Той беше слаб! Кладенецът е изпепелил душата на Вестителя!

— Ти нарочно ускоряваше обучението му!

Това обвинение беше съвсем неоснователно. Всички жрици на Зеления дом бяха участвали в съставянето на програмата и в обучението на Любомир. Всяка една негова крачка се изчисляваше, проверяваше и обсъждаше.

— Възможно е да сме сгрешили всички ние — каза Мирослава — и вината за гибелта на Вестителя да е на всеки от нас.

Гръмкият, дрезгав глас на старата жрица прекъсна разгарящия се конфликт. Мирослава с достойнство оправи дългите си прошарени коси, приближи се към ковчега и нежно хвана ръката на детето. Тънката китка на момчето потъна в набръчканата длан и в стаята настъпи угнетителна тишина. Изглеждаше сякаш жриците даже са престанали да дишат, стараейки се да не пречат на Мирослава. Известно време старицата мълча, уморено затворила очи, а най-накрая тя обяви:

— В него няма отрова или желязо. Тялото и духът на Вестителя са били спокойни преди смъртта. — Тя отвори очи и огледа жриците. — Той е умрял сам.

Из стаята се разнесе горестна въздишка. Разочарованата Ярослава се опита да каже нещо, но размисли — авторитетът на старата жрица не подлежеше на никакво съмнение.

— Ще съобщя тази вест на бароните.

— Това е задължение на кралицата, мила моя — прекъсна я Всеслава. — Аз обявих идването на Вестителя и аз ще обявя, че сме го изгубили.

— На бароните едва ли ще им хареса тази новина. В домените се готвеха за голяма война.

— В домените са избързали. В скоро време Зеленият дом едва ли ще води сериозни бойни действия.

— Да, кралице. — Жриците склониха глави.

— Довечера чакам бароните в Зеления дом. Надявам се, че на общия съвет ще можем да изработим стратегия за развитие на Великия дом Люд.

— Да, кралице — повтори жрицата.

Сега Всеслава отново беше станала кралица, пълновластна господарка на Зеления дом.

— Очаквам ви в полунощ. Заедно с бароните.

След като остана сама, Всеслава се приближи до голямото огледало, висящо на стената, издърпа покриващата го черна коприна и внимателно се вгледа в отражението си. Дълбока вертикална бръчка на челото, кръгове под очите, гънки… Стилистите ненапразно бяха изразходвали няколко часа, за да създадат върху лицето й маската на скръб.

„Надявам се, че на жриците им е харесало. Нека видят как тежката вест е подкосила тяхната кралица красавица.“

Но пред бароните тя щеше да се изправи съвсем друга. Не сломена, а уверена в себе си, предизвикваща възхищение и преклонение. Бароните трябваше да са уверени в своята кралица и в нейната власт. Особено сега, когато бъдещето им отново беше тясно свързано.

Жената се намръщи. Оставаше най-главното.

Тя се приближи до ковчега, измъкна от подгъва на роклята си малко кристално шишенце и го поднесе към носа на момчето. Из стаята се разнесе остър аромат. Безжизненото лице на момчето бавно порозовя, на шията му запулсира вена, тънките му устни се изкривиха, бавно и тежко затуптя сърцето на Вестителя.

„Колко сила има в теб, пале — помисли си Всеслава, гледайки бързосъживяващия се Вестител, — щом можеш да заблудиш дори жриците от Зеления дом.“

За секунда, за някакъв миг в нея се прокрадна неувереност в собствените й сили. Дали щеше да успее…

Момчето застена и отвори очи.

Всеслава се овладя. Тя бавно завъртя златната капачка на шишенцето, скри го в гънката на полата си и се обърна към детето.

— Как се чувстваш?

— Добре — усмихна се в отговор Любомир, надигна се и се огледа. — Те тръгнаха ли си?

— Да.

— Добре — повтори момчето, измъкна се от ковчега, но едва изправил се на крака, залитна и кралицата беше принудена да го задържи. Беше явно, че спектакълът е отнел много от силите на Вестителя. Продължавайки да държи Всеслава за ръката, той с учудване погледна треперещите си пръсти и недоволно промърмори: — Нима не можа да минеш без това?

— Не — отговори твърдо кралицата, — жриците и бароните на Зеления дом трябваше да бъдат сигурни, че си умрял. Вече обсъждахме това.

— Но ако сред тях има врагове, защо просто не ги убием?

— Защото Вестителя трябва да обедини Великия дом, а не да започва междуособица — рязко го прекъсна Всеслава.

Беше повтаряла тази простичка мисъл хиляди пъти на момчето и дори самата тя беше започнала да вярва в нея. А палето продължаваше да се инати.

— След две-три години силата ти ще стане непреодолима и ще организираме триумфално завръщане. Ти ще седнеш на трона и никой няма да може да се възпротиви на властта ти.

— На своя трон — подчерта момчето. — Той ми принадлежи по право.

— Да, мой малки принце — склони глава кралицата.

— И все пак не разбирам. Защо някой не иска да се кача на трона? — попита Вестителя, по детски нацупил устни. — Нали моето управление ще възроди Великия дом Люд?

— Разбираш ли, мой малки принце — отговори Всеслава, — твоята поява ще разруши вече утвърдилата се система на власт.

— Властта на кралицата? — присви очи Любомир.

„Ах, ти, язва!“

Всеслава поклати глава в знак на отрицание.

— Властта на жриците. Абсолютната монархия в Зеления дом е мит. Взимам повечето решения само с одобрението на жриците от Зеления дом, вътре в домените почти нямам контрол над тях. И само Спящия знае какви усилия е трябвало да полагам, за да въздържам бароните от междуособици. — Кралицата въздъхна. — С твоето идване жриците ще станат ненужни. Те ще се лишат от достъп до Кладенеца на дъждовете, ще се лишат от власт. Боя се, че това е повече от достатъчно за някои от тях, за да решат да се противопоставят.

— Говориш за Ярослава?

— Включително и за нея.

— Какво може да ми направи тя?

— Засега всичко, мой малки принце. Ярослава е силна и опитна жрица и сега възможностите й са значително по-големи от твоите. — Кралицата потупа Любомир по бузата. — Ти все още си твърде уязвим.

— Може и да си права, макар че аз не се чувствам слаб — подчерта Вестителя.

— Не бива да се недооценява противникът.

— Е, добре. — Момчето отново поднесе ръка към очите си; пръстите му вече не трепереха. — Сигурна ли си, че там, където ще живея, е безопасно?

— Барон Мечеслав ще те отведе в ловджийската си хижа. Територията се охранява от негови дружинници и дори жриците не знаят за това убежище. Ти ще бъдеш едновременно близо и далеч. Ще мога да те навестявам и ще получим възможност да продължиш обучението си.

— Обещаваш ли?

— Разбира се.

— Ще ми липсваш — каза той меко и я хвана за ръката. — Винаги, когато те няма, ми липсваш.

— Ти на мен също — отвърна му в неговия тон Всеслава и също толкова меко освободи ръката си. — Силно се привързах към теб, Любомире.

Момчето погледна внимателно кралицата, но не забеляза върху лицето й нито сянка от подигравка. Жената беше абсолютно сериозна и Любомир се реши.

— Ти ще останеш кралица, Всеслава, обещавам ти! — прошепна пламенно той. — Ще управляваме заедно людовете, ти и аз.

Само това липсваше! Най-малко от всичко на света Всеслава желаеше Вестителя да усети изгарящото отвращение, което я обзе. Яркозелените очи на жената нежно огледаха дребното лице на момчето.

— Ние не можем да бъдем заедно. — В гласа й прозвуча лека тъга. — Ти си Вестителя. Очакват те велики дела, но ще ги вършиш в самота.

— Аз съм Вестителя. — В очите на момчето проблесна пламък на упорство. — Значи, всичко ще стане така, както поискам.

Всеслава не успя да отговори.

Вратата се отвори и в стаята влезе облеченият като за пътуване Мечеслав.

— Бароне. — Всеслава пристъпи срещу приятеля си. — Е, най-после.

Любомир леко се намръщи. Нежността, с която кралицата се отнасяше към този здравеняк, го отвращаваше.

— Кралице моя. — Мечеслав се поклони и целуна крехката женска длан.

— Всичко ли е готово за пътешествието?

— Да, Ваше Величество, можем да тръгваме още сега.

— Тогава не бива да се бавите.

Погледите им се срещнаха: напрегнатият на Всеслава и спокойният, уверен в себе си — на барона. Ръката му се спусна върху дръжката на висящия на колана кинжал.

— Съгласен съм, Ваше Величество.

Любомир все още не разбираше много от бойни артефакти и не можеше да оцени оръжието на барона. Това, което прие за обикновена играчка, всъщност беше „жеравен клюн“ — най-мощното средство за убиване на магове.

— Разчитам на вас, бароне — прошепна кралицата.

— Ваш покорен слуга — кимна леко Мечеслав.

Кралицата се обърна към момчето.

— Доскоро виждане, мой малки принце.

Любомир се усмихна и безмълвно излезе от стаята.

 

 

— Ваше Величество — предпазливият глас на придворната дама се разнесе някъде отдалеч, — Ваше Величество.

Кралицата едва-едва отвори очи. Миналото, проклетото минало постоянно я преследваше. Хиляди пъти беше виждала в съня си тази сцена — сцената на прощаването с Любомир — и хиляди пъти се питаше дали е постъпила правилно. Отговорът дойде сам: Вестителя се беше върнал. Нощните й кошмари бяха придобили плът.

— Ваше Величество — напомни за себе си придворната дама, — жриците.

— Да. — Широко отворените очи на кралицата гледаха в тавана. — Ще ги приема.

Подмитайки пода с дългите подгъви на еднаквите си зелени рокли, жриците важно прекосиха залата и чинно се строиха пред трона. Вратата безшумно се затвори и в помещението надвисна напрегната тишина. Всеслава бавно огледа жриците, старателно удължавайки паузата, и се усмихна вътрешно; вълнуваха се, явно се вълнуваха. Само Мирослава, най-старата жрица, се държеше хладнокръвно; останалите, особено двете млади приятелки Любава и Снежана, ниско навели глави, се стараеха да не срещат погледа на своята повелителка. Какво бяха замислили? Кралицата не очакваше от тази внезапна аудиенция нищо добро. Със сигурност Ярослава, нейният заклет враг, щеше да се опита да използва разразилата се в града криза за своя изгода. Само че по какъв начин?

— Не ви очаквах днес — наруши тишината кралицата. — Какво ви накара да молите за аудиенция?

Ярослава уверено пристъпи напред.

— Надявам се, на кралицата й е известно за бойните действия, разразили се в града?

„Каква е несъразмерна — за пореден път отбеляза Всеслава. — Дълго тяло, дълги слаби крака, дълъг нос. Истинска чапла.“

— Говориш за безпорядъците в сектора на чудовете? — поинтересува се кралицата с възможно най-голямо безразличие. — Ако си смятала да ми кажеш за тях, то репортерите на „Тиградком“ те изпревариха с няколко часа.

Жриците се спогледаха. Спокойствието на повелителката им ги извади от равновесие.

— Непонятна ми е иронията, с която Нейно Величество се отнася към случващото се! В града се води война, безопасността на Великия дом Чуд е под заплаха, а кралицата узнава за всичко от телевизионните новини! Как е възможно това, питам ви? Как?

Ярослава явно играеше за публиката, като лоша актриса. Пламенната й реч беше насочена не към кралицата, с която беше поискала аудиенция, а към жриците. И не безуспешно — по смръщените им чела Всеслава разбра, че битката на Вернадски проспект беше уплашила жриците не на шега. А Ярослава, вдъхновена от мълчанието на кралицата, отиде още по-далеч.

— Стремителността, с която се развиват събитията, говори за това, че срещу нас е изправен опитен и силен враг! Готови ли сме за война? Можем ли да спим спокойно? — Високата жрица направи мелодраматична пауза. — Не. Кладенецът на дъждовете пресъхна.

— Това е сезонно снижаване на мощността — отбеляза хладнокръвно кралицата. — При наближаващото пълнолуние със сигурност ще се възстанови.

— Осъзнайте се, Ваше Величество! — прекъсна я жрицата. — В града се води война и никой не знае дали можем да си позволим да чакаме пълнолунието. Трябва да действаме!

— Да! — извика Снежана неочаквано високо и веднага се сви под ледения поглед на Всеслава.

— На мен, за разлика от кралицата, не ми е безразлично случващото се в града — усмихна се Ярослава, доволна от оказаната подкрепа. — И знам, че точно преди седмица великият магистър е дал аудиенция на двама емисари от Великия дом Нав. Единият от тях, според моите сведения, е бил Сантяго.

Жриците са разшумяха.

— Какво замисля Тъмният двор? Какви интриги плетат зад гърбовете ни? Вече се проля кръв и ситото благодушие на кралицата изглежда като престъпление!

Детрониране! Ето какво беше замислила! Оставайки външно спокойна, Всеслава се напрегна и огромните й яркозелени очи потъмняха от гняв.

— Подобни действия дискредитират върховната власт! По време на криза кралицата е длъжна да сплоти около себе си своите поданици, да прояви твърдост и здравомислие, а не да се държи настрана от събитията! Именно това очаквахме, когато избирахме Всеслава! И именно това не виждаме сега в нея!

В историята на Зеления дом не беше имало случаи на детрониране на управляващи особи, но самата възможност се предвиждаше. Налагаше се да се спасява ситуацията.

— Слушайки това истерично кудкудякане, за пореден път се убеждавам колко ви е провървяло с кралицата — изрече бързо и рязко Всеслава. — Нали можеше да изберете и тази истеричка.

Бледото лице на Ярослава се покри с червени петна. В залата настъпи гробовна тишина, жриците не бяха свикнали да ги обиждат.

— Твоето мнение за върховната власт е нелепо, а обвиненията ти са смехотворни — продължи спокойно Всеслава. — Дори ако за паниката си има причини, не бива да губиш самообладание. Хладнокръвието и мъдростта винаги вървят ръка за ръка. Вашата кралица оценява трезво ситуацията и каквото и решение да бъде взето, то няма да бъде прибързано. Ако се наложи, ще нанесем удар, жесток и съкрушителен, от който ще потрепери целият Таен град. Но преди това ще се уверим, че това е единственият начин да решим проблемите си.

— Какъв удар? — обади се окопитилата се Ярослава. — Мощността на Кладенеца на дъждовете не стига дори за примитивна илюзия.

— Колкото по-малко дрънкаш, толкова по-малко ще знаят враговете ни за това — строго я прекъсна кралицата. — Ние все още сме Велик дом. Не мисля, че на жриците им прилича да дрънкат за нашите неприятности. Това е вътрешна работа.

— Но тук май всички сме свои хора — промърмори обърканата Ярослава.

— Ще заемем изчаквателна позиция и ще се молим Кладенецът на дъждовете да се върне на предишното си равнище колкото се може по-скоро. Надявам се, всички ще се съгласят, че това е най-оптималното поведение в дадената ситуация.

Кралицата погледна недвусмислено Ярослава. Високата жрица поклати глава в знак на отрицание.

— Бароните се тревожат. Длъжни сме да обсъдим заедно положението на Великия дом.

Големият кралски съвет! Щом след всички получени плесници Ярослава продължаваше да настоява за неговото свикване, значи, беше уверена, че ще успее да свали кралицата от трона.

— Бароните трябва да знаят какво става и да бъдат готови за действие — подкрепи Мирослава метежната жрица. — Съветът трябва да се събере.

Нямаше друг изход. Всеслава вирна глава и бавно обходи с поглед жриците.

— Ще обявя свикването на Големия кралски съвет. То ще се състои утре в Зеления дом в три часа… — Кралицата направи малка пауза. — В три часа през нощта.

Жриците се смаяха.

— Ваше Величество — Ярослава се огледа неуверено, — сигурна съм, че ще успеем да известим бароните значително по-бързо. Може би искахте да кажете „в три часа през деня“?

— Казах това, което исках да кажа. Сигурна съм, че няма да оспорваш решението на своята кралица.

Няколко секунди жените се пронизваха с погледи.

— Чухме волята на кралицата — провъзгласи гръмко Мирослава. — Големият кралски съвет ще се събере утре в три часа през нощта.

 

 

Мечеслав се появи от малката вратичка зад трона веднага след излизането на жриците. Той бързо се приближи към кралицата, застанала самотно до пищния храсталак край стената, и положи ръка на рамото й.

— Ти чу всичко — каза тихо Всеслава.

— Тя се стреми към властта и използва всяка възможност.

Кралицата кимна.

— Позволи ми да я убия — изрече баронът със спокоен, безстрастен глас, сякаш отдавна беше свикнал с тази възможност.

— Не — леко се усмихна Всеслава, — аз съм кралица, а не узурпаторка. Освен това трябва да се съсредоточиш върху друго.

— Върху какво?

— Вестителя.

Баронът въздъхна мрачно. Той помнеше пронизващата омраза и страха на Всеслава, когато за пръв път беше почувствала силата на седемгодишния Любомир. Помнеше и отчаяната мъка на младата, току-що избрана кралица, неговата кралица, неговата повелителка, неговата любов. Помнеше още с какви погледи съпровождаше палето стройната фигура на Всеслава, как си позволяваше да разговаря с нея, как… Ръката на Мечеслав машинално се плъзна към шията му, върху която се извиваше станал кафяв от времето белег. За онова, което беше станало тогава, по пътя към ловджийската му хижа, знаеха само той и Любомир. Не беше разказвал за схватката дори и на Всеслава, която го беше намерила и едвам го беше излекувала. Единствената схватка, в която той, най-добрият фехтовач на Зеления дом, беше претърпял поражение. „Жеравният клюн“ не беше помогнал, неговата мощ не беше достатъчна, за да се справи с Вестителя. Момчето беше избягало, беше се стаило и беше започнало да отмъщава.

— Нападението над Замъка е организирано от Любомир, сигурна съм в това. Той вече се добра до Кладенеца на дъждовете и се е прицелил в Амулета, за да извади от играта чудовете.

Думите на кралицата достигнаха трудно до замислилия се Мечеслав, той се отърси от вцепенението.

— Чудовете казват, че Амулетът си е на мястото. Така че нищо не му се е удало, а Червените шапки едва ли ще се решат на повторно нападение.

— Не е и необходимо — въздъхна Всеслава. — За щастие моите възможности не са пресъхнали напълно и аз зная със сигурност, че Амулетът е похитен.

— В Любомир ли е?

— Още не. Успях да подслушам Червените шапки. Те търсят чов, наемник на име Кортес. Предполагам, че Амулетът е у него.

— А за какво ще му е Амулетът на един чов?

— Възможно е да му плащат навите. — Кралицата се протегна нежно. — Трябва да ми намериш Амулета. Той ще е единственият ми коз в тази игра.

— Игра с кого?

— С всички. Амулетът е нужен на всички: и на чудовете, и на навите, и на Вестителя. А и по време на Големия кралски съвет ще ми бъде значително по-спокойно с него.

— Ще ти донеса Амулета, любима — рече баронът и нежно привлече кралицата към себе си.

— Но помни — прошепна Всеслава, полагайки тънките си ръце върху мощните рамене на Мечеслав, — че разполагаш само с денонощие.