Вадим Панов
Войните ги започват неудачниците (14)

Глава 12

Клуб „Гущера“

Москва, Измайловски парк,

27 юли, вторник, 20:36

 

— Може би да почакаме вътре? — плахо, без никаква надежда за успех попита Людвиг Окла — един от двамата гвардейци, седнали на задната седалка на тъмночервения линкълн на Дьо Гир. Людвиг беше млад и навикът да се подчинява безпрекословно все още не му се беше набил в главата. На старшия по звание това не му хареса.

— Да предупредим охранителя, че чакаме чов на име Артьом Головин, и да отидем в бара? — недоволно промърмори иззад волана лейтенант Бамбарда. — Не сме дошли тук, за да се веселим, гвардеецо.

Лошото настроение на Рик Бамбарда беше напълно обяснимо — той беше проспал наличието на наемниците в бизнесцентъра и жадуваше да измие позора от себе си, а го бяха изпратили в засада, да охранява същите тези чови, които го бяха завъртели около пръста си.

Сантяго помоли Дьо Гир да прикрива наемниците при предаването на Амулета. Капитанът взе със себе си трима гвардейци, пристигна на уговореното място и вече два и половина часа търпеливо чакаше появата на Артьом на пиацата край най-добрия клуб в Тайния град — „Гущера“. Клубът се държеше от конците — малко семейство, продавачи на красив живот, чието истинско име се е изгубило през вековете. Конците имаха весел нрав, вършеха си чудесно работата, организираните от тях шоута бяха станали легендарни и за гвардейците беше допълнително изпитание да наблюдават как през вратата на „Гущера“ влизат нови и нови гости.

— Людвиг, не се поддавай на суетата, взимай пример от Дьо Мар. — Седналият до лейтенанта Дьо Гир погледна часовника си и се протегна.

Флегматичният Греъм леко кимна и отново се вторачи в прозореца.

— Иска ми се да действам, мой капитане — мигновено намери себе си Окла.

Новината за това, че Нелсън Бард беше устроил голяма битка на „Красная Пресня“, мълниеносно беше обиколила Тайния град и беше направила младите гвардейци крайно агресивни. Никой не знаеше колко ще продължи войната и това караше чудовете да бързат да извършват подвизи.

— Всяко действие трябва да бъде оправдано — отбеляза нравоучително Франц. — Ще имаш възможност да демонстрираш героизма си, Людвиг, а засега стой мирен. Нашите съюзници разчитат на нас.

— Не може ли просто да измъкнем Амулета от чова? — не се успокояваше Окла. — Той принадлежи на Ордена.

Людвиг произхождаше от ложата на Мечовете и беше склонен към решителни действия. Много му се искаше да напомни на Франц, че презастраховането не подобава на един майстор на войната, но не се реши.

— Напълно възможно е Артьом да не донесе със себе си Амулета — отговори търпеливо Дьо Гир — или да го контролират Червените шапки. Не можем да рискуваме Извора. Ясно ли е това, гвардеецо?

— Да, мой капитане — отвърна навъсено Людвиг.

— Чудесно.

Опитният Бамбарда изхъмка:

— Този чов може просто да умре от страх, ако го хванем. Къде ще търсим Извора тогава, а, гений?

 

 

Артьом се добра до Измайловския парк демократично — с метрото. Преследвачите му едва ли бяха способни да проверяват абсолютно всички пътници на мотрисите и Артьом се чувстваше относително спокойно в тях. Двайсетина минути се разхождаше из парка, опитвайки се да се ориентира в многобройните алеи, и най-накрая излезе при „Гущера“.

Красивата тъмнозелена сграда с червен керемиден покрив беше уютно разположена на брега на малко изкуствено езеро. Особено на място беше тук гранитната крайбрежна улица с лятна веранда и мажа сцена. Всички маси на верандата бяха заети и между тях като пирани сновяха многобройни сервитьори с яркочервени смокинги. Водещата към зданието асфалтова алея завършваше с паркинг, пълен с голям брой доста прилични коли. Освен задължителните баварци, мерцедеси и разнокалибрени джипове тук имаше няколко породисти ферарита, лимоненожълто ламборджини и още една кола, която Артьом беше виждал по филмите, но никога не й беше знаел името. Всичко изглеждаше цивилизовано и стилно. Нямаше никакъв неон, градинките и тревните площи бяха поддържани, а над прекрасно издяланата дъбова врата имаше тъмнозелено гущерче с червени очи. На Артьом му се прииска да влезе през тази врата.

Охранителят с яркочервен смокинг беше учтив, но строг. Фейсконтрол. Когато видя Артьом, той се усмихна много широко и се поинтересува дали случайно не е член на клуба. На Артьом му се наложи да го разочарова, но вместо страховит юмрук, му беше демонстрирана още по-широка усмивка, а в очите на горилата се мярна истинска тъга, украсена с желание да помогне.

— Може ли някой от членовете на клуба да ви препоръча? Има определени правила за посещаване на клуба, достъпът до заведението ни е ограничен.

Артьом не се съмняваше в това.

— Имам среща тук. Явно човекът, който я е определил, е член на клуба.

— Член? Това е прекрасно! — възкликна жизнерадостно горилата. — А не си ли спомняте името му?

— Кортес.

— Кортес! — На Артьом му се стори, че всеки момент ще го разцелуват. — А вашето?

— Артьом.

— Мосю Кортес очаква мосю Артьом! — провъзгласи щастливо охранителят, след като провери записките си. — Третата маса на второ равнище. Моля!

На Артьом му се поиска да подари на охранителя малко пари, но се въздържа. Ами ако вземе да се обиди?

Вътрешната врата се отвори и Артьом се озова, не, пропадна в „Гущера“. Той блестеше, светеше, тресеше се и гърмеше. Изобилие от светлина, блясъци, просветвания, прожектори, обхващащи разголени танцьорки в сияещи клетки, хора, извиващи се в танци, въртящи се около дългия, докъдето стигаше погледът, барплот, отразяващи се в огледала, говорещи, викащи, смеещи се и пиещи. Прииска му се да се отпусне. Непринудената обстановка на никога несекваща оргия погълна Артьом. Високо момиче в ъгъла се извиваше върху коленете на протягащ се за бирата си гигант, отдясно се бяха сплели в прегръдка две девойки с полуразкопчани комбинезони. Гръмко цвилеха няколко яки мъже, обградили лелка с голям бюст и ярко начервени устни. Почувствал се леко изгубен в тази суматоха (кой може да знае къде тук е второто равнище?), Артьом неловко се обърна и…

— Идиот! — Върху него се нахвърли очарователна блондинка, стиснала в ръка полупразна чаша. Високите й гърди яростно се повдигаха под напълно мократа й бяла блуза. — Огледай се наоколо, тъпак!

Да се огледа наоколо?! Артьом продължи да я зяпа, докато не възвърна подвижността на лицевите си мускули.

— Ще разрешите ли да ви почерпя?

Девойката намести непокорната къдрица, изскочила от сложната й, поразрошена прическа, и с лекота смени гнева с милост.

— Дребен, шампанско! — извика тя на бармана. — Моят нов приятел ще плати.

Девойката свободно се облакъти на барплота, оставяйки всички да се наслаждават на дългите й крака, прикрити, по-точно неприкрити от нищо освен от нещо като лента над бедрата. Освен нея, обувки с високи токове и бялата копринена блузка, стегната с възел върху корема, на нея нямаше нищо. Артьом виждаше това много добре.

— За пръв път ли си тук? С кого дойде? С жена? Аз се казвам Лана, а ти? — Тя не изчакваше отговорите му.

— Артьом.

— Красиво име, а на теб харесва ли ти моето? Защо мълчиш?

Пробвай да кажеш тук нещо.

— Стесняваш ли се? Обожавам стеснителните мъже! Те са толкова беззащитни. Обожавам шампанското! Клико! Французите са великолепни! Харесва ми с хайвер…

— Французите?

— Кликото! — Тя се наведе заговорнически към Артьом. — Или ти го предпочиташ с кокаин? Тук може да се намери.

Красавицата с изумруденозелени очи се притисна към рамото му и недвусмислено му даваше да разбере, че… На Артьом му ставаше все по-трудно и по-трудно да мисли, но в този момент го спасиха.

— Мосю Артьом, мосю Артьом — подръпна го за ръкава дребен дебелак с крещящо червено сако, — очакват ви.

Артьом се обърна и се опули срещу дърпащото го създание. Освен червеното сако, дребосъкът носеше ослепително жълта риза, оранжеви панталони и зелена вратовръзка на червени точки. Лявото му ухо беше украсено с едра перла, а пръстите — с многобройни пръстени.

— Кой сте вие?

— Птиций — съобщи дебелакът и потърка с кърпичка потната си плешивина. — Тукашният управител. Нали вие сте мосю Артьом?

— Аха.

— Ще ви съпроводя до масата на мосю Кортес.

Артьом погледна със съжаление към Лана.

— Ъъъ…

— Разбирам — усмихна се опияняващо девойката. — Засега съм тук.

Артьом отново се озова в тълпата.

— Вие тук по-внимателно — бърбореше ситнещият до него дебелак, докато активно работеше с лакти. — Все пак това е клуб, а не библиотека, идват най-различни момичета. Някои отпочиват, други работят.

— А Лана?

— Какво Лана?

— Отпочива или работи?

Дебелакът измляска и ехидно се усмихна.

— Виждам, че ви е харесала.

— Еее — провлачи Артьом, — аз, разбира се, си имам приятелка.

— Разбирам предпазливостта ви, както се казва, „новата любов — нови болести“. Вие сте за тук, мосю Артьом.

Иззад масата се надигна… На Артьом му увисна челюстта — срещу него се надигна човекът, който предишния ден умираше в ръцете му. Кортес.

Той изглеждаше прекрасно. Скъпа копринена риза, панталони, елегантни обувки и най-важното — здрав цвят на лицето и блясък в очите. Ако на Артьом му бяха казали, че преди няколко часа Кортес е кашлял кръв, той само щеше да се изсмее.

— Добър вечер, приятелю, сядай.

Артьом машинално се отпусна в мекото кресло, но веднага подскочи, за да се поздрави с очарователната спътница на Кортес. Гъсти черни коси, огромни, леко присвити очи с невероятния за брюнетка яркосин цвят, мека, чувствена уста, тънка вечерна рокля, чудесно прилепнала върху стройното тяло. Артьом трябваше да е бил доста шашардисан, за да не я забележи в самото начало.

— Казвам се Яна. — Гласът на девойката беше дълбок, леко дрезгав.

Артьом незабавно целуна протегнатата му ръка и само хладният глас на Кортес го изтръгна от предшестващо влюбването състояние.

— Ако ти е пресъхнало гърлото — каза той, — трябва да пийнеш нещо, вместо да примигваш.

— С гърлото ми всичко е наред — съобщи Артьом. — Дъхът ми спря.

Девойката се усмихна. Комплиментът се беше оказал успешен.

— Яна е мой делови партньор — съобщи Кортес, докато си наливаше коняк. — Как ти се струва клубът?

— Превъзходен. — Артьом се настани по-удобно в креслото. — Но според мен е по-голям, отколкото изглежда отвън.

— Понякога действителността надхвърля очакванията ни. — Кортес замислено прекара показалец по ръба на чашата. — Ти не предаде Амулета, както се бяхме договорили, и ние с нетърпение очакваме обясненията ти.

Артьом със съжаление си спомни, че е дошъл по работа.

— Това е дълга история.

— Ще я изтърпим.

— Добре. И така, обадих се сутринта…

Слушаха го внимателно, без да пропускат нито дума. Само на едно място, когато Артьом разказваше за престрелката на „Покровка“, Кортес се заинтересува от личността на убиеца:

— Имаше ли татуировки на лицето?

— Някакво цвете.

Наемникът нахвърли няколко щриха върху салфетката.

— Такова?

— Аха.

— Магарешки бодил. Значи, това е един от фюрерите на Червените шапки — провлачи замислено Яна. — И двете му очи ли си бяха на мястото?

— Да.

— Щуракът Секирата. Не му е останало да живее много.

— Първо трябва да го намерят.

— Ще го намерят. Сантяго жив ще го направи на навски шурк.

Кортес изхъмка. Спокойствието, с което събеседниците му обсъждаха предстоящата разправа, би потресло Артьом в началото на деня. А сега той се отнесе към случващото се с разбиране.

Само че какво беше това „навски шурк“?

— Какво стана след това? — върна се към темата Кортес.

Артьом завърши разказа си и погледна тържествено слушателите си. Нямаха вид на изумени.

— Значи, си успял да спасиш Амулета — обобщи Кортес. — Радвам се, че не съм се излъгал в теб.

Артьом кимна скромно — той беше скромен герой.

— Между другото, къде е Амулетът? — поинтересува се девойката.

— Разбира се, на сигурно място — усмихна се Артьом. — Няма да взема да го мъкна тук след всички тези приключения.

— Логично — съгласи се Яна. — И къде е това място?

— Преди да тръгнем натам, бих искал…

Кортес вдигна ръка.

— Разбираме всичко, Артьом. Колко искаш за причинените неудобства? Мога да бъда доста щедър в границите на разумното.

Лекотата, с която той изрече тази фраза, подсказа на Артьом, че преди да назове някаква цифра, трябва грижливо да изясни размера на тези граници.

— Нека да не започваме веднага с парите.

Кортес учудено повдигна вежди.

— Тогава с какво?

— Ще съм ви много благодарен, ако ми обясните какво става.

Девойката изящно потрепна с рамене.

— Това не е наша тайна.

— Почакай — въздъхна Кортес. — Артьом, ние с Яна крадем ценни антикварни изделия по поръчка. Клиентите ни са сериозни, залозите са много високи и често ни се налага да рискуваме. В раницата, която си скрил някъде, се намира последната ни задача. Договорът се оказа значително по-сложен, отколкото предполагахме, но това са си наши проблеми. За теб ще е най-добре колкото се може по-бързо да се избавиш от нашата плячка и да се покриеш. Колко искаш?

Той лъжеше безсрамно, в изпълнение на дълга си, и това не се хареса на Артьом.

— За съжаление, разказът ти не обяснява много неща.

— Например?

Артьом не успя да отговори. Музиката утихна и в клуба настъпи зашеметяваща тишина. Всички погледи се устремиха към сцената, в центъра на която се появи нещо, покрито с алено платнище.

— Любими мои! — заврещя изскочилият иззад кулисите Птиций. — Венецът на днешната вечер! Гвоздеят на сезона! За пръв път от хиляда години — танцът на Феникса!

Той с театрален жест дръпна покривалото и пред публиката се появи унил мръсносив птеродактил с пожълтял като от тютюн клюн. Из залата се разнесе шепот. Птеродактилът огледа клуба с кръглите си, обгърнати с мътна пелена очи, протегна тънката си шия и дрезгаво изкряка. Тълпата благосклонно заръкопляска.

— Последният на Земята Феникс, уловен тези дни в Марина Росча, ще изгори и ще се възроди от пепелта пред вашите погледи! Моментът наближава! — дереше се Птиций. — Не пропускайте нито миг!

Птеродактилът отново изкряка и подскочи върху пръта си. Светлината постепенно започна да намалява.

— Ще станете свидетели на събитие, което няма да се повтори още хиляда години — прошепна проникновено в микрофона дебелакът. — Цели хиляда години. Поръчвайте шампанско.

Клубът се потопи в полумрак. Никой не смееше да наруши невероятната за това заведение тишина. Птеродактилът изхлипа и изплашено се огледа. Наоколо започнаха да припламват малки огънчета.

— Гледайте!

Птиций отстъпи на безопасно разстояние. Артьом затаи дъх. Припламванията ставаха все по-силни и постепенно около птеродактила се образува плътна огнена стена.

— Гледайте!

Огънят се стесняваше около биещата с криле птица.

— О, боже! — възкликна Яна.

Пламъкът се издигна до самия таван, заизскачаха искри, из клуба полетяха чудновати огнени вихри, Артьом се отдръпна назад. Огънят лумтеше, изгаряйки зрителите с горещия си дъх. Птеродактилът изграчи отчаяно, вдигна нагоре обгорените си криле, сякаш поемайки в себе си бушуващия пламък, изрева с последни сили и се разпадна на прах. Там, където току-що беше стоял, се разтвори пламтящо огнено цвете. Клубът шумно въздъхна.

— Феникс! Феникс!!

И сякаш подчинявайки се на този зов, от центъра на ослепителното цвете се изтръгна прекрасна горда птица с тънък златен клюн, закачлив перчем на главата и яркоалени пера. Таванът се разтвори, разкривайки нощното небе, Фениксът размаха криле, горделиво изкряка и се устреми към звездите. Огненият вихър очерта широка дъга на черното небе.

— Сякаш тези хиляда години не ги е имало — произнесе тихо Птиций. — Той е млад, изпълнен със сила и щастлив. Той прекрачи през времето и отново танцува сред звездите. Елате пак след хиляда години.

Таванът бавно се затвори.

 

 

— Твоята версия не обяснява и това също — тихо каза Артьом на Кортес. — А освен това изглеждаш твърде добре за прострелян на няколко места човек.

— Напразно го докара в „Гущера“ — въздъхна Яна. — Твърде много храна за размисъл.

Артьом се усмихна охотно на девойката, но не се съгласи.

— „Гущера“ беше само финалът, храната за размисъл започнаха да ми я подхвърлят още от сутринта.

— По какъв начин?

— Отначало побесня пейджърът ми; през нощта бяха дошли цял куп съобщения и се наложи да го изключа. На телевизора ми се появи нов канал: ТГК, познат ли ви е този логотип?

— Познат ни е, познат ни е — промърмори Кортес, — продължавай.

— Нова радиостанция, журналисти, които са осведомени значително по-добре от полицията за вчерашните събития. Отгоре на всичкото това ми изпратиха уведомление за свързване с ОТМ и банкова карта.

Яна подсвирна и се обърна към Кортес.

— „Тиградком“? Кой го е свързал?

— Какво е това ОТМ? — Артьом реши да започне от самото начало.

— Информационната система на Тайния град.

— А по-подробно?

— Какво по-подробно от това? — усмихна се Кортес. — Телевизионни и радиопрограми, предназначени за жителите на град, за който никой не знае.

— Къде се намира той?

— Тук.

— Тук?

— Москва има много лица — провлачи Яна. — Някои са ти познати, за други си чувал, за някои се досещаш.

Лекцията на професор Серебрянц? Яна?!

Девойката наведе глава.

— Невнимателен си, Артьом.

— Аз те видях на лекцията!

— Аха.

— Значи, това е истина?

— По-голямата част.

По-голямата част от бълнуванията, които изповядваше Лев Мойсееевич Серебрянц, се беше оказала истина. Люсенка би била във възторг. Артьом безмълвно си наля пълна чаша водка от запотената кристална гарафа и я изпи на екс.

— Горещо — посъветва го Кортес.

Артьом забоде с вилицата си късче изпечено върху жар месо и блажено се отпусна. В главата му леко зашумя.

— Добре ли си? — попита Яна със съчувствие.

— Абсолютно. — Шумът в главата му не стихваше. — Но ми е трудно да повярвам във всичко това.

— Ще ти се наложи.

— И къде се крият те?

— Никъде, те просто живеят сред нас.

— Но нали не са хора?

— Да, но повечето доста приличат на хората. Останалите се маскират или правят илюзии.

— И вие също ли?

— Не — усмихна се Кортес. — Ние сме хора, наемници.

Тези думи поуспокоиха Артьом. Само това оставаше, сътрапезниците му да се окажат някакви дяволи.

— Но ако са не-хора, как им се удава да се скриват?

— Хванове. — Яна кимна към съседната маса, на която вечеряха двама мъже със скъпи костюми. — Нека той се убеди.

— Логично. — Кортес подаде на Артьом опушения си монокъл. — Сложи го и виж.

Артьом покорно закрепи стъклото на носа си и се обърна.

— Е, и какво?

Мъжете продължаваха да хапват и пийват с предишната интензивност. Не се появиха бивници, рога или нокти.

— Затвори си окото.

Монокълът започна да действа, когато Артьом замижа със свободното си око. През опушеното стъкло силуетите на съседите им отначало се размиха, после отново придобиха яснота и на Артьом му се наложи да положи огромно усилие, за да не извика от смайване: мъжете бяха четириръки! Долният чифт ръце излизаше някъде под мишниците и се движеше не по-малко активно, отколкото горния. Когато забеляза монокъла, един от мъжете се усмихна и небрежно помаха на Артьом с долната лява ръка. Шумът в главата на Артьом поутихна, алкохолът отстъпи под натиска на реалността.

— Какво е това? — прошепна той, сваляйки монокъла.

— „Различител“. — Кортес грижливо избърса стъклото и прибра монокъла в джоба си. — Позволява да се вижда през илюзията.

— А те?

— Хванове. Общителни момчета, но не обичат да привличат внимание към себе си и почти не свалят илюзията. Тяхното семейство влиза във Великия дом Чуд.

Артьом погледна накриво кристалната гарафа с водката, но реши да не злоупотребява.

„По какъв начин можеш да узнаеш колко сърца има съседът ти?“, беше казала Люся.

Сега отговорът му беше известен — използвайте „различителя“.

— Повярва ли? — попита Кортес.

— А за какво съм нужен аз? Защо трябва да знам всичко това? Доколкото си спомням, трябваше просто да предам този, как беше там, Амулет, и край.

— Наистина. — Яна се обърна към Кортес. — Защо му разказахме за Тайния град?

Наемникът се намръщи.

— Най-вероятно го е свързал Сантяго. Явно комисарят е решил да използва Артьом вместо нас.

— Как така вместо нас? — възмути се девойката.

— Как така да ме използва? — възмути се Артьом.

— Спокойно, спокойно. — Кортес протегна дланите си напред. — Яна, надявам се, ще ми простиш, че не бях докрай откровен с теб?

Погледът, с който девойката дари наемника, си струваше да се снима.

— Продължавай.

— Целта на нашата операция беше не Амулетът, а Вестителя. Тъмният двор иска да го намери преди пълнолунието, когато силата на магьосника ще достигне своя максимум. Прихващайки плячката от Червените шапки, двамата с Лебед ставахме примамка за него. Вестителя би търсил нас, а Сантяго — Вестителя. Ти отиваше на заден план, нищо не рискуваше, и затова ти разказах само първата част от плана. За съжаление, при нас възникнаха проблеми. Лебед загина, мен ме раниха и се появи Артьом — външен чов, който няма абсолютно нищо общо. Вестителя налапа стръвта заедно с кукичката и Червените шапки търсят Артьом.

Това беше лоша новина. Много лоша. На Артьом отново му се прииска да си пийне.

— А ако откажа?

Наемниците учтиво замълчаха. Артьом се разядоса.

— Няма да позволя да ме използват! Няма да позволя, и това е!

Когато чуха вика му, хвановете на съседната маса го аплодираха съчувствено с горните си крайници. Героизмът на червея винаги предизвиква снизходително уважение.

— Боя се, че не можеш да се измъкнеш, Артьом. Сега те пазят навите, а ако останеш сам, ще загинеш. Червените шапки няма да се церемонят.

— Когато всичко приключи, ще предявиш претенциите си към Тъмния двор, те ще ти платят прилично за причинените неудобства — посъветва го Яна.

— Животът ми е в опасност.

— Ще поискаш надбавка за риска.

— Голяма ли? — На Артьом винаги му се бяха удавали деловите преговори.

— Първо трябва да останеш жив — отбеляза логично девойката.

— Вие ще ми помогнете ли в това?

— Вече ти помагаме.

Хубаво е, когато си заобиколен от приятели.

— И какво ще правим по-нататък?

— Сантяго иска да поговори с теб и да координира по-нататъшните ни действия. Той ще дойде тук.

— Значи, ще чакаме. — Артьом отново погледна под око запотената гарафа. — Може би ще ми разкажете за Тайния град?

— Какво именно? — поинтересува се Кортес. Той явно очакваше този въпрос.

— Всичко.

— За всичко ще прочетеш в библиотеката — след като си свързан с ОТМ, вече имаш достъп до нея. Какво искаш да узнаеш сега?

Артьом се замисли. Какво наистина искаше да узнае? Опитът му в общуването с Тайния град беше твърде малък, още не се бяха натрупали конкретни въпроси. Той жадуваше да знае всичко: всякакви сведения, всякаква информация, но разбираше, че Кортес няма да му изнася лекция. А за какво можеше да пита? С какво се отличаваше Тайният град на първо място?

И Артьом си спомни. Спомни си инспектора от пътната полиция Сидоров, превърнал се в червеноглав бандит, спомни си удивлението и объркването на охранителя, виждащ вместо Ортега лелята на Артьом, спомни си танца на Феникса и мъртвешки бледото лице на Кортес, онзи, вчерашния Кортес, окървавен и прострелян на няколко места, спомни си всичко това и въпросът дойде от само себе си.

— Илюзиите. Фениксът. Твоето стремително оздравяване. Обясни всичко това.

Въпросът беше лаконичен до крайност, но отговорът се оказа още по-кратък.

— Магия.

Артьом беше прочел последната си приказка отдавна, много отдавна, но той повярва веднага на Кортес.

Магия. Мозъкът услужливо подхвърли няколко съпътстващи термина: заклинание, омагьосана принцеса, вълшебник, при това задължително с дълга брада и наметало с качулка. Артьом не знаеше нищо по-конкретно за магията.

— Значи, те всичките са ъъъ… магове?

— Аха.

— Кортес! — не издържа Яна.

Девойката остава чашата на масата и погледна укорително сътрудника си.

— Имай малко съвест. Може да си помисли човек, че ти знаеш за магиите още от пеленаче. — Тя прехвърли погледа си към Артьом. — В магията няма нищо свръхестествено. В един по-широк смисъл това е умението да се преобразува определена енергия по определен начин.

— Чел съм, че магьосниците използват своя собствена енергия. На душата или организма…

— Собствената енергия би стигнала само за примитивна илюзия, и то за кратко време — изсумтя Кортес. — Вътрешните ресурси на живите същества са крайно ограничени.

— Колкото по-сложно е заклинанието, толкова повече магическа енергия е необходима — прекъсна девойката наемника. — Тя може да се вземе само отвън.

— От другите хора?

— Какви ги говориш? — махна с ръка Яна. — Само една „кълбовидна мълния“ от четвърти разред изисква толкова, че на мага ще му се наложи да обиколи половината държава. Те теглят енергия от самата планета.

— Не директно — вметна Кортес, за миг откъсвайки се от коняка.

— Благодаря — усмихна му се девойката и отново се обърна към Артьом. — Магическата енергия се натрупва в специални устройства — Изворите, много мощни артефакти, осигуряващи енергията за всички магове в Тайния град. Това става или директно — операторите на Извора зареждат пряко магьосника, или чрез зареждане на артефактите му — така да се каже малки извори.

— Безплатно? — поинтересува се Артьом.

Кортес се задави и многозначително се почука с пръст по челото.

— Артьом — рече меко Яна, — пазарът на магическите услуги в Тайния град се оценява на два — два и половина милиарда и стабилно расте с десет процента годишно. Продажбата на магическа енергия е много изгоден бизнес и той е напълно съсредоточен в ръцете на Великите домове. Само те имат Извори.

— И тъй като технологията за произвеждането им е изгубена, ценността на всеки Извор е колосална — отново вметна Кортес.

— Значи, Картагенският амулет… — най-накрая разбра Артьом.

— Изворът на Великия дом Чуд — потвърди Яна, — и сега маговете на Ордена са на диета. Няма откъде да черпят енергия нито за себе си, нито за своите артефакти.

— И са принудени да я купуват — реши да прояви съобразителност Артьом.

— Не. Разликите в генетичната структура не позволяват да се използва енергията на чужд Извор. Чудовете не могат да задействат Кладенеца на дъждовете — това е Изворът на Зеления дом, — а людовете не са способни да се захранват от Картагенския амулет.

— Затова и са създадени Великите домове — добави Кортес. — Семействата със сходна генетична структура се групират около могъщите раси и ползват техните Извори. Така че потърпевши са всички семейства от Великия дом Чуд: и чудовете, и хвановете, и дайкините, и всички останали. Сега се решава въпросът дали Чуд ще остане Велик дом, или не.

Артьом настръхна. Ценността на попадналата в ръцете му черна раница се беше оказала прекомерно голяма за скромната му личност.

— И как чудовете са допуснали подобна загуба?

— Това беше дълга комбинация. — Кортес повъртя замислено в ръка чашата си. — В една обикновена война никой не пипа Изворите. Първо, тяхното унищожаване ще доведе до изхвърляне на колосална енергия с непредвидими резултати, възможно е просто да бъде унищожена цялата планета. И второ, превземането на един Извор няма да попречи на маговете да използват енергията му, тъй като другите Домове не могат да блокират артефакта.

— Или поне беше така до неотдавна. Докато не се роди Вестителя.

— На Вестителя му е било предречено да възглави Великия дом Люд и да завземе властта в Тайния град. — Кортес допи коняка си и остави чашата на масата. — Той е организирал нападението на Червените шапки над Замъка и превземането на Амулета, и е успял да го блокира, правейки на глупаци всички бойни магове на Ордена. Навите предвидиха такова развитие на събитията и Сантяго ни нае да следим Замъка. Миналата нощ, след като Червените шапки превзеха Амулета, ние с партньора ми прехванахме Сабята — това е фюрерът на клана на Гнилочите — и му отнехме плячката. Останалото го знаеш.

Артьом си спомни за разбития хамър, опръсканото с кръв предно стъкло, труповете на Червените шапки и на шофьора, забил глава във волана. Кортес си наля коняк и безмълвно го изпи.

— А защо навите не са организирали сами засадата?

— Навите е лесно да бъдат проследени — обясни Яна. — За такъв силен магьосник като Вестителя придвижванията им приличат на земетресение. А ако узнае, че Сантяго е замесен, той би могъл да промени плановете си, да стане по-предпазлив.

— И, най-важното, на Тъмния двор му е нужен Вестителя, а не Извора. Любомир е главната заплаха за Тайния град и усилията на навите са насочени към неговото издирване. А чудовете засега ще се мъчат без Амулета и същевременно ще мислят как да снижат цената на енергията.

— Сантяго ще каже кога да бъде върнат Изворът.

— А чудовете ще могат ли да го разблокират?

— Разбира се, когато си го върнат — усмихна се Яна. — Е, как е?

— Заплетено — призна си Артьом.

— Така е.

— А какво ни влизат на нас в работата техните проблеми? Каква разлика има колко Велики домове ще има в град, за който не знаем нищо?

— Затова пък градът знае за нас — провлачи Кортес. — Вестителя няма да се ограничи с унищожаването на Великите домове, на него му е необходимо много повече. В него е заложена сила, способна да преобърне света, но той е закъснял — силата вече не решава нищо. Последният опит за световно господство се провали, а следващият ще доведе до глобална катастрофа. Вестителя мисли чрез насилието, а това е категория от миналото. Той не е разбрал това и никога няма да го разбере, заради което е опасен и трябва да бъде унищожен.

— Така смята Тъмният двор и ние нямаме основания да не му се доверяваме — завърши Яна.

Кортес се наведе през масата.

— А сега за работата, Артьом…

 

 

— Нали не възразявате, господа наемници? — На масата седна як светлокос мъж с омачкано спортно сако. Той невъзмутимо си наля вино, отпи малка глътка и изобрази на лицето си усмивка. — Според мен имаме какво да обсъдим.

Мътнозелените очи на пришълеца бавно, свойски оглеждаха наемниците. Кортес изтрака с пръсти върху масата сложна мелодия, Яна въздъхна и уморено извърна поглед. Те явно оценяваха ситуацията. Артьом се огледа. Хвановете от съседната маса бяха изчезнали и погледът му постоянно се натъкваше на широкоплещести светлокоси мъже с мътнозелени очи. Те какво, братя ли са?

— Виждам, че не сте дошли сам, барон Мечеслав — обади се Кортес.

— Правилно сте забелязали — усмихна се пришълецът и поглади белега на шията си. — Имам изгодно предложение, касаещо последния ви договор.

Наемниците мълчаха.

— Готов съм да утроя хонорара ви.

Това щедро обещание не предизвика вълнение.

— Не търгувам с договорите си — отвърна Кортес.

— Жалко.

Мечеслав допи виното си и отново се усмихна.

— Тогава ще продължим преговорите на друго място.

— Напразно се забърквате в тази история, бароне — рече наемникът. — Това не е ваша игра.

— Не си ти, който ги решава тези неща. — Гласът на Мечеслав стана хладен. — Предпочитате да бъдете доставени в Зеления дом в безсъзнателно състояние, или ще дойдете сами?

Кортес неохотно се изправи.