Метаданни
Данни
- Серия
- Тайният град (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Войны начинают неудачники, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Васил Велчев, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2019-2022 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2022 г.)
Издание:
Автор: Вадим Панов
Заглавие: Войните ги започват неудачниците
Преводач: Васил Велчев
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Излязла от печат: 22.07.2016 г.
Редактор: Александър Велков
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Росен Дуков
Коректор: Колибри
ISBN: 978-619-150-503-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8734
История
- — Добавяне
Глава 13
„… Удивително зрелище в «Гущера». Тази нощ Птиций надмина самия себе си, като организира разтърсващо по красота шоу под името «Танцът на Феникса». «Извънредно рядко събитие и аз съм щастлив, че се случи именно в моя клуб», заяви Птиций пред нашия кореспондент…“
„Изплашени от неочакваните фойерверки в Измайловски парк, местните жители повикаха полиция в реномирания клуб «Гущера»…“
* * *
Зеленият дом, щабквартирата на Великия дом Люд
Москва, Лосиний остров,
28 юли, сряда, 00:49
Обкръжените от мощните похитители наемници отидоха в едно от помощните помещения на клуба, където бяха грижливо обискирани и лишени практически от цялата си собственост. На Артьом му взеха и плейъра, и пейджъра, и дори картата „Тиградком“. Загубите на Кортес бяха по-значителни. Освен черната пластмасова банкова карта на масата се озоваха дебел бележник, миниатюрен мобилен телефон, пистолет в кобур, „различителят“, два златни пръстена (той какво, в джобовете ли ги беше носил?), верижка със среден размер и скъп часовник.
После сложиха на главите на наемниците плътни черни торби, дълго ги водиха по някакви коридори и най-накрая ги качиха в коли. Съдейки по всичко, в различни, тъй като Артьом през цялото пътуване се опираше в каменните рамене на похитителите си и не чуваше нито ядосаното мърморене на Кортес, нито язвителните обаждания на Яна. Свалиха им торбите едва в тъмницата, която се оказа малка, лишена от прозорци стая, обзаведена много семпло. Мек кожен диван, на който незабавно се пльосна Кортес, дървена масичка, завинтена за пода и с четирите си крака, и малко огледало, към което замислено се приближи Яна.
— Обискираха ли те? — поинтересува се Кортес.
— Не ми оставиха дори пудриерата — оплака се девойката. — А теб?
— Успях да спася нещичко. — Кортес внимателно изплю в дланта си един златен зъб. — Притесняваха се да ми бъркат в устата.
— Ще се опиташ да подкупиш охраната ли? — обади се ехидно Артьом.
— Ха, той е забавен — усмихна се Яна.
— Аха — съгласи се Кортес. — Артьом, пред теб е малък пример за технологията на Тъмния град. Както навярно се досещаш, опитният маг може да направлява енергията на Извора, за да създава предмети.
— Материализиране — кимна с умен вид Артьом.
— На създавания предмет може да му се придаде всякаква форма, но вътрешно той ще остане такъв, какъвто го е замислил магът. Ето например златния ми зъб. — Кортес го повъртя в ръката си и неочаквано го хвърли. — Дръж!
Артьом улови блестящата капка във въздуха.
— И какво?
Външно зъбът не се отличаваше от една обикновена протеза.
— Ти какво, не си ли чел приказки? — учуди се Яна. — Сега следва заклинание.
Кортес промърмори няколко странни думи и Артьом възкликна от изненада. Зъбът се разтапяше, образувайки тънко златно облаче, което бързо се кондензира и се върна в ръката му във вида на черен нож с права дръжка и плавно извито острие. Около предпазителя се виждаше клеймо — катерица.
— Навски нож, опакован с намаляване на тежестта — рече Яна с уважение. — Скъпо нещо.
— Хладното оръжие трябва да се купува само от Тъмния двор — каза Кортес с поучителен тон, приближи се до Артьом и си взе ножа. — Цената няма значение, освен това на мен ми дават отстъпка.
Той направи леко, едва уловимо движение с ръката и ножът изчезна.
— Значи, онези украшения…
— В пръстените има гранати, а във верижката — пистолет.
— А в пудриерата имаше „хеклер-кох“ — въздъхна девойката.
Австрийски картечен пистолет! Ето това е козметика за професионалисти!
— За съжаление, людовете са наясно със скриването на снаряжение.
— Те от Велик дом ли са?
— Да. Зеленият дом.
— Този, който ни докара — подхвана Яна, без да се откъсва от огледалото, — е барон Мечеслав. Мноого важен мъж. Близък приятел на кралицата.
— Тях кралица ли ги управлява?
— Матриархат — прозина се Кортес. — Тоест всички ги управляват жени.
— И от какъв зор се намесиха тези людове? — въздъхна девойката. — Всичко се развиваше толкова добре. Срещнахме се, поседяхме, поговорихме. — Тя погледна разстроено Артьом с бездънните си сини очи. — Всичко развалиха. — И след като помисли, добави: — Гадове.
Тя отново се обърна към огледалото, а Кортес, върнал се на дивана, като че ли задряма. Спокойствието на спътниците на Артьом беше радващо, но някои въпроси оставаха неизяснени.
— Надявам се, че няма да ни убият?
— А ние какво общо имаме? — учуди се девойката. — Амулетът е у теб.
Артьом потрепери.
— Яна, не дрънкай глупости — укорително, но без да отваря очи, промърмори Кортес.
Девойката погледна подигравателно Артьом, който се изчерви и също потърси някакво остроумие, с което да отвърне, но не успя да намери. Вратата се отвори безшумно и в стаята влезе Мечеслав. Артьом отстъпи крачка назад, Яна бавно се усмихна тъжно, Кортес отново се прозина.
След като огледа пленниците, Мечеслав отстъпи встрани и пропусна в стаята невисока, стройна жена с разкошна тъмнозелена рокля и тънка, украсена с изумруди диадема. Артьом забеляза в коридора двама масивни охранители, но те не влязоха в стаята.
— Това ли са тези същите чови? — попита жената с равнодушен тон.
Тя имаше красиво лице с плътно стиснати пълни устни и огромни, но много студени яркозелени очи.
— Ваше Величество. — Яна се поклони с реверанс.
Кралицата? Артьом за пръв път в живота си се сблъскваше с кралска особа. Не броеше Людмила Прокопиевна Шпанко, кралицата на пияндетата от собствения му двор, с прякор Лялка Сифилиса. Интересно, какво е редно да се прави при среща с монарси? Артьом се огледа. Кортес или спеше, или беше умрял на своя диван и не му подсказваше нищо, така че Артьом реши да не прави нищо. Но все пак да каже нещо:
— Голяма чест е, Ваше Величество, че ще ни разпитвате именно вие. А къде ви е плетивото?
Мечеслав се озъби и рязко пристъпи напред.
— Недей. — Всеслава гледаше някъде встрани. — Момчето е дръзко, защото го е страх.
Баронът се усмихна.
— Амулетът у него ли е?
— Да, Ваше Величество — потвърди Мечеслав.
— Трябва да го вземем. — Тя игнорираше Артьом.
— А какво ще получа аз за това? — полюбопитства той.
— Може и да ви пуснем.
— Не веднага, разбира се — добави Мечеслав. — Когато всичко се успокои.
— А в противен случай?
— В противен случай? — Кралицата започваше да се ядосва. — Уви, момче, не разполагаме с много време, затова просто ще изтръгна информацията от главата ти. Най-вероятно след разпита ще станеш идиот, но това са вече подробности.
Тя внезапно прехвърли погледа си към Артьом и две яркозелени мълнии пронизаха душата му. Косите върху главата му се размърдаха.
— За съжаление, мадам кралице — разнесе се от дивана скърцащия глас на Кортес, — ние сме длъжни да предадем плячката си на поръчителя. Съгласно Кодекса вие можете да се свържете с него и да опитате да откупите договора ни, но дотогава фактически действате против него. Много съжалявам, мадам кралице, но това едва ли ще му се хареса.
— Недей да се криеш зад гърба на навите, наемнико — изрече кралицата с мека заплаха. — Те няма да се скарат със Зеления двор заради някакъв си чов.
— Заради чов — може би не — сви рамене Кортес, — но у нас е Амулетът.
— Едва ли навите някога ще узнаят нещо — отрони сухо Мечеслав, — моите момчета не са дрънкала.
— Всички видяха, че ни изведе от клуба — подхвърли Яна.
— Сигурни ли сте?
Девойката се сепна. По време на отвличането Мечеслав можеше да е направил илюзия на околните и в този случай изчезването на хората беше останало незабелязано.
— Сантяго не е глупак! — подхвърли тя най-накрая.
При споменаването на името на комисаря на Тъмния двор баронът и кралицата се намръщиха. На Артьом тепърва му предстоеше да узнае, че обитателите на Тъмния двор се делят на две категории: такива, които не са чували за Сантяго, и такива, които не го обичат. Като се имаше предвид действената натура на комисаря, вторите бяха значително повече.
— Ти се самозабравяш, миличка — вирна глава кралицата. — Глупак или не, той няма да посмее да предяви претенции към нас.
Изчерпалата аргументите си Яна погледна безпомощно към Кортес. Мечеслав се усмихна доволно.
— Ще се захващаме ли за работа?
Ледените очи на кралицата отново намериха Артьом и с безпощадна жестокост нахлуха в душата му. Артьом изстина — той беше уверен, че думите на Всеслава не са празна заплаха и че тя няма да се церемони с главата му. За пръв път в живота му на Артьом му стана наистина страшно. Ръцете му неприятно затрепериха, по гърба му потече студена пот и той вече се готвеше да разкаже всичко, което знае, когато наемниците започнаха да действат. Артьом не знаеше колко им плащат навите, но те определено си изработваха хонорарите.
Кортес излетя от дивана, преодоля с един скок разстоянието до барона и рязко го подсече. Мечеслав рухна като чувал на пода. Яна, която току-що беше стояла неподвижно край огледалото, рязко се обърна, сграбчи с две ръце кралицата и я изблъска в коридора, върху смаяните охранители.
— Да бягаме!
Кортес буквално изнесе Артьом от стаята. Единият от охранителите беше успял да се надигне от пода, но наемникът мигновено го рязна с ножа и го отблъсна с крак. Пътят беше свободен. Внезапността, с която действаха наемниците, беше зашеметила людовете. Хрипливите крясъци на Мечеслав и резките звуци от ударите, с които Яна прикриваше отстъплението им, останаха назад. Следвайки Кортес, Артьом свърна зад ъгъла и влетя в първата попаднала му стая.
— Вратата — изсъска наемникът.
Артьом рязко хлопна вратата, пусна тежкото резе и чу зад гърба си звън от разбито стъкло, който го накара инстинктивно да се приведе. Когато се обърна, видя, че Кортес е счупил прозореца.
— Да скачаме! — Наемникът се озова върху перваза.
По дяволите, етажът се оказа далеч не първият! Проклинайки лекомисления Кортес, Артьом излетя в тъмнината с ловкостта на фурнирен лист. За щастие успя да се превърти и когато падна, успя да погаси скоростта с кълбо напред. Съдейки по грохота, Кортес беше паднал върху покрива на някаква кола.
— Насам!
Артьом се качи на покрива на сааба. Колата стоеше право под едно дърво, което на свой ред беше точно до оградата. Всичко се оказа по-просто от учебник по латински. Очевидно людовете не можеха и да си представят, че нещо ще успее да избяга от Зеления дом.
След няколко мига бегълците се озоваха от външната страна на оградата. Щабквартирата на людовете беше разположена на обширна поляна насред чернееща на фона на нощното небе гора.
„Ние какво, извън града ли сме?“
— По-бързо — махна Кортес към дърветата.
— Почакай — помоли Артьом, успокоявайки дишането си. — В тъмнината няма да ни догонят.
— Каква тъмнина?
Наемникът го хвана за рамото.
Артьом беше недооценил людовете. Вдигайки тревога, те не се ограничиха с баналните сирени и виковете на полусънената охрана; засвяткаха прожектори, излетяха осветителни ракети, залаяха кучета. За щастие бегълците се добраха до края на гората, преди на поляната да стане светло като в ден.
— Къде сме, Кортес?
— На Лосиний остров.
„Слава богу, Москва.“
Още две минути бягане между дърветата и отпред се появи тясна асфалтирана алея. Цивилизация!
Предпазливо озъртащият се Кортес дотича до малко хълмче.
— Провървя ни! Ще си отидем през канализацията!
— Защо? Можем да се скрием в гората.
— Тук е пълно с моряни. — Наемникът отмести капака на един люк. — Те не влизат под земята, а ако останем в гората, ще ни убият.
— Какви са тези моряни?
— После.
Кортес не затвори капака на люка, но това не беше и необходимо — моряните изпитваха панически страх от подземията.
Не мина и минута, след като бегълците бяха изчезнали в канализацията, и на хълма се появи гъвкава женска сянка. С пропорционалната си фигура, високата гръд и тънката талия тя привличаше вниманието върху себе си и само дългите нокти на трипръстите ръце и покритата с шипове опашка разваляха общата картина.
Моряната повъртя глава, напрегнато душейки миризмите на нощната гора, и осъзнала, че плячката се е изплъзнала, злобно засъска.
* * *
Клуб „Гущера“
Москва, Измайловски парк,
28 юли, сряда, 00:51
— Не знам как е могло да стане това — призна си Дьо Тир, стараейки се да не поглежда стоящия пред него Сантяго. — Ние наблюдавахме отвън, Артьом се появи в 20:40. Амулетът не беше в него и аз наредих да го пропуснат вътре, както се бяхме договорили. Оттогава нито той, нито Кортес не са излизали от клуба.
— В „Гущера“ ги няма — промърмори комисарят, издухвайки несъществуваща перушинка от снежнобялото си сако, — мобилният на Кортес не отговаря.
— Те не са излизали — повтори упорито Дьо Гир, разглеждайки скъпата вратовръзка ръчна изработка на Сантяго.
Капитанът се срамуваше и му беше неудобно. Задачата, която му беше поставил комисарят на Тъмния двор, беше толкова проста, че майсторът на войната отначало даже се възмути: Сантяго го беше помолил да подсигурява седящия в „Гущера“ Кортес. Дьо Гир се съгласи. Сега човите бяха изчезнали и извисяващият се над капитана дългурест нав го караше да се чувства като провинил се ученик. За щастие Франц се беше досетил да се отдалечи към колата на комисаря и подчинените му не чуваха този унизителен диалог.
— Може ли да са ви омаяли?
Главният боен маг на Ордена почервеня. Това беше вече прекалено.
— Имаме си „различители“. — Той измъкна от джоба си опушен монокъл и го показа на нава. — Или ни вземаш за деца?
— Вземам ви за гвардейци на великия магистър и разглеждам всички възможни варианти. — Сантяго се облакъти на тъмносиния си ягуар, открояващ се дори сред наредените на паркинга скъпи коли, и замислено поглади косите си. — Очевидно клубът има подземен вход.
— Очевидно — заядливо се съгласи капитанът, продължавайки да върти в ръце „различителя“. — Винаги съм казвал, че човите са ненадеждни.
— Кортес е опитен наемник — не се съгласи навът. — Съдейки по всичко, здравата са го притиснали.
— В клуба нямаше Червени шапки — съобщи Дьо Гир.
— Червените шапки не са проблем за него — разсеяно махна с ръка комисарят. — Мисля, че в играта се е намесил Зеленият дом.
Франц смаяно поклати глава.
— А защо? Те не могат дори да разблокират Амулета.
— Възможно е да се занимават със същото, с което и ние — да се опитват да хванат Вестителя, и да са уловили нашата примамка — обясни Сантяго. — Останете тук, капитане, а аз ще изясня какво се е случило вътре.
Птиций не беше страхливец.
Семейството на конците принадлежеше към Великия дом Люд, зад чийто широк гръб управителят на „Гущера“ се чувстваше доста уютно. Той не се боеше от никого, дружеше с всички, но въпреки това винаги държеше при себе си няколко охранители людове — здрави светлокоси момчета със сънни мътнозелени очи.
„Положението ми ме задължава да ги храня — обичаше да се шегува Птиций. — Аз все пак имам тук клуб, а не детска градина, може да се случи какво ли не.“
Наистина се случваше какво ли не. Пияни дружинници барони от Зеления дом, заядливи рицари побойници, буйни наемници чови. В разкрепостената атмосфера на „Гущера“ те лесно намираха повод да дадат воля на преливащите в тях емоции. И тогава на сцената излизаха мълчаливите широкоплещести момчета с яйцевидни глави, които сурово разясняваха на увлеклите се гости правилата за поведение в приличните заведения. Те използваха примитивни, но ефективни аргументи и на Птиций постепенно започна да му се струва, че неговите горили могат да решат всеки един проблем.
Разкошната врата на личния кабинет на управителя излетя от пантите и с грохот се вряза в изящната, инкрустирана със слонова кост масичка. Телохранителите скочиха с обичайната си бързина на крака, но когато видяха в образувалия се отвор комисаря на Тъмния двор, се спряха и объркано погледнаха към шефа си. Осъзнал, че няма да получи помощ, Птиций скочи от креслото и чевръсто се скри под бюрото си.
— Приятелю — изръмжа навът, — радвам се, че си все така енергичен.
Без да обръща внимание на застиналите телохранители, Сантяго прескочи през масата и с неочаквана за крехкото си телосложение сила измъкна Птиций изотдолу.
— Здравейте, господин комисар, каква чест е за нас, за нашия клуб, за цялото ни семейство… Желаете ли отделен кабинет?
Бърборейки изплашено тези безсмислици, Птиций, когото Сантяго държеше за яката, се люлееше на няколко сантиметра над пода и трескаво се опитваше да съобрази в какво се е провинил пред страховития нав. От ужас розовите му бузки спаднаха, очите му се завъртяха, а мазните устни постоянно се разширяваха в боязлива усмивка. Освен дрехата, в юмрука на Сантяго се оказа стиснат и приличен къс от кожата на конеца, но управителят се боеше да го уведоми за това.
— Виждам, че се радвате на нашата среща — усмихна се навът.
— Безумно — призна си Птиций, отчаяно опитвайки се да намали амплитудата на люлеенето. — С какво съм я заслужил?
— Избрах вашия клуб за срещата си с Кортес — започна тихо комисарят, повдигайки събеседника си така, че очичките му да се разположат срещу лицето му. — Мислех си, че тук е тихо и спокойно, че можем да поседим, да поговорим, да обсъдим работата. Кортес дойде и…
— И? — изстина дебелакът.
— Похитиха го! Както сигурно разбирате, Птиций, аз съм доста разочарован. Вместо тих, уютен клуб, това тук се оказа бандитско свърталище. Вертеп! И вие сте неговият съдържател. Вие сте бандит, Птиций.
— Не съм бандит! — изписка конецът.
— Какво?
— Не съм бандит, управител съм…
Телохранителите тихомълком се запромъкваха към вратата, те изобщо не държаха да стават свидетели на смъртта на Птиций.
— Бандит, Птиций, съвсем истински бандит — повтори уверено Сантяго. — Може би си струва да избавя града от вашия вертеп?
Птиций нито за секунда не се усъмни, че висшият боен маг на Тъмния двор е в състояние да разгроми клуба му. И още два-три квартала покрай него. Той жално заскимтя и погледна угоднически в непроницаемо черните очи на комисаря.
— Не съм виновен.
— Кой похити Кортес?
— Людовете, барон Мечеслав.
— Защо?
— Не знам. Той нареди да му съобщя, ако се появи Кортес, и аз му съобщих. Докато баронът идваше насам, пристигна още един чов — Артьом, струва ми се. После се появи Мечеслав със своите дружинници и отведе всички.
Навът изскърца със зъби.
— Кълна се в децата си, Сантяго — продължаваше да се оправдава Птиций, — не знаех, че тези чови работят за теб!
Очичките на управителя ясно показваха, че собственикът им по-скоро би се удавил, отколкото да застане на пътя на навите. Тъмният двор можеше да се добере до врага си дори зад широкия гръб на людовете.
Комисарят остави Птиций върху масата и грижливо оправи вратовръзката му.
— Къде ги отведоха?
— В Зеления дом.
— Откъде знаете това?
— Чух един от людовете да казва на друг, че ги водят при кралица Всеслава.
— Благодаря ви, Птиций. — Сантяго се обърна към разбития отвор на вратата, но се забави и се поинтересува през рамо: — Надявам се, разбирате, че моето посещение трябва да се запази в тайна?
Управителят притисна пухкавата си ръчичка към малкото пространство между корема и шията си, демонстрирайки, че разбира.
* * *
Зеленият дом, щабквартирата на Великия дом Люд
Москва, Лосиний остров,
28 юли, сряда, 01:14
— Мерзавка — изсъска Всеслава, опитвайки се да приведе в ред прическата си.
— Както желае Ваше Величество — сви рамене Яна, размишлявайки какво да прави с откъснатата си презрамка. — Но съм шокирана от вашия речник.
Кралицата въздъхна и се обърна към Мечеслав.
— Изглежда, ти недооцени нашите пленници.
— При случай на необходимост телефонът на Кортес може да се намери в справочника на „Тиградком“. Разбира се, скъпо е, но надеждно. — Яна приятно се усмихна. Освен това ние нямаме расови предразсъдъци.
Баронът изскърца със зъби и погледна ранения дружинник, застанал до него. Вторият воин, втурнал се след Кортес.
— Как се чувстваш?
— Всичко е наред, мой бароне — отговори тихо дружинникът, притискайки с ръка най-голямата си рана.
— Отведи гостенката ни в карцера и отиди на лекар.
— Слушам, мой бароне.
— Не бива да вдигаме тревога — прошепна Всеслава, гледайки подир отдалечаващата се Яна. — Жриците са в двореца.
— Но можем да догоним човите.
— С това ще се заемат моряните.
Баронът потрепна — той не харесваше кошмарните обитателки на Лосиний остров.
— Моряните ще ги разкъсат. Важното е жриците да не си пъхат носовете в нашите дела.
Но на плановете на кралицата не им беше съдено да се сбъднат. Зави сигнализацията и в коридора се появи дружинник от вътрешната охрана на Зеления дом.
— Ваше Величество, тревога! В двореца има външни лица!
— Знам — кимна кралицата. — Да бъдат задържани незабавно!
Дружинникът се обърка.
— Какво има още?
— Комисарят на Тъмния двор настоява за аудиенция.
— Сантяго настоява за аудиенция — повтори Всеслава и погледна безпомощно към барона, който едва забележимо кимна. — Ще го приемем незабавно.
За разлика от съплеменниците му, които не уважаваха стремежа на людовете към показен разкош, Сантяго харесваше тронната зала на Зеления дом. Просторното, великолепно украсено помещение идеално подхождаше за любимите на Всеслава пищни празненства. Есенният бал на кокичетата, рожденият ден на кралицата, балът на златните листа… Сантяго не пропускаше нито един прием в Зеления дом и беше леко учуден, че Всеслава е избрала за аудиенцията точно тази зала. Тя не беше много подходяща за делови преговори.
Кралицата очакваше комисаря на трона си, в студения й поглед прозираше напрежение, а сложната й прическа беше в лек безпорядък. От дясната страна на Всеслава стоеше барон Мечеслав.
— Слушаме те, Сантяго.
— Ваше Величество — комисарят се поклони и обезоръжаващо се усмихна, — позволете да ви благодаря за съгласието да ме изслушате. Оценявам това като проява на истинска мъдрост, свойствена само на коронованите особи. Умението да се вземат правилни решения в моменти на криза е ценно и много рядко качество. Уверен съм, че моите усилия няма да пропаднат напразно и ще помогнат да се избегне трагедията.
Всеслава се задъха от възмущение, но не успя да отговори.
— За каква трагедия става въпрос?
В залата бавно влязоха осем жени със свободно спускащи се зелени рокли и еднакви изумрудени диадеми.
— Надявам се, че жриците на Зеления дом могат да присъстват на този разговор? — поинтересува се язвително Ярослава и без да дочака отговор, се обърна към нава. — Та за каква трагедия говореше?
Сантяго се поклони с лека усмивка на влезлите жрици и замълча, позволявайки им да се приближат към трона. Той знаеше, че Ярослава е била съперницата на Всеслава на изборите за кралица, и успя да оцени степента на нейната враждебност към победителката.
— Слушаме — напомни жрицата.
— Нейно Величество кралица Всеслава — започна почтително навът — милостиво ми отдели няколко минути, за да обсъдим някои спорни въпроси, възникнали относно взаимоотношенията между Домовете ни.
Фразите се лееха с лекота от устните на комисаря.
— Умението на нашия гост да печели време за размисъл благодарение на използването на цветисти фрази е общоизвестно. — Ярослава пронизваше с поглед кралицата. — Неговата поява свързана ли е с тревогата в двореца?
— Комисарят тъкмо се канеше да обясни всичко — отвърна дошлата на себе си Всеслава.
— Благодаря, Ваше Величество. — Навът направи малка крачка напред. — Несъмнено вие вече сте чули, че вчера Червените шапки извършиха нападение над Великия дом Чуд. Беше похитен Картагенският амулет.
— Орденът отрича този факт — бързо вметна Мечеслав.
— Разбира се — присви очи Сантяго. — Загубата на Извор е извънредно произшествие и би било глупаво да се вдига шум около това.
Жриците закимаха с разбиране. Мечеслав се намръщи — той единствен разбра накъде бие посланикът на Тъмния двор.
— Всички ние бихме постъпили по същия начин на мястото на чудовете — продължи меко комисарят. — Вие например не тръгнахте да афиширате факта, че Кладенецът на дъждовете е пресъхнал.
В залата настана мълчание.
— Лъжа — обади се най-накрая Ярослава. — Мръсна лъжа!
Сантяго й се усмихна мило в лицето.
— Не съм довършил. Виждам пряка връзка между тези две събития. Смятам, че този, който ви е отрязал от Кладенеца на дъждовете, се опитва да сложи ръка върху Картагенския амулет, да разгроми Тъмния двор и да получи контрол над целия град.
— Но това е невъзможно! — извика отчаяно кралицата. — Никой не е в състояние да блокира чужд Извор.
— Никой, освен Вестителя! — подчерта Сантяго.
Жриците ахнаха и едновременно погледнаха към Всеслава.
— Да се отрича този факт е безсмислено. — Комисарят изгледа сурово Всеслава. — Кога е роден Вестителя?
— Това не те засяга, наве — подхвърли Ярослава.
— Преди осемнайсет години — отвърна тихо кралицата.
— Как се получи така, че е напуснал Зеления дом?
— Тя каза, че е умрял — изсъска една от жриците.
— Вестителя умря! Аз самата огледах тялото му! — възмути се Мирослава. Старицата не можеше да повярва, че са я измамили.
— Аз уговорих Любомир да заблуди жриците — призна си Всеслава. — За него това не беше сложно.
— Идеята беше моя — обади се гръмко Мечеслав. — Аз предложих на кралицата да убия Вестителя.
— Да го убиеш? — отговориха като ехо жриците.
— След като жриците се увериха в смъртта на Вестителя, аз го отведох в гората. В мен имаше боен кинжал, подготвен от кралицата.
— Какъв клас? — незабавно се поинтересува Сантяго.
— Жеравен клюн, най-мощният боен артефакт на Зеления дом, но Вестителя се оказа значително по-силен, отколкото предполагахме. Любомир ме рани тежко и се покри. — Баронът машинално поглади белега на шията си. — Повече не го видях.
— Знаех, че е жив — прошепна едва чуто Всеслава. — Той се криеше в града и тихомълком теглеше енергия от Кладенеца на дъждовете. Преди седмица Любомир напълно отряза достъпа ни до Извора и ми се наложи да обявя, че става въпрос за сезонно снижаване на мощността на кладенеца.
Зашеметените жрици гледаха ужасено кралицата.
— Властта — изрече замислено Сантяго. — Какво ли не се прави заради нея.
— Когато разбрах, че чудовете са изгубили Картагенския амулет, наредих на Мечеслав да го прехване, за да опитам да се договоря с Любомир.
— Ти си предала Великия дом Люд?! — Пламтящият поглед на Ярослава буквално изгаряше кралицата. — Вече не си господарката на Зеления дом.
— Не си ти тази, която ще го реши! — гордо вдигна глава Всеслава.
— Разбира се, че не съм аз — усмихна се Ярослава, — но съм сигурна в решението на Големия кралски съвет.
— Доколкото си спомням — плавно се намеси в разговора Сантяго, — съветът ще се събере в най-скоро време.
— Още днес — кимна Ярослава. — Ние сме длъжни незабавно да известим бароните за случващото се.
— И какви действия ще препоръчат жриците? Моля да ме простите за нахалството ми, но съм изправен пред една малка криза.
— Това е очевидно, наве — отвърна високомерно Ярослава. — Вестителя трябва да оглави Великия дом Люд.
— А Картагенският амулет?
— Той ще реши как да постъпи с Ордена — отговори жрицата, гледайки право в очите нава.
— И с Тъмния двор — довърши мисълта й комисарят.
— Зеленият дом ще подкрепи всяко решение на Вестителя. Той е нашият повелител.
Увисна пауза. Мечеслав, почувствал в думите на Сантяго неприкрита заплаха, се усмихна леко, само с крайчеца на устата. Той осъзна, че комисарят даваше на Ярослава последна възможност да се спаси, но заслепената от близостта на победата жрица не забеляза това.
— Няма да те задържаме повече, наве — изрече студено Ярослава. — Ще те изпратят до изхода.
— Да бъдеш кралица е огромна отговорност — обърна се разочарованият Сантяго към останалите жрици. — От взетите решения зависят животът и съдбата на поданиците, животът и съдбата на множество жители на Тайния град. Всяка стъпка, всеки жест и всяка дума на кралицата са на показ и всяко непредпазливо действие може да доведе до голяма война.
Комисарят замълча, давайки им възможност да обмислят думите му.
— Аз няма да съдя кралица Всеслава. Няма да задавам въпроса защо тя е наредила да бъде убит Вестителя. Знам само едно: ако тогава, преди много години, на нея й се беше удало замисленото, нямаше да има криза. Нищо не би заплашвало Тайния град, нищо не би накарало Орденът и Тъмният двор да се обединят! Сега нашите Домове се готвят за голяма война. Великият магистър мобилизира рицарите и набира наемници. Бойните магове на Ордена са готови на всичко, за да си върнат Извора. Съветниците на Тъмния двор изискват от мен решителни действия. Вие искате война? Ние сме готови! Чудовете са готови! А ще устои ли Зеленият двор против нас? Ще устои ли Вестителя против княза на Тъмния двор?! Ще устои ли Вестителя, ако Амулетът се върне при чудовете? МЪЛЧИ, ЯРОСЛАВА!!
Всички буквално приседнаха, когато навът изкрещя срещу отворилата устата си жрица. Гръмовният глас на комисаря се взриви като бомба в полупразната тронна зала.
— Какво ще ви донесе войната? Лично на вас, жрици? Любомир няма да ви прости своето изгнание. Той няма да се интересува кой е знаел и кой не е знаел за неговите злощастия. Формирането на личността му е приключило — той е единак. На него не са му нужни приятели, той си има слуги, а вие ще приключите дните си на ешафода. И край. Той не се нуждае от жрици. — В настъпилата пълна тишина Сантяго бавно огледа присъстващите. — Все още ли искате да смените Всеслава? Тя единствена разбра каква е заплахата от противопоставяне между Великите домове. Тя единствена осъзна, че Вестителя е закъснял с раждането си! Неговото време е отминало! Не може да се постигне световно господство с помощта на оръжия! Великите домове ще се бият докрай и тази война ще бъде последната!! Ако си отидем, ще бъде единствено заедно!! Преди няколко години Всеслава взе тежко, но единственото правилно решение. Тя спаси не само себе си, но и всички вас!
Жените наведоха глави.
— Ти си хитър, Сантяго — изсъска злобно Ярослава. — Но ако тези — тя презрително кимна с глава към притихналите жрици — успя да ги объркаш, то да видим какво ще кажат бароните.
— Вие сте твърде глупава, Ярослава — отвърна уморено Сантяго. — Нямам време да разпитвам бароните.
И преди всички да осъзнаят какво ще стане, той рязко изхвърли напред дългата си ръка. В лявото око на жрицата се заби черен навски стилет. Ярослава се олюля, из залата се разнесе тихият й, изпълнен с болка предсмъртен стон и жрицата рухна на пода. Черните навски остриета изпиваха енергията на маговете до последната капка. Кралицата хвана Мечеслав за ръката.
— Изчерпах всички аргументи, с които можех да я убедя — обясни комисарят с примирителен тон, докато бършеше стилета си в дрехата на мъртвата Ярослава. — Надявам се, че Ваше Величество ще ми прости резкостта.
— Трябва да се отбележи, че нашият гост използва доста радикални начини за водене на преговори — изрече студено Всеслава, оглеждайки жриците, — но ние нямаме претенции към него. Моите поданици — също.
— Кралице. — Жените покорно склониха глави, потвърждавайки властта на господарката на Зеления дом.
— Прекрасно. — Всеслава се облегна назад в трона. — Барон Мечеслав, вие ще съпровождате комисар Сантяго и ще осигурявате неговото взаимодействие със Зеления дом. Людовете поддържат останалите Велики домове в стремежа им да защитят Тайния град от сътресения. Това е благородно дело.
— Ваше Величество — навът наведе главата си в поклон, — мога ли да ви задам няколко въпроса за Любомир?