Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (5)

IV.

Слънцето изгряваше над азиатския бряг и озареният от лъчите му град заслепи Калуст. Окъпан в прозрачната светлина на изгрева, която рисуваше в небето феерия от меки и топли цветове, модерният квартал на Константинопол сякаш се носеше над хълмовете на европейския бряг на Мраморно море, а кулите с минарета, врязани в платото от тухлени покриви, се извисяваха като грамадни кедри към небето. Човек не можеше да остане равнодушен към поетичната красота на утрото.

— Да не сте забравили някоя тетрадка? — попита каведжи, който винаги се кахъреше за най-малките подробности. — Всичко ли прибрахте в чантата?

— Да — отвърна момчето, без да откъсва поглед от големия град, към който се отправяше параходът. — Всичко е тук.

— А написахте ли си домашните?

— Разбира се.

— Дори и задачите по математика?

Този разпит изнерви Калуст. Множеството настоятелни въпроси смущаваха и нарушаваха хармоничното удоволствие от утрото.

— Всичко е наред! — отвърна той с неочаквано раздразнение. — Много си досаден, Гугас. Млъкни!

Каведжи цъкна с език.

— Ами ако нещо липсва — заоправдава се Гугас, — господарят, вашият баща, на мен ще търси сметка.

— Добре, но аз вече съм на единадесет. Не съм бебе!

— Вярно е, въпреки че понякога си забравяте нещата — настоя прислужникът. — Онзи ден, само защото не бяхте си взели учебника по френски, господарят накара да ме набият. — Придоби страдалческа физиономия, сякаш само споменът за случилото се му причиняваше болка. — Не бих искал да се повтори.

Момчето въздъхна. Не го интересуваха дертовете на каведжи, още повече в такъв важен момент. Как е възможно човек да остане безразличен към пейзажа, който го заобикаляше?

От момента, в който родителите му бяха решили да се преместят в Константинопол, до времето, когато се установиха там, бяха минали няколко години, но този ден все пак бе настъпил и доказателство за това бе фактът, че той се намираше на парахода, който бумтеше към имперската столица, проправяйки си път по морето покрай заострените брегове. Саркисян купиха къща в отбрания жилищен квартал Скутари^[1] на азиатския бряг на Босфора, където живееха паши, дипломати, евреи и заможни християни, по-специално гърци и арменци — чудесно място с великолепен изглед към европейската част на града.

Именно този изглед към Константинопол от парахода, който пресичаше канала, бе пленил младия Калуст. Какво го хипнотизираше всяка сутрин? Красотата! Столицата на империята бе по-красива от всичко, което можеше да си представи. Кулата „Галата“, мостът над залива Златния рог, минаретата на Синята джамия, куполът на „Света София“, дърветата по брега, отраженията на къщите в неспокойните води на Босфора. Беше невероятно как не можеше да откъсне поглед от този пейзаж, чиято хармония го оставяше без дъх.

Всъщност винаги се бе чувствал неустоимо привлечен от красивите неща. Гледката от прозореца на дома му го опияняваше и дори дребните детайли го привличаха — мебелировката на стаята, дрехите, които обличаше, дори училищната чанта, която носеше със себе си. До такава степен желаеше да се свърже с онова, което смяташе за красиво, че тази сутрин, в която за пореден път бе поразен от великолепието на събуждащия се Константинопол, той за пръв път изрече въпроса, който започваше да го гризе отвътре.

— Какво е красотата?

 

 

Всяка сутрин преди началото на часовете младият Калуст пресичаше протока с парахода, за да отиде на училище. Това пътуване представляваше първото огромно вълнение за деня, особено в онзи час, когато утринната светлина придобиваше пленителни нюанси, които оказваха незаличимо влияние върху зараждащия му се естетически вкус. Последното нещо, от което се нуждаеше по време на този магичен миг, бе мърморенето на прислужника по време на целия път. Безкрайният разпит на каведжи за онова, което евентуално е забравил, проваляше цялото очарование на сутрешното пътуване.

— А молива? Взехте ли молива?

Калуст завъртя очи, готов да избухне. Изведнъж се размърда на мястото си и гневно скочи на крака.

— Достатъчно! — извика ученикът с глас, който не търпеше възражения. — След малко не баща ми, а някой друг ще те напердаши, разбра ли? Аз! — Огледа се наоколо, разглеждайки пасажерите и палубата, сякаш търсеше къде да се скрие. — Слушай, Гугас, ще се поразходя малко и скоро ще се върна. — Посочи училищната си чанта на пода до седалката. — Оставям я тук. Да я пазиш, ясно?

Сърцето на каведжи подскочи.

— Къде отивате, момко?

— Там, където няма да се налага да те търпя! Пфу!

Без да обръща внимание на възраженията на прислужника, Калуст се отдалечи с несигурна походка по палубата на парахода. Отиде в предната част, за да наблюдава как корпусът пореше водата, и до кърмата, за да се наслади на слънцето, което се издигаше над азиатския бряг. Съзря фасадата на къщата им в Скутари. Когато се върнеше от училище по обед, щеше да прекара следобеда там заедно с учителя си по френски. Това продължаваше цяла седмица по нареждане на баща му; ето защо толкова обичаше пътуването по Босфора и не искаше да се подлага на обсебващия разпит на прислужника.

Измори се от изгледа към Скутари и реши да отиде да погледа Златния рог — най-аристократичния район на Константинопол. Тъкмо когато се запъти към предната част на кораба, вниманието му бе привлечено от опашка от забулени туркини, които влизаха в някаква кабина. И друг път бе виждал жени със скрити лица да минават през тази врата, затова бе обзет от любопитство.

Защо да не надникна?

Промъкна се покрай една тъмна каюта и се натъкна на група мюсюлманки, насядали по пода върху възглавници, и деца, които си играеха наблизо. От лицата им се виждаха само очите, които се разшириха от изненада, когато забелязаха натрапника. Имаше две по-възрастни жени, но повечето бяха млади, вероятно нямаха осемнадесет години.

— Кой си ти? — изръмжа един странно пронизителен глас. — Какво правиш тук?

Калуст се обърна и видя внушителен мъж със заплашителен поглед да върви към него.

— Аз… аз… търся моя каведжи.

— Махай се! — извика мъжът с пискливия си глас. — Това място не е за момчета!

Ученикът се заизмъква, но мъжът го последва и Калуст нямаше друг избор, освен да се скрие при своя каведжи. Гугас разбра какво става и веднага се изпречи на пътя на дебелака, който така гневно негодуваше и преглъщаше слюнка, че трудно му се разбираше какво говори. Различи само отделни думи като „жени“, „свещено място“ и „паша“, но нищо от това не му се струваше смислено. Каведжи го успокои, той се обърна и се отправи към каютата, от която бе дошъл.

— Никога повече не влизайте там! — предупреди го прислужникът, когато се върна при подопечния си. — Никога!

— Защо? Какво е толкова специалното на тази каюта?

— Запазена е за госпожите — обясни каведжи. — Вътре пътува харемът на един турски паша. Там не влизат мъже.

— Харем ли? — учуди се Калуст. — Но… но всички жени, които видях, са малко по-големи от мен.

Гугас се усмихна ехидно.

— Турските паши харесват само млади жени — обясни той. — Казват, че освен че следват светлия пример на пророка, да бъдеш с момиче, удължава живота. Младостта им се прехвърля върху мъжете, а старостта на мъжете — върху момичетата.

Калуст зяпна от изненада и остана дълго така, докато си припомняше лицата на младите жени в каютата, където бе надникнал преди малко. Идеята старец да си присвои младостта на харема си никога не му бе хрумвала. Наистина ли даваше резултат?

— Ами онова… чудовище? Щом там не може да влизат мъже, какво прави той там? Да не би да е пашата?

— Той е евнухът.

Калуст отново ахна от изненада.

— Евнух? Онова нещо беше евнух?

Прислужникът въздъхна и сложи ръце на кръста си като човек, който не можеше да повярва на подобно невежество или наивност.

— Нима не чухте гласа му?

 

 

Изборът на училище за сина му изпълни Вахан със съмнения. Когато се преместиха в Скутари, се спряха на три училища, където Калуст можеше да продължи образованието си: арменската гимназия „Гетронаган“, френския лицей „Галата Сарай“ и американския „Робърт Колидж“. След кратко проучване Вахан реши, че американското училище е с най-добрата репутация в Константинопол, и привлечен от престижа му, записа сина си там на дневно обучение.

Приемането му в „Робърт Колидж“ не се оказа толкова лесно, тъй като там учеха деца на дипломати и наследници на елитни семейства от християнските малцинства в Османската империя. Подборът на учениците бе строг и включваше провеждането на специален изпит, който обаче не затрудни момчето от Трабзон, свикнало на интелектуални задачи и обучено от учителя си по френски, и то получи най-високата оценка на изпита през 1880 г. Така си осигури обучението в колежа, който под вещото ръководство на мистър Джордж Уошбърн — новия директор, се бе превърнал в най-реномираното учебно заведение в цялата империя.

При все това само след няколко месеца до ушите на Вахан достигнаха язвителни коментари от страна на приятели арменци, според които „Робърт Колидж“ давал протестантско образование и пренебрегвал свещените учения на светата арменска църква. Освен това започна да смята учебната програма за прекалено тежка, тъй като синът му посещаваше часове, които според него нямаха нищо общо с бъдещия му професионален живот.

Затова поиска среща с директора — американец с внушителни размери, и му сподели тревогите си.

— Никога не сме крили, че сме протестантско училище — обясни мистър Уошбърн, — но и не сме налагали теологичните си възгледи на учениците. Още повече че в часовете по религия или в проповедите избягваме темите, свързани с разделението на християнството. И както ви е известно, имаме специални часове по арменски и дори предмет, наречен Древната и съвременната Армения, който преподаваме на арменските си възпитаници. Няма за какво да се тревожите.

— Но часовете ви по религия представят протестантските ценности и са задължителни за всички ученици…

— Да, и какво? Все пак вече не живеем в Средновековието! Сега е XIX век — епохата на Просвещението! Днес хората не закриват очите и ушите си от страх да не научат нещо различно от онова, в което вярват, и не приемат сляпо всичко, което им се казва. Тук учим децата сами да разсъждават, да мислят и неуморно да търсят истината.

Вахан стисна устни.

— Всичко това несъмнено е много хубаво. Обаче ми се струва, че претоварвате момчето ми с безполезни работи. — Той погледна бележката, която си бе подготвил. — Разгледах по-подробно вашата програма и признавам, че съм леко изненадан. Наистина, преподавате френски, английски, арменски и латински език — знания, които са важни в живота. Имате часове и по алгебра, геометрия и тригонометрия. — Прочисти гърлото си.

— Но… зоология? Физиология, химия, ботаника, астрономия, реторика и философия? За какво ще послужат тези предмети? Какво приложение ще имат те за учениците?

Мистър Уошбърн намести очилата си с кръгли рамки с лека и сдържана въздишка.

— Господин Саркисян, учебната програма на „Робърт Колидж“ се основава на установените програми в училищата в Нова Англия. Считаме, че тези науки са изключително важни за образованието на…

— Те имат нужда само да научат езици — прекъсна го Вахан. — И малко аритметика, разбира се.

— Знам, че тук, в Османската империя, за полезни знания се смятат само чуждите езици. Но според нас това не е така. — Той махна с ръка към прозореца. — Огледайте се и вижте докъде ви е докарало този тип образование. Доникъде, нали? Сега да вземем Америка или Франция например, където училищата имат програми, подобни на нашата, и вижте докъде са стигнали тези страни. След като сравнихте бедността в Османската империя и богатствата на Америка, сигурен ли сте, че искате синът ви да следва моделите на образование, довели империята до настоящия упадък?

Не стигнаха до съгласие и главата на семейство Саркисян се прибра вкъщи, изпълнен с още повече колебания. Обмисля въпроса в продължение на една седмица, слушайки негативните коментари на аверите си, докато една сутрин на парахода, пътуващ през Босфора, чу разговор между двама турци, който разсея последните му съмнения.

— Виждаш ли онова там? — попита единият от тях, сочейки към мрачната и внушителна сграда на хълма на европейския бряг, близо до старите крепостни стени и кули на Румели Хисар.

— Училището на гяурите? Какво за него?

— То е най-голямата обида към турците, която съм виждал в Константинопол!

Другият се взря внимателно в „Робърт Колидж“.

— Така ли мислиш? Винаги съм смятал тази сграда за красива…

— Да, но важното е друго. Преди няколко години тук пристигна американец, който толкова се впечатли от невежеството ни, че извади пари от собствения си джоб и построи това училище, за да помага на напълно чужди хора. — Той посочи няколко големи къщи и дворци, издигащи се по бреговете на Босфора.

— Ние имаме стотици заможни паши, които са построили тези великолепни домове. Нима някой от тях е извадил и един куруш за образованието на собствения си народ? — Мъжът поклати глава. — Това американско училище е най-голямата обида, която гяурите някога са ни нанасяли. Знаеш ли защо това ни позори? Защото показва истинското лице на нашите управляващи.

В мига, в който чу разговора между двамата турци, Вахан взе решение. Синът му оставаше в американското училище.

 

 

Дъжд от камъни прониза въздуха и с трясък се стовари върху портата. Изплашен, Калуст се спотаи зад решетките и след като опасността отмина, той надникна навън в посоката, от която бяха дошли снарядите. Забеляза неколцина турци, които живееха близо до Румели Хисар, да крещят гневно със стиснати юмруци.

— Гяури! — извика яростно един от тях. — Да горите в ада!

Подобни инциденти не бяха рядкост, но след сутрешната молитва и преди часовете арменското момче отиде в кабинета на мистър Уошбърн на втория етаж на Хамлин Хол и му разказа за случилото се.

— Не им обръщай внимание, младежо — каза директорът. — Ще се погрижим за това. Сега върви в час.

Не можеше да се каже, че Калуст влизаше в часовете с огромно желание, но не заради материала, който поглъщаше с присъщото си ревностно стремление, а заради атмосферата в класната стая. Усещаше се постоянно напрежение, което не се дължеше единствено на турското присъствие близо до училището, а тегнеше и между самите ученици.

Сред възпитаниците на „Робърт Колидж“ най-многобройни бяха българите, следвани от арменците. След тях идваше ред на гърците, които никак не обичаха българите, и няколко турчета, чиито родители симпатизираха на Великите сили. Срещаха се по един-двама представители на останалите християнски общности в империята, като черногорци, далмати и македонци, както и деца на чуждестранни дипломати.

Българите бяха „боксовата круша“ на училището не само за гърците, с които незнайно защо бяха върли врагове, но преди всичко за турците. Само преди няколко години турците бяха избили цели български села. Българските християни при първа възможност си го върнаха, като изклаха хиляди турци, което принуди мюсюлманите да напуснат България на тълпи и да се отправят към Константинопол, където сега живееха по улиците като просяци. Затова турците бяха бесни на българите и знаейки, че в „Робърт Колидж“ те са мнозинство, съседството с тях често застрашаваше учениците.

За да разреши проблема, мистър Уошбърн бе разпоредил българските ученици да живеят в училището дори през ваканциите. Освен това се срещна с шефа на полицията и му плати завиден рушвет, за да защитава сградите и учениците. Макар и злонамерени, полицаите накрая задържаха няколко от извършителите на нападенията с камъни и ситуацията около „Робърт Колидж“ се успокои.

Докато стоеше насред стълбището, наблюдавайки как полицията извежда задържаните, мистър Уошбърн не хранеше илюзии.

— Един ден някой ще загине.