Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (4)

III.

През зимата улиците на Трабзон винаги тънеха в кал, но тя не попречи на Вахан Саркисян да направи неделната си разходка по главната улица, облечен в най-хубавите си дрехи. Сутринта бе отишъл на служба в църквата „Св. Ана“, а сега демонстрираше благосъстоянието и общественото си положение из центъра на града. В крайна сметка не всеки имаше достъп до султанския двор.

Валията се разхождаше, облечен във фрак, с ръкавици и колосана яка; в едната си ръка въртеше бастун, а в другата — запалена пура. На главата му гордо се мъдреше червеният фес, а лицето му руменееше от благоденствието, което се полагаше при такова богатство. Водеше жена си под ръка, докато Калуст вървеше зад тях, държейки за ръка един каведжи. Всички носеха костюми по поръчка от Париж — тя беше облечена с дълга пола с кринолин, а гърбът й бе пристегнат с корсет, следвайки последните тенденции на изисканата европейска мода.

— Колко е свеж въздухът! — възкликна господарят, вдишвайки дълбоко острия солен аромат на Черно море. — Ах, този мирис на море! Прекрасно!

Семейството се наслаждаваше на разходката си и под претекст, че отива до центъра на града, за да „подиша чист въздух“, държеше да се покаже сред съгражданите си. Разбира се, първата възможност за това бе църковната служба, но там Саркисян сядаха на първите редове и народът виждаше само гърбовете им. Тази разходка, която Вахан наричаше „представителна“, им даваше чудесна възможност да се покажат от глава до пети.

Макар Саркисян отдавна да беше един от важните мъже в арменския миллет на Трабзон, сделката с керосина го издигна на по-високо ниво. Газовите лампи се харчеха добре из цялата Османска империя и керосинът от Баку се търсеше повече от американския продукт на „Стандарт Ойл“, защото руската суровина беше по-близо и поради това цената бе по-достъпна. Вносът и на двата продукта се бе оказал невероятно изгоден. А доставките в двореца, за които Вахан имаше изключителни права, освен доходи му донесоха още по-добра репутация. Вярно, че старият султан наскоро се бе споминал и че сега управляваше новият султан Абдул Хамид II, но приятелят му Салим бей — все така ловък в дворцовите интриги, бе успял да запази влиянието си и побърза да изясни, че що се отнася до вноса на керосин за Високата порта, нищо не се е променило.

— Господин Саркисян — измърмори градският нотариус, като свали феса си и се поклони, докато се разминаваше с видното семейство. — За мен е чест да ви срещна в добро здраве, заедно с госпожата и момчето ви.

Хората се кланяха, като минаваха покрай Саркисян, и дори каруците и файтоните забавяха ход от страх да не опръскат с кал такива знатни особи.

Вахан се чувстваше важен гражданин на Трабзон, но съпругата му — поради прагматичния си реализъм — мислеше, че живеят в заблуда.

Именно затова в същия този ден, като видя трима турски войници да яздят по улицата, Верон сграбчи съпруга си за ръката и го задърпа настрани.

— Внимавай — предупреди го тя. — Кавалеристи.

Валията разтърси ръката си, за да се освободи от жена си.

— Какво правиш, жено? — възрази той. — Те са тези, които трябва да внимават! Те трябва да…

В този миг две пръски кал, но колкото цяла шепа, полетяха във въздуха, улучиха Вахан в гърдите и лицето и го накараха да млъкне. Покрай тях минаваха турските кавалеристи.

— Внимавай! — каза жена му.

Ядосан, Саркисян вдигна бастуна и побутна с върха му един от конете.

— Какво правите? — изрева той към войниците. — Внимавайте, чувате ли? И имайте малко уважение!

Кавалеристът, който яздеше отпред, дръпна юздите и спря. Обърна коня и бавно се приближи до Вахан, гледайки го от висотата на седлото си. С бързо и неочаквано движение той замахна с камшика и шибна минувача по лицето, събаряйки червения му фес.

— Ти трябва да имаш уважение, гяур такъв! — изрева войникът, давайки воля на гнева си. — За кого се мислиш? За султана ли? Вие, християните, прекалено много се перчите. Искате независимост, нали? Искате права?! Но ние и новият султан ще ви поставим на място! Чу ли ме, пес такъв?

Смаян от твърдия и груб тон на войника, Вахан се огледа наоколо, сякаш търсеше помощ. Бързо разбра, че никой няма да се притече, и внезапно осъзнал безсилието си, сведе поглед в знак на подчинение.

— Да, ефенди.

Войникът посочи една локва, ширнала се в калната земя.

— Да започнем още сега — изръмжа турчинът. — Когато минава господарят, гяурът пада на колене. Хайде! На колене!

Като видя колебанието на арменеца, кавалеристът отново вдигна ръка и камшикът още веднъж се стовари върху главата на жертвата. Неспособен да се противопостави на тези мъже, Вахан отстъпи и могъщият валия на Трабзон, водач на местния арменски миллет и успешен търговец с връзки във Високата порта накрая падна на колене.

 

 

Семейството се прибра вкъщи, потиснато от страх и унижение и стъписано. Разбрали за случилото се, слугите излязоха на улицата, за да приберат господаря и близките му, веднага сложиха вода на огъня за баня и приготвиха чисти дрехи. Всички те се досещаха какво се е случило, но никой не се осмеляваше да задава въпроси.

— Елате, господине — каза прислужницата гъркиня и го поведе по стълбите. — Вече сложих солите и водата е готова.

Всички бяха уплашени и плачеха заради потъпканото достойнство на валията, но човекът, у когото тази случка породи истински ужас, беше синът му. Калуст бе видял как войниците обиждат и бият баща му с камшик, а майка му, каведжи и останалите стояха безсилни отстрани и му се притекоха на помощ едва когато кавалеристите се бяха отдалечили, смеейки се, сякаш бяха присъствали на някакво забавление с животни.

Младежът винаги бе гледал на баща си като на всемогъщ великан, непристъпна кула, около която се въртеше светът — човек, уважаван от целия град. Затова сутрешната случка разтърси из основи представата му за установения ред. Как бе възможно някакви си обикновени войници с мръсни униформи и груби маниери да накарат баща му да коленичи? Кои бяха те? И защо незабавно не бяха арестувани? Защо никой не се намеси? Защо позволиха да удрят баща му по този начин?

В ума на Калуст се въртяха множество объркани въпроси. Седна в любимия си кът в салона върху агнешката кожа и се потопи в учебниците си с изписани с арменски символи страници, но съзнанието му бе заето със случилото се на улицата. Колкото и да се опитваше, не можеше да мисли за друго.

— Обядът? Кога ще бъде сервиран?

Въпросът бе зададен от баща му, когато се появи в салона изкъпан и с чисти дрехи. Момчето се изправи, събра пети, както повеляваха правилата у дома, без да посмее да погледне главата на семейството.

— След половин час — отговори майка му, която веднага дотича от кухнята. — Готвачът приготвя хоровац^[1], от който ще си оближеш пръстите!

Тя се върна към домашните си задължения, а господарят се настани върху няколко възглавници. След като се нагласи в най-удобната поза, той огледа салона и погледът му попадна върху момчето. Калуст бе останал прав, спазвайки етикета, и баща му му направи знак с глава да седне. Тогава забеляза унилото изражение и пребледнялото му лице.

— Какво има, Калуст? Какво ти е?

Малкият поклати глава, но тъжният му поглед остана забит в пода.

— Нищо, господине.

Не бе трудно човек да се досети за причината за състоянието му. Господарят бе публично унижен и хич не му се говореше за случилото се сутринта. Най-добре бе да се преструва, че нищо не е станало. Обаче разбираше, че подобно събитие е непонятно за деветгодишното момче, което винаги бе живяло с мисълта, че расте в привилегировано семейство. Калуст бе свикнал да слуша заповедите на баща си и да гледа как му се подчиняват, затова бе нормално да се чувства объркан. Трябваше ли да продължи да мълчи и да задълбочи смущението му? Изкушението беше голямо, но накрая размисли. Реши, че е по-добре синът му да знае в какъв свят живее.

— Животът не е лесен, Калуст — въздъхна примирено баща му. — Нашият народ е древен и от него произлизат богати и кадърни хора, но ние живеем под турския ботуш и сме подчинени на неговата воля.

Момчето се осмели да вдигне глава.

— Аз мислех, че всички сме османци…

Тези думи накараха Вахан да се усмихне.

— Така разправят, за да заблудят европейците — отвърна господарят. — Но ние, които живеем тук с тях, не можем да бъдем заблудени. — Лицето му придоби замислено, дори носталгично изражение. — Когато бях млад, турците имаха право да убиват арменци само да проверят дали сабята им е наточена. Собственият ми баща — бог да бди над него — го е виждал с очите си. Спомням си, че излизахме на улицата винаги с кърпа — беше задължително за всички християни. Бях петнадесетгодишен, когато един турчин ми заповяда да спра и да му лъсна ботушите. Затова винаги трябваше да си носим кърпа. За да лъскаме ботушите на турците.

— И вие… лъснахте ли ги?

Вахан нагласи възглавниците по-удобно.

— Винаги целувай ръката, която не смееш да хапеш — отвърна той. — Арабска поговорка, която арменците, които искат да оцелеят и да живеят добре в тази империя, никога не забравят. Дали му излъсках ботушите? Разбира се. Ако не го бях направил, щеше да ме убие.

— Но… защо?

— Защото ние сме арменци, а те са турци, сине. — Махна с ръка към прозореца. — Знаеш ли, светът е жесток. Режимът, който ни управлява — Османската държава, тя потиска всички, които живеят на нейна територия. Всички. Но никой не е толкова тъпкан и унизяван колкото християните. Ние, гърците, сърбите, българите, черногорците… Ние сме утайката на утайката — отнасят се с нас като чужденци по собствените ни земи. И всичко заради греха, че сме се родили християни и сме останали такива. — Вахан вдигна поглед, сякаш се обръщаше към някой друг. — Как е възможно Господ да допусне такава несправедливост?

— Но как така турците ни командват? — учуди се Калуст. — Ние сме повече от тях!

Господарят се взря в лицето на сина си. Това момче ще стигне далеч, помисли си той. Беше само на девет, а задаваше сериозни за възрастта си въпроси. Нямаше съмнение, далеч щеше да стигне.

— Повече сме тук, в Трабзон — поправи го баща му. — Тук и в голяма част от Анадола и Киликия, но турците са мнозинство в останалата азиатска част на империята. Освен това сабята и управлението в Константинопол са в техните ръце. Ние, християните, нямаме оръжие и затова не можем да се защитим.

— Защо не си купим?

Умно момче, доволен, отново забеляза Вахан. Съобразителен е, задава правилните въпроси.

— Не ни е позволено — обясни той. — По тези земи властва ислямският закон, наречен шериат. По силата на шериата, постановен от пророка Мохамед, мюсюлманите се радват на пълни права и задължения, докато християните и другите немюсюлмани са втора ръка граждани — рая. Никога ли не си чувал за раята?

— Не, господине.

— Това сме ние. Второкласни хора. Търпят ни, стига да плащаме данък и да приемем мюсюлманското превъзходство, с други думи — онова, на което бе свидетел тази сутрин. Позволяват ни да имаме общности като миллетите, но се държат с нас като с кучета. Мюсюлманите могат да ни притесняват с религиозните си дейности, но ние тях — не. Забранено е да се строят църкви и синагоги, а за ремонт на тези, които вече съществуват и са много стари, е нужно позволение, което се дава срещу огромни рушвети. Не можем да бием камбаните, но това е бял кахър. По-лошото е, че не ни е позволено да яздим, не можем да носим оръжие и когато по улицата минава мюсюлманин, сме длъжни да му правим път. Забранено е да се женим за мюсюлманки, нашите къщи трябва да са по-ниски от техните и сякаш това не е достатъчно, та съдът не признава и показанията ни срещу мюсюлмани.

— Затова ли арестуваха вуйчо Кеворк?

Кеворк бе един от братята на майка му.

— Точно затова. Един турчин му открадна стадо кози и той отиде да си го прибере. Тъй като турчинът не искаше да го върне, вуйчо ти го удари и заптиетата дойдоха да го приберат. Показанията на свидетелите на кражбата не бяха признати на процеса, защото всички бяха християни. Накрая осъдиха вуйчо ти Кеворк на затвор за проявено насилие, а турчинът бе оправдан за кражбата и дори си запази стадото. — Той въздъхна. — Такъв е животът на арменците по тези земи.

Момчето замълча за момент, за да осмисли думите на баща си, докато ги сравняваше с други случки, на които бе присъствало. След разказа на баща му събитията от сутринта му се изясниха. Арменците и другите християни бяха втора ръка хора. Колкото и пари да спестяваха, колкото и да работеха, техните права никога нямаше да се равняват на турските.

— Трябва ли да се примиряваме?

Бащата сви рамене.

— Сърбите не го направиха — отвърна той. — Преди около седемдесет години, когато още не съм бил роден, те за пръв път се разбунтували срещу турците. Гърците също въстанали, отцепили се от империята и създали собствена държава. Оттогава се случили много християнски бунтове. Европейците говорят за свобода, равенство и братство и тези идеи се разпространяват из нашите общности като огън по суха трева. Ние искаме равенство и свобода, но турците ни отговарят със сабята. Слава богу, Великите сили, които са християнски страни, ни помогнаха, като обявиха война на турците и изискаха защита за малцинствата. През 1839 г., горе-долу по времето, когато трябваше да лъсна ботушите на онзи турчин, излезе имперски декрет, който за първи път постановяваше зачитане на правата на християните и равенство между всички османци, били те мюсюлмани или не.

— А! Значи… значи, всички сме равни!

Вахан се разсмя.

— Обещанията на един турски султан са празни думи — обясни той. — Оттогава само издават документи, гарантиращи еднакво отношение към всички. Преди две години дори бе приета Османската конституция, която предвижда равни права за всички поданици на султана, независимо към кой миллет принадлежат. Но това са само приказки, за да затворят устите на европейците. Турците имат желание да се отнасят с нас като с равни, колкото аз искам да ме боли глава. Турчинът има две лица и онзи, който живее под неговия ботуш, познава и двете. Затова тази година Румъния, Сърбия и Черна гора обявиха независимост. Единственият начин да се спасят от тези дяволски хора.

— Ами ние? Защо не направим същото?

Обезпокоен от въпроса, господарят се огледа наоколо, за да се увери, че някой от прислужниците не ги слуша. Всички бяха арменци и гърци, но за някои неща човек никога не можеше да е сигурен и дискретността бе единственият начин да се избегнат проблеми.

— Шшшт! — нареди той с неочаквана строгост. — Този въпрос не се задава така, на висок глас, ясно? Опасно е! Можеш да ни докараш неприятности!

Калуст наведе глава, засрамен от факта, че е прекалил.

— Да, господине.

 

 

Няколко минути по-късно сервираха обяда. За разлика от много арменци с различни порядки, семейство Саркисян държеше да се храни на масата като европейците; по този начин демонстрираха социалното си превъзходство.

Така платото хоровац с парчета леко печено месо бе поставено в средата на масата, с гарнитура от млечната салата с краставици — аджем джажджук, фета сирене и лаваш — традиционен арменски хляб. Хранеха се мълчаливо, с изключение на няколко кратки подмятания като „подай ми солта“ или „къде е пиперът от Алепо?“.

Чак след кафето, когато слугите раздигнаха масата и семейството остана насаме в салона, Вахан реши да продължи прекъснатия разговор, вече в присъствието на жена си.

— Преди малко — започна той, нарушавайки дългата тишина, — ти ме попита защо ние, арменците, не сторим същото като народите от Румелия и не обявим независимост.

Верон, която тъкмо сърбаше кафето си, се задави и очите й се разшириха.

— За какво говорите? — попита тя, учудена от въпроса, който съпругът й бе решил да обсъжда със сина им. — Знаеш, че е още малък за тези неща…

— Щом задава въпроси, значи е достатъчно голям, за да научи някои отговори — отвърна стопанинът на дома. Той отново се обърна към сина си, сякаш за да докаже тези думи пред жена си. — Ти наистина искаш отговор на въпроса си, нали така?

— Да, господине — потвърди Калуст. След това, повдигайки вежди, попита: — Какво е Румелия?

Бащата въздъхна; понякога забравяше, че макар прозорлив и любознателен, синът му все още не знаеше елементарни неща.

— Територии на Османската империя, намиращи се в Европа — обясни той. — Сърбия, България, Босна и Херцеговина, Гърция… всичко това е Румелия.

— Но турците не губят ли тези земи?

— Точно така — съгласи се баща му. — Едни обявяват независимост, а други са само формално под османско владичество, но практически също са независими.

— Ами ние?

— Ние не сме в Румелия. Армения заема територии от Анадола и Киликия, където също живеят турци, кюрди и черкези. Тук отцепването е по-трудно. Много от нашите момчета от добри семейства отиват да учат в Европа и също като християните в Румелия се връщат тук с идеи за свобода и равенство. Естествено, никой не говори за независимост на Армения, за да не ядоса турците. Нашите предводители искат единствено равенство пред закона и автономия в регионалното управление, само че на турците, ядосани от загубата на територии и на правото да ни управляват, не им се нравят исканията ни. Едни смятат, че трябва да продължават да ни колят само за да проверят дали сабята им е наточена, и ако не беше намесата на Великите сили, щяхме да се върнем именно в тези времена. Европейците пък държат да сложат край на дискриминацията и турците, които се страхуват и зависят от отпуснатите от тях заеми, започват да правят реформи. Когато европейският натиск се усили, турците отстъпват. Когато се отслаби, те не изпълняват обещанията си и започват отново да ни тъпчат.

— Какво означава европейски натиск?

— Може да е много неща, момче. Дори и война.

— Като тази, която сега свърши?

— Точно така. Тази година се води руско-турска война, която приключи с признаването на независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора. Преди няколко седмици в Берлин се проведе конгрес, който задължи султана да извърши нови реформи, които да гарантират равенство на всички османци, независимо от религията им. Турците са бесни, разбира се. Тези реформи имат за цел да подобрят отношенията между хората и да сложат край на владичеството на мюсюлманите над немюсюлманите, но мюсюлманското население не ги приема. Казват, че Мохамед е наредил мюсюлманите да властват над другите и че тези реформи нарушават ислямския закон. Затова започнаха да разправят, че упадъкът на империята се дължи на християнското влияние и други врели-некипели. На някои места дори започнаха да избиват арменски семейства заради това, че са се родили християни и…

— Вахан! — прекъсна го жена му с обвинителен поглед. — Плашиш детето!

— Той трябва да знае какво става.

— Но не по този начин!

— Тогава как? Като гледа как някакъв дрипав турчин бие баща му на улицата? Момчето ни може да е само на девет, но не е глупаво! — Отново посочи към прозореца. — Нещата навън стават все по-лоши и е хубаво той да знае в какъв свят живее!

В салона внезапно се възцари тишина.

— Нима турците избиват арменски семейства? — попита Калуст с нотка на страх в гласа си. — Това означава ли, че те… те ще ни убият?

Майката хвърли гневен и укоряващ поглед към съпруга си.

— Видя ли какво направи? — Тя се обърна към сина си и нежно го прегърна. Целуна го по главата и зашепна нещо в ухото му. — Нищо няма да направят, скъпи. Баща ти просто си разказва истории, не му обръщай внимание…

Но Вахан беше прав за сина си; Калуст беше всичко друго, но не и глупав и знаеше кога възрастните говорят сериозно и кога се шегуват. Знаеше, че думите на баща му са истина, и главата му кипеше от идеи в търсене на начин да се справи с отчаянието и ужаса от страха, че в този момент турците стояха на прага на дома му с намерението да изколят цялото му семейство.

— Има ли място, където можем да избягаме?

— В Константинопол — отбеляза Вахан. — С всички чужденци, които се разхождат там, няма да посмеят да ни докоснат.

Очите на момчето се разшириха. Това бе решението.

— Тогава… тогава… — изхленчи то с треперещ глас — защо не заминем?

Вахан и Верон отново се спогледаха, но този път в съгласие, сякаш всеки се опитваше да отгатне мислите на другия. Заминаването за столицата бе нещо, което отдавна обмисляха тайно. Трабзон бе приятно градче, в което преобладаваше арменското население и където семейството им заемаше почетно място в живота на целия миллет. В крайна сметка нима Вахан не заемаше най-важната градска длъжност на валия? От друга страна обаче, тук не можеха да се развиват още кой знае колко. На малката земя живеят малки хора, а семейство Саркисян искаше да върви нагоре. Константинопол се славеше с колоси и богата история, столица на цяла империя и космополитен град, който представляваше врата към света. Освен това животът ставаше все по-труден за християнските миллети в провинцията, тъй като турците си отмъщаваха за нарастващите загуби в Румелия на тях.

— Да заминем за Константинопол? — запита се Вахан замислено, все още взирайки се в жена си. — Какво мислиш?

Черните очи на Верон просветнаха като скъпоценни камъни.

— Защо не?