Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (28)

VII.

Подробностите по споразумението със Сезар Риц бяха бързо уточнени в кабинета на Калуст във Франция. Адвокатите изготвиха договора, мадам Дюпре го набра на машина, двамата го прочетоха и подписаха, а арменецът му даде чек за петстотин хиляди лири от Английската национална провинциална банка. Когато всичко приключи, Калуст поиска да разговаря насаме с хотелиерския гуру и адвокатите излязоха в чакалнята. Асистентката също понечи да се оттегли, но шефът й направи знак да остане.

— Винаги съм харесвал луксозните хотели — каза Калуст. — Това изигра основна роля за решението ми да ви помогна в този труден момент. — Замълча и се опита да се усмихне. — Естествено, вярвам, че ще издигнете най-добрия хотел в Англия, може би дори в света.

— Благодаря ви, мосю Саркисян — отвърна Риц, трогнат от гласуваното му доверие.

— Винаги съм мечтал да живея в хотел, където задоволяват всичките ми прищевки и не се налага да се тревожа за дреболии като тези, с които се сблъсквам в собствения си дом: да поправям лампи, да кося трева, да търся изгубени сребърни прибори… с две думи, да си спестя тези неудобства. Каква досада! В хотела човек не се тревожи за такива неща. Той просто е обслужван и накрая плаща сметката.

— О, много по-практично, няма съмнение…

Калуст стана, приближи се до прозореца и меланхолично се загледа в площад „Вандом“. Кантората на адвоката му в Париж се намираше от едната страна на площада, а отсреща се издигаше изисканата фасада на парижкия Риц, която се виеше като змия в единия край на площада.

— Освен че поема ежедневните грижи, този хотел би ми спестил разходи. Знаете, че печеля добре, а държавата ми взима колкото може. — Този въпрос очевидно го гнетеше. — Крадци! Политиците, утайката на обществото, харчат чуждите пари за собствена изгода! Жалки паразити, това са те! — Калуст си пое дълбоко дъх, за да се успокои. — Но ако живея в хотел, мога да избегна проклетите данъци. Ще се преструвам на турист, представяйки като доказателство пребиваването ми в хотела, и така ще получа значителни финансови облекчения. — Той се обърна и се взря в събеседника си. — Разбирате какво имам предвид, нали?

Сезар Риц се усмихна.

— Предполагам, мосю Саркисян, че бихте желали да живеете в „Риц“.

Домакинът направи две крачки и се върна на бюрото си.

— Именно!

— Никакъв проблем — увери го хотелиерът. — Ще ви запазя най-хубавия апартамент на Пикадили и за вас ще се грижат като за… ами, като за прословутия нов английски крал! Как му беше името? Едуард VII, нали?

Калуст посочи с палец към прозореца.

— Интересувам се от такъв апартамент и във вашия хотел в Париж — обясни той. — Често идвам тук и…

— Ама, разбира се! — възкликна Риц, без да го остави да довърши. — Отсега нататък най-луксозният апартамент в „Риц“ ще е резервиран за вас постоянно, независимо дали сте в града, или не!

Хотелиерът предположи, че разговорът свърши, и се приготви да тръгва, но поведението на събеседника му подсказа, че имаше още нещо. Оказа се прав.

— Всъщност — заговори Калуст, връщайки се на темата, — апартаментът ми в Париж ще бъде зает през цялото време.

— Така ли? — учуди се Риц. — Ще живеете в Париж? Отлично!

Арменецът се размърда на мястото си, чувствайки се неудобно от въпроса, който трябваше да повдигне.

— Не е за мен — уточни той. — Възнамерявам да настаня там една… една дама.

Швейцарецът повдигна вежди и хвърли поглед към мадам Дюпре, която мълчаливо следеше разговора, седнала на стол до прозореца.

— О! Разбирам.

Калуст сведе поглед, неспособен да погледне швейцареца, защото предполагаше какво му се върти в главата, и махна с ръка към асистентката си.

— Въпросната дама ще ви бъде представена от мадам Дюпре, когато му дойде времето. Тя ще живее в апартамента за известно време, ако е необходимо и година. След това тя ще си тръгне и на нейно място ще дойде… друга дама, която също мадам Дюпре ще доведе. — Най-сетне вдигна глава. — Надявам се да не ви причинявам някакво неудобство… Бих искал относно този въпрос, за който ви уверявам, че касае единствено здравословното ми състояние, да бъдете абсолютно дискретен — както вие, така и персоналът на хотела.

Опитният хотелиер разбра, че не трябва да разпитва повече, затова се изправи и протегна ръка на своя меценат.

— Бъдете спокоен, господин Саркисян — увери го той и се поклони. — От този момент нататък в моя хотел към вас или към ваш близък, било то господин или госпожа, ще се отнасят като към същинска кралска особа. „Риц“, мосю Саркисян, вече е ваш дом!

 

 

Както се случваше навсякъде, където отидеше, Хендрик ван Тигелен внесе в парижкия кабинет на Калуст цялата си жизненост и енергия. Току-що бе пристигнал от Ротердам и идваше направо от Гар дю Нор, а мозъкът му кипеше от идеи и нови проекти.

— Трябва да обсъдим ролята ви в „Роял Дъч Шел“! — поде холандецът още от вратата, минавайки направо на въпроса. — Какво ще кажете за място в администрацията? Нуждаем се от човек като вас, който познава ситуацията в Кавказ, разбира от финанси и, естествено, е дискретен. Можете да ни бъдете от голяма полза.

Калуст се намръщи.

— Аз — чиновник? — Той поклати глава. — Не, не съм заинтересован.

По лицето на изпълнителния директор на „Роял Дъч Шел“ премина сянка на разочарование.

— Не думайте! Вие гарантирахте доставките на независимите производители от Баку, което бе жизненоважно за нашата работа. Без руския петрол само бог знае как бихме се изправили срещу „Стандарт Ойл“. Струва ми се редно да ви включим в компанията.

— Не възнамерявам да заемам административни или управленски длъжности — обясни арменецът. — Но това не означава, че не можем да се договорим и да си бъдем взаимно полезни. Не забравяйте, че съм най-големият частен акционер в „Роял Дъч Шел“ благодарение на акциите, които закупих по времето на проблемите ви със сондажите в Суматра. Затова имам интерес от успеха на компанията и вярвам, че мога да допринеса за него.

— Как, щом не искате да работите за нас? Не ви разбирам.

Калуст се облегна назад с благо, дори замечтано изражение.

— Казвал ли съм ви, че съм ценител на изкуството?

— Знам, че колекционирате килими, монети и порцелан — отвърна Хендрик, който не схвана внезапната промяна в посоката на разговора. — Защо? Какво общо има това с участието ви във фирмата? Искате да направите изложба ли?

Арменецът не обърна внимание на ироничната нотка, с която бе зададен въпросът.

— Едно от най-благородните изкуства е архитектурата — отбеляза той. — Разбира се, тези произведения не могат да се колекционират. Няма как да притежавам Партенона или Айфеловата кула например. Но пък мога да се възхищавам на красива архитектурна творба.

Холандецът повдигна вежди в опит да отгатне какво иска да каже събеседникът му.

— Искате да ни построите някаква сграда?

— В известен смисъл. Искам да издигна съвършена бизнес сграда. Не мога да го направя, ако ми дадете някаква служебна длъжност като администратор или директор. Ако това стане, ще се превърна в обикновен бюрократ. А аз съм артист! И моето изкуство е бизнесът. Желае ли „Роял Дъч Шел“ моите услуги? Ако е така, ще ги получи. На ваше разположение съм.

— Но как? Щом не приемате никаква длъжност в нашата структура…

— Нека ви го кажа така — предложи арменецът. — Ако „Роял Дъч Шел“ беше човек, вие щяхте да сте тялото му, а аз — душата. Вие се занимавате с персонала, производството, доставките и останалите досадни неща. Аз, от своя страна, ще се заема с творческата част: да откривам възможности, да намирам финансиране и да се грижа за счетоводството. Разбирате ли?

— Добре… Обяснете ми.

— Представете си, че попадна на петролна компания с проблеми, но която управлява интересна концесия. Тъй като няма пари, фирмата няма да може да финансира експлоатацията на кладенците, нали така? Ролята ми ще бъде да откривам такива фирми и да ги убеждавам да се слеят с „Роял Дъч Шел“, да търся финансиране, което да осигури сондажа. Щом веднъж създам тази структура, вие ще напреднете, ще купувате такива компании на добра цена и благодарение на финансирането, което ще ви осигуря, ще имате добив. За мен ще има процент от печалбата, а „Роял Дъч Шел“ получава концесията. — Той повдигна вежди. — Не мислите ли, че това е съвършеното партньорство?

Върху лицето на холандеца разцъфна една от неговите заразителни усмивки.

— Добре измислено — призна той. — Не е сътрудничеството, което си представях, но може би така ще е по-добре.

Калуст се прокашля.

— Освен това вече имам оферта за концесия, за която искам да ви разкажа — побърза да добави той. — Миналата седмица в кабинета ми в Лондон се появи представител на персийското правителство, който ми предложи концесия на нефтено находище в своята страна за петнадесет хиляди лири. Интересува ли ви?

— Петнадесет хиляди? Не е малко…

— Но инвестицията си струва… ако в Персия има петрол, разбира се.

— А има ли?

Арменецът сви рамене.

— Не знам. Проучих въпроса и открих, че преди около тридесет години шахът е дал права за експлоатация на барон Ройтер — основателя на информационната агенция, но изглежда, че сондажът не е бил особен успешен.

Хендрик придоби скептично изражение.

— Това е много рискована концесия, не мислите ли? — попита той с очевидно вече готов отговор. — Искат да дадем петнадесет хиляди лири за концесия, за която не знаем нищо? Струва ми се спекулация.

— Значи, не сте съгласен?

Изпълнителният директор на „Роял Дъч Шел“ строго поклати глава.

— В никакъв случай! Едно е да купим финансово затруднена компания, за да работим на терен, за който знаем, че има богати залежи — заяви той. — Съвсем друго е да вземем концесия на сляпо. Все едно залагам в казино. Не проявявам интерес.

— Сигурен ли сте?

Жестът с ръка на Хендрик ван Тигелен беше ясен и категоричен.

— Абсолютно.

 

 

Момичето поклащаше чувствено бедра напред-назад, първо бавно, после все по-бързо, завъртя се във френетичния ритъм на музиката и тъкмо когато ударите на барабаните на оркестър „Мабил е Шадоар“ забиха финала, тя хвана дългите си яркочервени поли и безсрамно ги повдигна, разкривайки голите си бедра. Сред публиката избухнаха мощни викове и подсвирквания. Всички бяха изпаднали в истински екстаз. Момичето се обърна с гръб към тълпата, наведе се и отново вдигна полата си, показвайки дупето си, преди да напусне сцената тичешком под съпровода на бурни аплодисменти.

— Merci, mesdames et messieurs!^[1] — извика издокараният във фрак и цилиндър водещ, който мигновено изникна на сцената. — Това бяха очарователната мадмоазел Клер и нейният канкан, специално за нашите гости! — Той махна театрално с ръка. — А сега „Мулен Руж“ с гордост представя госпожиците от Дяволската механа!

Музикантите отново засвириха канкан и група танцьорки, облечени като дяволици с червени костюми и дълги опашки, изпълниха сцената, запристъпваха грациозно в синхрон, изпълнявайки красива хореография.

— Онази там!

Калуст посочи една от танцьорките; беше червенокоса, с младо, свежо лице. Не беше на повече от седемнадесет години. Седнала до шефа си в най-близката до сцената ложа на „Мулен Руж“, мадам Дюпре насочи бинокъла си към момичето.

— Коя? Втората от последната редица?

— Да, червенокосата с луничките.

Асистентката наблюдава лицето й около минута, за да го запомни добре, и когато реши, че е готова, стана от мястото си, взе букета с цветя и кутийката с диамантения пръстен, който бе купила същата сутрин от магазина на „Картие“ на Шанз-Елизе, и хвърли последен поглед на шефа си.

— Ще се погрижа — увери го тя. — Трябва да съм в гримьорната, когато напуснат сцената.

— Ако приеме, не забравяйте, че я искам красива — напомни той, защото винаги мислеше за подробностите. — Облечете я в най-доброто на Кало Сьор, ясно ли е? Бюджетът ще покрие всички разходи.

— Не се тревожете. Когато се върнете в Париж следващия месец, всичко ще бъде по ваш вкус.

Мадам Дюпре напусна ложата и остави Калуст сам. Арменецът отпи от шампанското си и се взря в червенокосата, която скачаше на сцената. Дали малката щеше да се съгласи? Фактът, че бе танцьорка в „Мулен Руж“, означаваше, че бе наперено момиче, отворено за нови предизвикателства. Освен това диамантеният пръстен, щедрото месечно възнаграждение, роклите от най-добрата модна къща в Европа — Кало Сьор, и безгрижният живот в луксозен апартамент в Риц със сигурност щяха да я убедят. Всяка от тези танцьорки би дала всичко за такава възможност. А от тях той искаше само едно. Телата им.