Жозе Родригеш душ Сантуш
Мъжът от Константинопол (2)

I.

Дъждовните капки образуваха последователни разширяващи се кръгове в мръсното огледало на локвите с кална вода, тупвайки като зърна градушка в множеството дупки по черния път. Жителите на Трабзон бързаха да се подслонят, прескачайки от навес на навес — като тъжна игра на криеница, за да избягат от стоманеносивото небе, което гневно изливаше душата си.

— Направете път на най-умното момче в Трабзон! — гръмна някакъв глас, който продължи да нарежда, сякаш призоваваше светата дева. — Направете път на сина на всемогъщия господин Саркисян!

Мъжът, който се провикваше, беше бос и омазан с кал до коленете. Той пресече улицата бегом, носейки малко момче на раменете си. Главата на малкия беше увита с огромен чаршаф, за да го пази от дъжда; лицето му не се виждаше, а и не беше необходимо. Дори и прислужникът да не беше споменавал името на хлапето, всички добре знаеха, че това бе синът на господин Вахан Саркисян — търговеца на килими, който според сигурни източници имаше приятели в самия султански двор.

— Направете път на най-умното момче в Трабзон! — отново се провикна прислужникът, сякаш това бе най-удачният начин да се промъкне сред проливния дъжд и калта между каретите, каруците, мулетата и бягащите минувачи, които изпълваха улицата. — Направете път на сина на всемогъщия господин Саркисян!

Черно море, обикновено спокойно като гигантско езеро, се пенеше досами улицата и приличаше на разгневен звяр. Прислужникът с детето на раменете си не обърна внимание на огромната маса черна вода, която се блъскаше в скалите със свирепа ярост, заплашвайки да залее крайбрежната ивица, и зави надясно, като най-сетне достигна крайната си точка. Скри се зад една порта и се затича към малка сграда, като спря чак в сумрачно фоайе, където имаше група други деца и неколцина възрастни, които все още изтръскваха водата от дрехите си.

С уморена въздишка той положи малкото телце на пода, махна чаршафа от главата му и заоглежда косата му.

— Е, момче — попита той, забелязвайки мокър кичур, — дъждът намокри ли те?

Хлапето кимна.

— Да.

Прислужникът разреса мокрите кичури на момчето с пръсти, приглаждайки косата му назад.

— Ето, готово! — възкликна той, сякаш чудодейно бе разрешил проблема. — Сега може да вървиш в час, момко. Побързай, защото иначе…

Една дебела ръка грубо се стовари върху рамото на хлапето, прекъсвайки последните наставления на прислужника.

— Той идва с мен — отсече силуетът, който се бе приближил към тях. — Ти също, каведжи.

Каведжи — човекът, който приготвя кафето, както наричаха прислужниците, вдигна поглед и със смесица от почуда и ужас разпозна едрата и внушителна фигура на своя господар.

— Господине! — възкликна той и веднага сведе поглед в знак на подчинение. — Както кажете, господине.

Вахан Саркисян му обърна гръб и завлече детето до стената, на която имаше табло със списъци. На листовете имаше изписани на ръка с арменски символи имена и цифри срещу тях.

— Виждаш ли това? — попита Вахан, посочвайки един ред с тлъстия си показалец. — Оценката ти. Получил си осемнадесет.

Хлапето преглътна страха от баща си и хвърли поглед на оценките.

— Добре е… Нали?

Вахан неочаквано вдигна ръка и зашлеви сина си.

— Но не е най-високата оценка! — изрева той с почервеняло от внезапен пристъп на ярост лице. — Погледни! — Принуди детето да обърне влажните си очи към таблото с оценките и посочи друг ред. — Виждаш ли оценката на сина на Шакхиан — Сетрак? Колко е получил той? Деветнадесет! Деветнадесет, виждаш ли?! А баща му… баща му е един прост продавач на плодове! — Мъжът се взря в момченцето с изражението на съдия в момента на присъдата. — Щом Сетрак е успял, ти защо не си? Искаш да ме изложиш пред целия град ли? Да ме посрамиш?

С парещо от плесницата лице и с трепереща трескаво брадичка, детето наведе глава, готово всеки момент да се разплаче от несправедливото обвинение, но преглътна напиращите сълзи и отново вдигна поглед, за да се взре упорито в реда, посочен от баща му. Сетрак наистина беше изкарал деветнадесет точки, което го превръщаше в най-добрия ученик. Всъщност той представляваше сериозен съперник. Но какво пък, неговите осемнадесет не му се струваха никак зле!

— Хайде!

Вахан повлече сина си за ухото, направи знак на прислужника да го последва и пресече двора с решителна крачка. Мина по коридора и като стигна до директорския кабинет, дори не почука. Блъсна грубо вратата и нахълта вътре, без да се церемони, сякаш той управляваше това училище.

— Господин Саркисян! — възкликна изненадано директорът, вдигайки поглед от документите, които пишеше. — Добре… добре дошли!

Директорът беше слабичък и нервен мъж с твърде изпъкнали скули и отнесен, вял поглед, който очилата на върха на носа му се опитваха да оживят. Седеше зад бюрото си и пишеше писмо до Константинополския епископ. Изненадан от внезапното посещение, писалката му увисна във въздуха.

— Видяхте ли оценката? — изръмжа новодошлият. — Видяхте ли бележката на моя Калуст?

Директорът се надигна от стола, погледът му се местеше между високопоставения му гост и момчето, чието ухо той опъваше.

Изглеждаше, че наказва момчето, и това го обърка.

— Но… но той получи отлична оценка, господин Саркисян! Отлична! — По лицето му внезапно премина сянка на несигурност. — Осемнадесет, нали така? Той получи осемнадесет, нали?

— Да.

Лицето на директора направо светна от облекчение.

— Ах, така си и мислех! — въздъхна той. — Ами това е чудесно! — Гневният поглед на събеседника му отново го обърка; очевидно нещо му убягваше. — Про… проблем ли има?

— Проблемът е Шакхиан, по-точно синът на Шакхиан — изръмжа Вахан. — Неговото момче има деветнадесет, а моето — осемнадесет! Значи, онзи се е справил по-добре!

Устните на директора се извиха в успокояваща усмивка.

— О, господин Саркисян! — възкликна той, разпервайки ръце, за да усмири събеседника си. — За бога! Осемнадесет, деветнадесет… Какво значение има? Та това са отлични оценки! Отлични! Синът ви заслужава похвала — той е един от двамата най-добри ученици в това училище! Вие… вие трябва да се гордеете с него. Най-добрият по френски език и аритметика! — Директорът леко се намръщи. — Вярно е, че малко изостава по арменски заради граматиката, но това… не ми се струва много притеснително.

Вахан Саркисян се обърна към прислужника зад себе си и махна с ръка към директора.

— Дай му да разбере!

Каведжи не се поколеба. Изскочи от сянката на господаря си и се хвърли към директора като състезателен кон, забивайки в стомаха му един юмрук, който го повали на пода.

— Господин Саркисян! — изхленчи директорът, докато се държеше за краката на стола, опитвайки се да се защити. — Моля ви, господин Саркисян!

Прислужникът седна отгоре му и така го зашлеви, че тилът му се удари в пода.

— Достатъчно!

Като чу заповедта на господаря, каведжи се изправи и заотстъпва към вратата, оставяйки училищния директор да лежи на студения каменен под с разрошена коса и почервеняло като лютите чушки от пазара лице, с разгърдена риза и очила, запокитени в ъгъла на стаята.

— Господин Саркисян — проговори мъжът, очевидно замаян, докато опипваше пода наоколо в напразно усилие да открие очилата си. — Какво ви сторих?

Вахан Саркисян пристъпи две крачки и спря до директора, който не смееше да се изправи, преди да получи позволение за това.

— Предупреждавам ви, че в края на учебната година най-добрият ученик на това училище трябва да бъде моят син! — изрева заплашително той. — И не искам оценки по милост, ясно? Той ще има най-висок успех, защото наистина ще е най-добрият! Най-добрият! Ако смятате, че се нуждае от още работа, ще направите необходимото, за да го постигнете! Достатъчно ясен ли бях?

Директорът кимна, без дори да се осмели да го погледне.

— Да, господине.

Вахан остана приведен към пода.

— В края на годината искам да ми предадете тестовете на сина ми и на момчето на Шакхиан — каза той. — Лично ще се уверя дали отговорите на моето са най-правилни. — Предупредително вдигна пръст. — И да не сте посмели да шмекерувате!

След като приключи със заканите, той се обърна, хвана момчето за ухото и издърпвайки го навън, излезе от кабинета.

Голяма бе славата на Вахан Саркисян сред арменския миллет на Трабзон, където християнският етнос се бе утвърдил като доминиращ, а домът му се радваше на заслужената репутация на най-богато и разкошно обзаведено жилище в целия град.

Стените на голямата къща бяха покрити с великолепни гоблени от Бухара — най-деликатните и изящни сред всички ориенталски произведения, салоните бяха застлани с най-ярките персийски килими от Шираз и Исфахан. Важна подробност бе, че всички бяха изработени от вълна; в този дом нямаше място за памучни черги или такива от овча или камилска кожа, за които се считаше, че са с по-ниско качество. Изключение правеше само един много красив кавказки килим от агнешка кожа, мек и пухкав, върху който малкият Калуст обичаше да учи.

Тази изтънченост в избора на килими за къщата не учудваше никого; все пак Вахан бе започнал именно от малък дюкян за килими на чаршията в Трабзон. Продажбите му вървяха толкова добре, че му дадоха възможността да се ожени за братовчедка си — Верон — любимата дъщеря на чичо Григорис. Григорис поддържаше редовна кореспонденция с големите чуждестранни банки в Константинопол, като Османската банка, основана от британците, и Османската Имперска банка, чийто капитал държаха французите, — контакти, от които Вахан се възползва, за да разпростре бизнеса си чак до далечната столица.

Разбира се, на Константинопол не му липсваха килими, но Вахан намери интересна ниша на пазара, която да експлоатира. За търговията си в Трабзон той се бе свързал с доставчици от Туркменистан. Килимите от този кавказки район, изработени от чиста вълна, бяха много популярни в столицата и в Европа, но само с модела мерви. А Вахан получаваше доставки от йомут и теке, които се внасяха рядко и бяха почти непознати. Неговите килими бяха истински произведения на изкуството — уникални и изящни. Търговецът не пренебрегваше факта, че новите стоки на пазара представляваха голямо предимство за процъфтяващия му бизнес; трябваше само да изиграе мъдро тази карта.

Така и стори. По съвет на жена си, която разбираше от сериозна търговия, събра кураж и всичките си спестявания, и ги вложи в дюкян на чаршията в Константинопол. Веднага щом отвори, той се свърза с английските и френските банкови директори, с които чичо му, който вече беше негов тъст, въртеше сделките си. Резервира салона на един от най-луксозните ресторанти в квартал Пера и ги почерпи с обяд, достоен за султана. Предварително бе проучил колекционерските им интереси, допълни пиршеството с предложения за най-добрите килими йомут и теке от Туркменистан, с които се бе сдобил. Чужденците останаха очаровани и не пропуснаха да споделят възхищението си от най-новите красоти от Туркменистан със своите клиенти и приятели, с които се срещаха на коктейлите на дипломатическите делегации.

През следващите седмици дюкянът на Вахан на константинополската чаршия стана нечувано търсен от страна на дипломати и западни търговци, живеещи в града — всички те, по примера на приятелите си банкери, бързаха да се сдобият с уникалната стока. Това, разбира се, привлече вниманието на останалите клиенти и след няколко месеца магазинът се пълнеше и с турци, заинтригувани от килимите, които толкова привличаха гяурите, тоест неверниците.

Когато през 1869 г. се роди Калуст, тъстът чичо прегърна Вахан и отпразнува случая с бутилка силен арменски коняк.

— Честито! — ликуваше Григорис с воняща на алкохол уста. — Направи състояние и се превърна в един от най-богатите мъже в Трабзон! Синът ти и мой внук ще прослави семейството ни!