Джейкъб Грей
Роякът се спуска (22)

Двайсет и втора глава

Коу загуби контрол. Разнесе се дълбок, гръмовен и болезнен стон и той се зачуди дали идва от него самия, или се дължи на гръмотевичната буря. Усети как тялото му полита надолу в гърчове и спазми, почувства улавяне, после пускане, подмятане насам-натам, сякаш пропадаше през гъстите клони на дърво.

И сетне чист, студен въздух…

Удари се в нещо твърдо, главата му изкънтя и го заля ослепителна светлина. Не можеше да си поеме дъх. Извъртя се на колене с пламнали от жажда за кислород гърди. Очите му толкова пареха, че едва можеше да ги отвори. После нещо се надигна в корема му и той се закашля. Повърна омаломощено и на земята пред него плисна шепа мъртви мухи.

След секунда се опомни — отново беше на покрива.

Над сградата ехтяха агонизиращи писъци. Той вдигна очи — Майката на мухите все още се носеше във въздуха и махаше бясно с ръце. Явно беше изпаднал от вътрешността на тялото й. С всеки неин стон туловището й се свиваше — все повече мухи го изоставяха. Враните продължаваха да атакуват неуморно, разкъсвайки тялото й. Накрая тя престана да се бори и полетя надолу. Едно кълбо мухи се разби в покрива и се пръсна в мрака, оставяйки след себе си човешко тяло, проснато възнак на земята. Синтия Девънпорт.

Враните кръжаха над нея в очакване на командата на Коу.

Вранегласият се надигна на крака, тръгна несигурно към нея и извади Врания клюн от ножницата на гърба си. Беше изтощен и му се виеше свят, но отвътре кипеше от гняв. Сякаш независима от ума му, ръката му насочи острието над тялото й. Изгаряше от желание да натисне надолу и да прониже черното й сърце.

И все пак се поколеба. Майката на Селина лежеше под него на кълбо, в безсъзнание. Скъпият й костюм беше разкъсан на парчета, а кожата й беше покрита с кървави драскотини от ударите на враните. На места косата й беше изтръгната от кожата.

По покрива се доловиха тичащи стъпки, а после прозвуча и гласът на Селина:

— Мамо?

Момичето клекна до Синтия Девънпорт с мокро от сълзи лице.

Гневът начаса го изостави. Независимо от жестокостта и злостта си, мухогласата все пак беше майка. Враният клюн се отпусна в хватката му. Не можеше да превърне Селина в сираче като него самия.

Госпожа Стрикъм се приближи, застанала начело на лисиците си. За миг той се зачуди какво щеше да предприеме, но тя просто допря два пръста до гърлото на Майката на мухите.

— Жива е — рече. — Едва.

По гласа й не личеше дали е доволна, или тъжна.

Господин Стрикъм говореше по телефона.

— … да, точно така. На върха на Верона тауър. На покрива, да… Не, комисариата пострада. Изпратете всички налични хора.

Лидия застана до Коу и попита:

— Добре ли си?

Той залитна леко назад и облегна тяло на нея.

— Мисля, че да — отвърна и вдигна очи към ятото врани, което все още кръжеше в небето. — Благодарение на тях.

Блеска и Мрън се спуснаха и стигнаха до тях.

Вече съм стар за такива работи, подхвърли Мрън.

Селина впери поглед в майка си.

— Тя ще се оправи ли?

Надявам се, че не, измърмори Кряк.

— Идва подкрепление — обяви господин Стрикъм. — Ще направят всичко възможно, но… ще се наложи да я арестуват, нали знаеш? След всичко, което извърши…

Селина кимна. Лицето й беше бледо като на мъртвец. Тя се постара да се изправи, но кракът й поддаде. Коу се спусна да я хване, но закъсня. Момичето се стовари върху майка си, а Среднощният камък се изтърколи от ръката й и проблесна бегло.

— Селина?

Тя затвори очи, без да му отговаря. Той взе главата й в скута си и огледа тялото й. Кракът й беше плувнеш в кръв.

— Селина? — повтори. — Дръж се!

В далечината в мрака писна сирената на линейка.

 

 

На следващия ден следобед сградите профучаваха край колата на господин Стрикъм, огрени от слънцето. Коу наблюдаваше през прозореца. Клепачите му непрекъснато натежаваха, тялото му беше охлузено и го болеше, но изтощението не беше неприятно. След бурята предишната нощ всичко изглеждаше малко по-чисто. Обикновените хора тичаха по задачите си — някои вървяха към работните си места, други се държаха за ръка на тротоара или седяха по кафенетата. Никой нямаше и най-малката представа колко близо беше стигнал Блекстоун до катастрофата само няколко часа по-рано.

Също така никой не обръщаше внимание на трите врани, които летяха редом с колата, докато тя се носеше през града. Коу беше убеден в това. Мрън, Блеска и Кряк ту се появяваха, ту изчезваха от погледа му.

— Добре ли си? — попита Лидия от мястото до него.

— Просто си мислех — рече той, — че са нужни само няколко злодеи, за да поставят целия град на колене.

— И само няколко смелчаги, за да го спасят — отвърна Лидия с усмивка.

— И няколко хиляди врани.

— Почти стигнахме — обади се господин Стрикъм студено от шофьорското място.

Колата сви зад ъгъла и пое към изоставения зоопарк.

— Ние с Лидия ще чакаме отвън.

— Хм… Не мисля! — възпротиви се Лидия.

— Бонбонче… — поде баща й.

— Татко, и аз влизам! — отсече тя.

Спряха пред същия вход, където ги беше оставил Чен предишния ден. Велма Стрикъм вече беше пристигнала с антураж от лисици около себе си. Беше ги изпреварила, за да разкаже какво се беше случило. Бащата на Лидия беше прекарал почти цялата сутрин в службите на кметството, но след продължително обсъждане го бяха възстановили на поста директор на затвора. Първият му ход беше да освободи невинните дивогласи, което не стана трудно, тъй като в кметството дори не подозираха за арестуването им.

Синтия Девънпорт беше отведена в усмирителна риза, докато бълнуваше за мухи и врани.

Слязоха от колата, но господин Стрикъм остана вътре. Жена му го изгледа напрегнато.

— Татко, моля те! — рече Лидия през отворения прозорец.

— Това не е наша работа — отговори той, без да пуска волана и да отмества поглед от пътя пред себе си.

— Как може да говориш така? — възмути се тя. — След всичко случило се!

Господин Стрикъм се обърна към дъщеря си и рече:

— Трябва да забравим за това. И отново да станем нормално семейство.

— Татко, ние не сме нормално семейство — отрони тя с въздишка. — Мама е дивогласа. Което значи, че един ден и аз…

— Стига! — тросна се той. — Не мога да ти попреча да влезеш, но аз не искам да имам нищо общо с тези хора.

На път да се разплаче, Лидия се извърна и застана до Коу и майка си. Велма Стрикъм прегърна дъщеря си през рамо.

Коу потръпна. Чувството отново да бъде тук беше странно — на мястото, където Майката на мухите им беше устроила засадата си.

— Някой ден трябва да дойдеш на вечеря — рече му госпожа Стрикъм.

— Дали идеята би се поправила на господин Стрикъм? — попита той.

Майката на Лидия повдигна рамене.

— Налага се. Всички трябва да се приспособяваме. Може дори двамата да се поупражняваме в парка. Нямам нищо против да ме научиш на някой друг номер.

Коу едва не онемя. Нима Велма Стрикъм — лисегласата от Блекстоун — наистина искаше той да я обучава?!

— Разбира се, ако си твърде зает… — продължи тя.

— Не. Не! — побърза да каже Коу. — Ще бъде чест за мен. Ако вие… така де, все едно…

— Хайде! — Лидия го хвана за ръка с усмивка. — Чак и на мен ми стана неудобно.

Влязоха в заграждението на пингвините. В мига, щом Коу съзря Трохата и Семчо, застанали един до друг, му олекна. Трохата подаваше парченца хляб на птиците си.

— Тук сте! — рече Коу и се втурна да ги прегърне.

По пътя обаче постепенно забави крачка. Трохата беше сериозен, а Семчо се беше вторачил в пода. Навярно все още бяха ядосани, задето ги бяха хвърлили в затвора. И с пълно право.

— Не изглеждаш особено добре — подхвърли Трохата намусено.

Коу повдигна рамене. По якето му зееха дупки от ноктите на орела, а панталоните му бяха покрити с мръсотия от въргалянето по покрива.

— Беше тежка нощ.

— Да беше я прекарал тогава в студената килия в затвора с още двайсет дивогласи, и то без работеща тоалетна.

Коу прочисти гърло.

— Вижте, съжалявам, аз…

По лицето на Трохата се разля усмивка и той разтвори ръце.

— Ела насам, хлапе!

Коу се хвърли в прегръдките му и облекчението го помете. После Трохата го пусна, хвана го за раменете и му каза:

— Много се гордея с теб, Коу! Чухме какво си сторил на покрива.

— Но ще се радваме да го чуем от теб самия — добави Семчо и заподскача намясто от вълнение. — Казват, че си призовал десет хиляди врани!

Коу се изчерви.

— Мислех, че няма да ви видя повече — поклати глава той. — Когато разкрихме плана на Майката на мухите — да създаде нови дивогласи, реших, че вече…

Призля му при мисълта за всичко, което можеше да се случи снощи.

— Единственото, което се наложи да понесем, бяха няколкото часа в затвора — каза Трохата. — За някои беше малко по-зле. Мишките на Семчо успяха да се промъкнат до кухнята и да отмъкнат малко храна за нас.

Мъничкото момче се усмихна свенливо.

— И какво? Наистина ли се изправи сам срещу Майката на мухите?

Извинете!, обади се Кряк и плесна с криле.

Останалите врани се включиха в протеста му и заграчиха диво.

— Е, справих се с малко помощ — рече Коу с усмивка. — А и нямаше да се получи без всичките ни упражнения, разбира се.

Трохата го тупна по рамото и Коу потрепери.

— Нещо ми подсказва, че сега скромничиш — каза гълъбогласият. — Велма сподели какво си направил. Де да можех да видя как онази си е получила заслуженото! И дъщеря й също.

Болката в рамото на Коу утихна, но беше заместена от по-дълбока тъга при мисълта за Селина. Реши да смени темата.

— Вижте — започна той, — мислех си за… църквата.

Семчо го погледна разтревожено.

— Връщаш се при нас, нали?

Коу се усмихна.

— Точно за това се чудех. Всъщност имам дом, нали знаете? При това покривът не е покрит с дупки.

Няколко от пръснатите наоколо гълъби изгукаха възмутено, но Трохата вдигна пръст.

— Тихо, вие там! Нямаше това предвид.

— Е, какво ще кажете? — попита Коу.

Трохата се нацупи.

— Ами, щом предпочиташ да живееш там, не мога да ти попреча…

— Не! — прекъсна го Коу. — Не само аз… ние тримата. С теб и Семчо. Е, трябва да се постегне, но…

Трохата се залюля на пети.

— Какво? Аз в истинска къща?

— О-о, моля те, може ли? — задърпа го Семчо за ръкава. — Помисли само! Стаи, кухня, работеща тоалетна. Ще бъдем като истинско семейство.

Трохата се поколеба още миг, след което се ухили широко.

— При това описание… Ами… приемаме!

В заграждението се промъкна вълк и се изтегна на слънце. Последва го Раклън, който тикаше пред себе си инвалидната количка на Маделин, катерицогласата. На Коу му стана приятно да я види отново, а и тя му се усмихна сърдечно. Появиха се и още дивогласи. Той разпозна хората от последната им сбирка в зоопарка, но имаше и други. Не след дълго заграждението се претъпка с мъже, жени и деца, с млади и стари. Али пчелогласият както винаги беше в официалния си тъмен костюм и изглеждаше така, сякаш току-що бе излязъл от кабинета си в обедна почивка. Над тях изпърхаха птици и накацаха по парапетите. Коу забеляза самотна котка до една табела. Фреди. Той огледа лицата на множеството дивогласи, но Феликс Квакер не беше сред тях.

— Къде е тя сега? — изръмжа Раклън. — Майката на мухите?

Велма Стрикъм вдигна ръка, за да укроти вълкогласия.

— Откараха я в психодиспансера в другия край на Блекстоун.

— В болница! — рече Раклън. — Трябваше да я доведете тук, за да я съдим ние, дивогласите!

— Вече не е заплаха — отвърна госпожа Стрикъм. — В опита си да надвие Коу изчерпа силите си и прекъсна връзката си с мухите. От полицията прибраха животните, които беше събрала в апартамента си. Сега се опитват да проследят хеликоптера, за да открият избягалите затворници. Колкото до нея, съпругът ми се погрижи да я поставят под двайсет и четири часово наблюдение, и то под максимално строга охрана.

— Съпругът ти? — обади се Али. — Недивоглас? Какво може да знае той?

— Видя на какво е способна — отговори госпожа Стрикъм. — Тя няма да навреди на никого повече.

Сред дивогласите се надигнаха възгласи на недоволство.

— Това не е достатъчно! — обади се Раклън.

Той пое към майката на Лидия. Лисиците застанаха на пътя му с ръмжене, а вълкът му наежи козината по гърба си.

— Предайте я на нас! — рече той. — Ние ще се разправим с нея. Градът не е в безопасност, докато тя все още диша.

— Не може просто да я убием — намеси се Коу.

— Тя беше готова да избие всички нас! — заяви вълкогласият.

— Да, но ние сме по-добри от нея — отвърна момчето.

Мърморенето постепенно затихна, но множеството все още изглеждаше недоволно.

— Коу има не по-малко основание да ненавижда Синтия Девънпорт от останалите — поде госпожа Стрикъм. — Щом той може да овладее желанието си за мъст, значи и ние трябва да го сторим.

Коу я погледна, после премести очи към Лидия. Дори те не бяха разбрали колко силно беше желанието му да убие Майката на мухите. Спомни си гневния порив и усещането за Врания клюн, издигнат за гибелния удар. Не се беше въздържал само заради това, че жената пред него беше беззащитна. Беше го направил и заради Селина. Не можеше да я лиши от майка й. Не искаше да научи, че е осиротяла, когато се събудеше — ако се събудеше. Това беше проклятието, на което го беше обрекъл Предача. Той обаче нямаше да обрече и друг на същото.

Приведе се и прошепна на Велма Стрикъм:

— Трябва да ида до болницата.