Джейкъб Грей
Роякът се спуска (11)

Единайсета глава

Грохотът на влака изпълни съзнанието му, а във въздуха се понесе миризмата на машинно масло, горещина и прахоляк.

Коу усети, че някой дръпва тялото му встрани, и болката отново прониза рамото му. Отне му миг да осъзнае, че не е мъртъв. Майката на мухите го беше избутала настрани и го стискаше здраво за яката, докато влакът се носеше на педя от тях с рев, който разтърсваше костите му. Внезапно изчезна, отнесе грохота и яростта си в нощта и остави само потрепващия въздух след себе си. Коу едва се държеше на крака.

— Смело… — рече тя. — Обаче само си губиш времето. Просто отлагаш неизбежното.

На пътя под моста спря лимузина. Дебелата броня и размерът й загатваха, че колата е бронирана. Една от задните врати се отвори и отвътре слезе господин Коприн. Вече не беше с полицейска униформа, а в своята бяла шапка и костюм, като последният беше покрит с трептящите телца на молците.

Синтия Девънпорт завъртя Коу и се превърна в множество мухи, които се струпаха по кожата му. Внезапно светът се завъртя и той усети, че се издига, носен от жужащите гадини. Беше странно и плашещо… съвсем различно от чувството, когато го носеха враните. Беше в плен.

Роякът го пусна на земята до лимузината, после излетя нагоре и се разсея. Коу долови студения допир на метал върху китките си и около тях щракнаха белезници. От болката в рамото направо му се повръщаше. Говорещият с молците го бутна вътре в колата и той се стовари тромаво на седалките. Срещу него седяха господин и госпожа Стрикъм заедно с Лидия, които също бяха с белезници. Госпожа Стрикъм зарея празния си поглед над него.

— Настани се удобно — рече му господин Коприн с усмивка и тресна вратата.

— Коу, добре ли си? — попита Лидия при вида на разкъсаните му дрехи.

Той се поизправи и процеди през зъби, докато костите му стържеха:

— Мисля, че си извадих рамото. Къде е Трохата?

— Оставиха го в затвора — отговори господин Стрикъм.

На бузата му имаше голяма драскотина, устната му беше подута и той изглеждаше напълно обезсърчен.

Лимузината тръгна. Госпожа Стрикъм не поместваше очи.

— А… Селина? — поинтересува се Коу.

— Какво си се загрижил толкова? — сопна му се Лидия. — Тя пак ни предаде при първия удобен случай.

Беше права. Той обаче си припомни изражението й в двора на затвора — уплашеното лице на недоумяващ човек… човек, който е напълно объркан. Чувството му беше познато.

Колата се движеше бързо и пътниците залитаха на всеки завой. Коу погледна през прозореца. Ако не бъркаше, носеха се на юг, обратно към реката. Затворът беше в точно противоположната посока.

„Къде ни е повела?“

— Е, къде е този камък, който търси? — попита господин Стрикъм.

Коу се огледа за мухи, след което отговори:

— Скрих го.

— Да де, но къде? — настоя ядосано бащата на Лидия.

— Не ни казвай — обади се госпожа Стрикъм. — Така е по-добре.

Господин Стрикъм завъртя очи.

— За бога! Що за лудост! Щом толкова държи на проклетия камък, защо просто не й го…

— Моля те, татко, престани — намеси се Лидия. — Не разбираш ли, че Коу е прав? Всичко това — появата на Селина у тях, акцията в зоопарка, затворът… Майката на мухите е планирала всичко. Иска камъка повече от всичко друго. Точно както каза Мамба — на една крачка пред нас е от самото начало.

Господин Стрикъм раздвижи устни, сякаш се канеше да добави още нещо, но замълча.

След известно време колата спря, без да бъде загасен двигателят. Коу чу звука от електрическа порта, след което отново поеха, но този път по-бавно. Накрая двигателят угасна и вратата се отвори.

— Вън — нареди господин Коприн и потропа с крак нетърпеливо.

Коу слезе пръв, като измъкна внимателно тялото си през вратата. Острата болка в рамото му беше затихнала и сега то само пулсираше. На мига осъзна, че са в банкерския квартал, заобиколени от метал и стъкло. Не беше идвал често тук — не можеше да намери много храна, а и по повечето сгради имаше камери или охрана. Колата беше спряла в просторен двор, украсен с растения в саксии и пенлив шадраван. Носеше се единствено ромонът на водата.

Предната врата от другата страна на автомобила се отвори. Коу очакваше отвътре да излезе Синтия Девънпорт, но всъщност пред очите му се появи пребледнялата й дъщеря. Сърцето му се сви болезнено, когато тя вдигна към него подпухналото си от плач лице.

— Хайде, по-живо! — тросна се господин Коприн.

Селина изпъчи гърди и погледна високата сграда.

— Какво е това място? — попита тя.

— Новият ти дом — рече господин Коприн. — Портиерът ще те упъти.

Той я бутна по гърба и тя тръгна бавно към входа.

— Предателка! — извика Лидия.

Селина сякаш дори не я чу — изкачи стъпалата отпред и се скри в сградата.

От колата слезе и Пинкертън. Тя също беше свалила полицейската униформа. След нея с квичене се изсипаха и няколко плъха, а тя застана до господин Коприн.

— По-добре да влезем вътре — подхвърли молцогласият, свали шапка и се поклони на госпожа Стрикъм. — След дамите.

Лисегласата не помръдна.

— Може да призовеш всички лисици, които решиш, но тук надали ще са много, повярвай ми — каза господин Коприн. — Слагат отрова за вредителите. — Той постави шапката на главата си и посочи към фоайето. — Моля ви… Обноските ми си имат граници.

— Хайде! — подкани ги господин Стрикъм. — Да чуем какво има да ни каже.

Той тръгна пръв по стъпалата, следван от жена си и дъщеря си. Коу вървеше най-отзад в хватката на Пинкертън. Плъховете шаваха в краката му.

— Не тр-трябваше да я я-яд-ядосваш — заекна плъхогласата в ухото му.

На влизане той се обърна и огледа небето за враните си. Бяха ли го последвали? И да го бяха направили, не ги забеляза.

Вътре господин Коприн и Пинкертън ги преведоха по мраморния под, заобикаляйки фонтана. От Селина вече нямаше и следа. Портиерът не обърна никакво внимание на чудноватата групичка и на гризачите.

„Поредният й слуга“, мина през ума на Коу и сърцето му ускори ударите си. Нямаше идея какво им предстоеше.

Пред асансьорните врати господин Коприн натисна копчето и зачака.

— Няма да позволи да вземеш и плъховете горе — обърна се той към Пинкертън.

— З-з-защо не? — попита тя.

— Защото, драга моя, дори говорещата с мухите ги смята за вредители.

Пинкертън стисна устни.

Чу се звън, вратата на асансьора се отвори и ги наблъскаха вътре. Вратата се затвори под носа на плъховете. Въпреки че ръцете им бяха оковани в белезници, господин Стрикъм държеше тези на Лидия в своите.

„Опасява се, че няма да се измъкнем от това живи“, помисли си Коу.

Асансьорът пое нагоре плавно и цифрите на екрана взеха да се сменят. Стените бяха стъклени. Фоайето остана под тях и пред очите им се ширна градът. Съседните небостъргачи бяха просто тъмни силуети на фона на небето, но по-далеч покрай реката проблясваха светлинки, а лъчите на автомобилните фарове кръстосваха улиците. Толкова много обикновени хора, които изобщо не подозираха какво се случва под носа им.

На седемдесетия етаж асансьорът спря и вратите се отвориха.

Коу не беше сигурен какво беше очаквал да види. Някакъв офис? Всъщност обаче пристъпиха в антре, което водеше към огромен апартамент с отворен план. Госпожа Стрикъм въртеше глава, оглеждайки хладнокръвно обстановката. Едната страна на апартамента беше изцяло стъклена и разкриваше невероятна гледка към града. По белите стени висяха огромни абстрактни картини, а в откритата камина гореше огън. На проснатата на пода кожа от някакво животно имаше стъклена масичка, около която бяха наредени големи кожени канапета. Пространството имаше формата на „Г“, като в късата му част като че се помещаваше кухнята.

Мястото беше коренно различно от порутената шивашка фабрика, в която беше разположил базата си Предача. Всичко издаваше откровен лукс — от типа, за който си мечтаят повечето нормални хора.

Миризмата обаче изобщо не прилягаше. Стомахът на Коу се сви.

Преведоха ги по няколко стъпала надолу от антрето, прекосиха дневната и се насочиха към дълга маса за хранене със столове отстрани. При вида на сложеното отгоре й сърцето му подскочи.

— Уф! — закова се на място Лидия и закри уста и нос с ръце.

Насред масата лежеше полуразложена, ухилена свинска глава. По гниещото месо пълзяха мухи, а в празната очна кухина се гърчеха ларви. Господин Стрикъм повърна.

Пинкертън се изкиска.

— Тр-тр-ябва да се грижи за любимците си.

Майката на Лидия просто изви вежда.

— Давай, заведи ни при нея.

Едното крило на двойната врата зад масата беше леко открехнато. Когато минаха покрай процепа, Коу различи слабо осветено помещение. Няколко мъже и жени пиеха бира от бутилките на барплота, други играеха билярд. Мърмореха тихо помежду си и макар че един-двама забелязаха Коу и спътниците му, никой не излезе.

Господин Стрикъм спря рязко и проговори:

— Ей! Познавам те.

Един особено свиреп на вид мъж с татуировки по ръцете и крива челюст остави бирата си на бара и се приближи, като въртеше в ръце билярдна щека.

— Лъгман — продължи господин Стрикъм. — От Крило Д.‍

Лъгман се ухили и се промуши през отворената врата. В устата му проблеснаха няколко сребърни зъба.

— Вече не, директоре.

Той вдигна щеката пред себе си и господин Стрикъм се отдръпна. Господин Коприн стисна онзи за ръката. Отвътре на китката му имаше татуирана муха.

— Не бих го направил на твое място — предупреди молцогласият. — Господарката ни хич няма да е доволна.

Лъгман изръмжа и размести челюст.

— Ще му дойде времето, директоре. Повярвайте, ще му дойде времето.

Той прекара пръст през гърлото си, обърна се и се върна към играта на билярд.

— Това май обяснява къде са всички затворници от сектора под строга охрана — промърмори господин Стрикъм, щом продължиха напред. — В онази стая.

Коу вирна вежди. За какво й бяха на Майката на мухите простосмъртни наемници? После си спомни думите на госпожа Стрикъм в таксито на път към затвора — че останалите дивогласи открай време се отнасяли с презрение към мухогласите. Може би Майката на мухите нямаше друг избор и беше принудена да се задоволи с обикновените хора… И с малцината покварени дивогласи, които биха я последвали — като молцогласия и плъхогласата. Най-низко падналите от всички.

Подминаха масата със свинската глава, а мухите застинаха по местата си. Коу осъзна, че ги наблюдаваха, и потръпна. Господин Коприн ги отведе до тясна врата в една ниша. Изглеждаше съвсем не на място в лъскавия апартамент — масивен метал, по-подходящ за някой склад.

Молцогласият почука, изчака малко, след което доближи картата за отключване до светещия в червено сензор до вратата. Той примигна в зелено и вратата се отвори. Лъхна ги студен повей, а Лидия едва потисна отвратения си възглас.

Коу се присви, стреснат от кошмарната гледка пред себе си. Помещението беше пълно с месо. На висящите от тавана метални куки бяха окачени няколко одрани трупа, от чието посивяло месо се носеше дъх на желязо. Той си даде сметка, че труповете не бяха на хора, а на животни, и се поокопити. Май бяха прасета и овце, а един със сигурност беше на крава — разцепен надве по дължината на огромния гръден кош, покрит с пласт лой. Всички бяха обезглавени.

— Влизайте! — нареди господин Коприн.

Лидия се запъна с крак на прага, но Пинкертън я блъсна вътре.

Подът беше облицован с черни плочки, но стените и таванът бяха от неръждаема стомана, без прозорци, само с няколко малки вентилационни отвора. Подминаха първите няколко трупа и Коу забеляза Синтия Девънпорт, седнала в средата на стаята върху проста метална табуретка. Черният й костюм изглеждаше странно в обстановката на кланицата.

— Извинете, ако мястото ви е смутило — рече тя и пред устата й заигра облаче пара, — но децата ми са доста яшни.

Господин Коприн бутна Коу в гърба и го принуди да пристъпи по-напред между висящите трупове. Лидия се сви, за да не се блъсне в един овчи труп.

— Отвратителна сте! — потръпна тя.

Майката на мухите й отвърна с усмивка:

— Добре дошла в хранителната верига.

Госпожа Стрикъм пристъпи пред дъщеря си.

— Не смей да й говориш — изръмжа тя.

— Мислиш ме за недостойна, така ли, лисегласа? — рече Синтия Девънпорт и се изправи. — Недостойна дори да поговоря с дъщеря ти?

Тя се доближи до майката на Лидия и вдигна ръка с дълги, лакирани в черно нокти.

— Вашият род открай време е доста арогантен. Обзалагам се, че не си очаквала низката мухогласа да те надвие, нали?

Тя прокара дългия си лакиран нокът по бузата на Велма Стрикъм, но майката на Лидия дори не трепна.

— Ако опиташ някоя глупост, ще намерим място тук и за няколко лисици, обещавам ти.

Очите й се стрелнаха към куките по тавана.

— Какво искате? — обади се господин Стрикъм.

Майката на мухите сякаш не го чу: беше насочила вниманието си към лисегласата.

— Слушала съм доста за теб. Убийцата на паякогласия. Поне първата му убийца.

— Докато ти се криеше страхливо — отвърна госпожа Стрикъм. — А истинските дивогласи се бореха за града си.

Синтия Девънпорт се изкиска пискливо.

— За Мрачното лято ли говориш? Дребнава свада, от която нямаше нито да спечеля, нито да загубя нещо. Не, аз подбирам битките си, лисегласа. Той дойде да говори с мен… Паякогласият. Умоляваше ме да се присъединя на негова страна. Знаеше на какво съм способна, прозря в какво се беше превърнал родът на мухогласите. Именно тогава ми разказа за Среднощния камък. Говореше, че сме щели да властваме заедно — паякът и мухата… Представяте ли си! — Тя се обърна с гръб към тях. — Отказах му. Докато вие се избивахте едни други, аз просто чаках. И кроях планове как един ден ще взема камъка за себе си. И как ще отмъстя на всички дивогласи за отношението им към нас. Към мен, към майка ми и към нейната майка преди това.

— Дори не знам коя си ти — долетя гласът на Селина.

Коу се обърна и я видя на прага. Беше свалила палтото си и беше само по черна фланелка с отрязани ръкави. Очите й бяха зачервени, но блестяха гневно.

Самодоволното изражение на Синтия Девънпорт посърна леко.

— Какво търсиш тук? — попита тя.

— Ами извинявай много, но се оказа трудно да си избера филм за гледане, когато до мен се мъдреше гниеща глава — тросна се Селина.

— Сарказмът никога не ти е отивал — рече Майката на мухите.

Селина проучи помещението с присвити устни.

— Явно тук идваш, когато те няма вкъщи. Когато „оставаш на работа“. Предполага се, че съм ти дъщеря Повярвах ти, а ти ме използва.

— Един ден моята дарба ще премине у теб — каза Майката на мухите. — Независимо дали ти се нрави, или не.

Селина изкриви лице и продължи:

— Мислиш, че искам да стана като теб? Че всичко това ме привлича? — тя махна с ръка из помещението. — Всичките ти действия са подчинени на… — замълча в търсене на думата — … на твоята злина.

Майката на мухите присви очи и изражението й се вкамени.

— Ако знаеше колко низко бяха паднали предците ти, щеше да ми бъдеш благодарна. Така и не се запозна с баба си. Не стана свидетелка на пренебрежителното отношение на всички тези високомерни дивогласи, които потръпваха само при вида й. А когато я положихме в бедния й гроб, никой не дойде на погребението. Абсолютно никой. Дори стоногогласата беше погребана с достойнство! Но за мухогласата… само страх и ненавист.

Внезапно тя се врътна към Коу, стисна лицето му в ръка и впи пръсти в челюстта му.

— Казвай, Джак! Къде е Среднощният камък?

Ноктите й прорязаха бузите му.

— Остави го! — викна Лидия.

Господин Коприн я сграбчи, преди да стори и крачка.

Майката на мухите се взря в очите му, докато се гърчеше в хватката й. Той усети пронизващата сила на нейните, докато тя ги впиваше жадно в ума му.

— Знае — рече тя. — Знае…

Със свободната си ръка го сграбчи за мишницата и натисна с палец изваденото му рамо. Той изкрещя и падна на колене.

— Казвай! — викна тя.

От ъгълчето на устата му се проточи слюнка и той опита да поеме въздух в агония. Всеки момент щеше да припадне. Не можеше да проговори, дори и да искаше. Синтия Девънпорт го пусна и той се срина на една страна, все още замаян от болката. Майката на мухите кимна лекичко на господин Коприн и молцогласият начаса вдигна пищящата Лидия във въздуха и я закачи за яката на една от куките за месо. Господин и госпожа Стрикъм понечиха да му попречат, но Пинкертън извади пистолет и го насочи към главите им.

Лидия се загърчи като риба на сухо и замята крака във въздуха. Ръцете й все още бяха пристегнати в белезниците зад гърба й.

— Къде е, Коу? — повтори Майката на мухите.

Той не знаеше какво да отговори. Госпожа Стрикъм измери гневно дулото на пистолета на Пинкертън.

— Не й казвай! — извика Лидия.

Синтия Девънпорт се завъртя с разкривено от гняв лице и протегна ръка. За ужас на Коу тя просто се разтвори в поток от мухи и изпразненият й ръкав увисна. Насекомите накацаха по лицето на Лидия. Момичето се разпищя и взе да мята глава наляво-надясно. Силно жужащите мухи пропълзяха в отворената й уста и писъците й преминаха в хъхрещо кашляне. Тя загърни тяло на куката.

— Стига, моля ви! — простена господин Стрикъм.

— Добре! Ще ви кажа! — обади се Коу.

Мухите на мига излязоха от устата на приятелката му, спуснаха се обратно към господарката си и се скриха под сакото й. Ръкавът му отново се изпълни и изпод маншета изникна бледата кожа на ръката й. Тя седна и кръстоса крака.

— Така е по-добре, Коу — рече му. — Имаш само един шанс да ми кажеш истината. Ако излъжеш или се опиташ да ме измамиш някак, последният дъх на дъщерята на лисегласата ще бъде удавен в мухи. Ясна ли съм?

Той потръпна в студа и кимна.

— Да.

— Е, къде е Среднощният камък?

Той преглътна и трескаво затърси изход наум — някакъв начин да опази повереното му от майка му. На лицето на Лидия се четеше страх. Господин Стрикъм дишаше тежко, а съпругата му беше заковала очи в пода. Не, нямаше как да се измъкне. Не можеше да извика и животните си на помощ. Майката на мухите ги беше спипала в желязна хватка.

Той се помъчи да се противопостави на отчаянието, което се опитваше да го завладее. Защо Шнура не беше задържал камъка у себе си само още няколко дни? Защо й трябваше на майка му да го намесва в това? Той не беше дивоглас боец като сражавалите се в Мрачното лято. Беше само момче. Не беше молил да му се случва всичко това.

При все това осъзнаваше, че тези мисли не бяха оправдание, а просто кухо ехо в сърцето му. Беше ги предал. Майка си, баща си, всички дивогласи, които бяха пожертвали живота си, за да защитят доброто.

— Просто й кажи — подкани го спокойно госпожа Стрикъм.

— Мамо, не! — обади се Лидия.

— Е? — попита Майката на мухите с мазна усмивка.

— Заровен е в Блекстоунския парк — рече Коу. — Под една пейка до естрадата.

Синтия Девънпорт прикова очи в неговите за няколко секунди.

— Говоря истината — заяви той.

Тя кимна.

— Така е — каза и изопна тяло. — Господин Коприн, Пинкертън, с мен!

Тя закрачи към вратата, следвана от съучастниците си. Селина стоеше неподвижно, сякаш бе замръзнала от ужас от видяното току-що.

— Жалка си — изсъска й госпожа Стрикъм. — И няма да победиш! Дори и да откриеш камъка и да ни отнемеш силите, ще се намерят други, които да се изправят срещу теб.

Майката на мухите спря и повдигна вежди.

— Нима мислиш, че искам само това? Да ви отнема дарбата? — рече тя.

В сърцето на Коу се зароди колебание.

— Нали това е въздействието на камъка?

Синтия Девънпорт го изгледа с искрено объркване. Накрая присви очи в жестока наслада.

— Ех, Коу… Бедно момче. Той е далеч повече от това… Ти дори не си наясно, така ли?

Той не знаеше какво да отвърне. Мислеше, че знае… Ами ако се заблуждаваше?

Похитителката им изви устни в жестока усмивка.

— Среднощният камък е… — явно искаше да подбере точната дума. — Той е бъдещето.

С тези думи излезе, вратата се затвори след нея и заключващият механизъм изщрака тихо.