Джейкъб Грей
Роякът се спуска (18)

Осемнайсета глава

Когато Коу и спътниците му излязоха, облаците над гробището се бяха сгъстили още повече и бяха добили тъмен, злокобен оттенък на фона на нощното небе. Враните му бликнаха от земята в мастиленочерна ивица и отново накацаха из гробището — изтощена от битката армия. Много от тях бяха със счупени криле, от други по светлите камъни покапваше кръв. Няколко плъха също изпълзяха навън — след като си бяха възвърнали чисто животинската природа, бяха объркани и безцелни. Коу се замисли щеше ли да се появи друг дивоглас, който да ги оглави, както и дали той или тя биха ги използвали за добро или за зло.

От молцогласия нямаше и следа.

— Блеска, вземи няколко врани, издигнете се и потърсете господин Коприн — рече Коу. — Надали е стигнал далеч.

Жилавата врана размаха криле, последвана от още няколко птици. Пръснаха се в небето по посока на града.

Той намести камъка на мястото му и запечата дома на говорещия с червеи. После затвори очи и призова враните към себе си. Птиците в гробището плеснаха с криле и скочиха от местата си, а в небето на вълни заприиждаха и други.

— Пригответе се за отлитане — каза той на Селина и Лидия.

Лидия вдигна ръце, Селина последва примера й. Враните заеха позиции по дрехите на момичетата, трепкайки с тела. Гърдите на Коу се изпълниха с гордост. Въпреки несгодите, с които се бяха сблъскали, въпреки изтощението от битките, през които бяха минали, птиците му бяха безрезервно верни.

Мрън и Кряк го уловиха за раменете.

— Ти не, Кряк — каза Коу. — Кракът ти трябва да почива.

Добре е, възпротиви се Кряк оживено, без да търпи противоречие. Хайде, по петите им!

Отново в боя!, добави Мрън.

Краката на Коу се отлепиха от земята и в следващия миг първата дъждовна капка се разби в едро, топло петно върху кожата му. Блеска се завъртя над тях.

В една бяла кола е, съобщи тя. Връща се към града.

— Води ни! — рече Коу.

В небето прокънтя гръмотевица и потопът започна.

Коу обаче не обърна внимание — враните се заиздигаха неравномерно, първо над гробовете, сетне на нивото на камбанарията. Вятърът разклащаше тялото му в ноктите на враните. Блекстоун се превърна в размазана диря мъглява светлина и неясни силуети на сгради зад стоманената завеса на дъжда. Коу огледа спътниците си. Вече бяха подгизнали, но на лицата им бе изписана твърда решителност.

Блеска летеше най-отпред, а те тримата я следваха, носени от враните. Не след дълго Коу забеляза светлата кола, ускоряваща по виещия се под тях път. Беше изключено да е друг, освен господин Коприн. Автомобилът бе доста ретро, с гръмогласен двигател; беше изцяло бял, с големи, хромирани брони. Фаровете чертаеха златисти пътеки по мокрия асфалт.

Коу не знаеше как да постъпи. Колата се движеше твърде бързо, тоест не можеше да скочи на капака, както беше сторил, за да спаси Квакер.

Тунел пред нас!, обади се Кряк.

Коу вдигна поглед. Поели бяха към нисък хълм, чиято тъмна паст поглъщаше пътя. Враните започнаха да го издигат, за да го пренесат над входа на тунела.

— Не! — рече той. — Не го изпускайте!

Птиците се снижиха, но онези, които носеха Лидия и Селина, продължиха нагоре над хълма в безопасност. Колата влезе в тунела. Коу нареди на малко ято врани да го последва. Влетяха в осветения с примигващи светлини тунел; краката му се рееха едва на метър над асфалта.

— Излезте на пътя му! — извика той. — Отвлечете вниманието му!

Свободните врани избързаха напред и се устремиха като черен воал към колата. Коу зърна в страничното огледало отражението на лицето на господин Коприн. Беше го забелязал. Колата изрева и ускори.

Враните обаче бяха по-бързи. Сантиметър по сантиметър изпревариха автомобила, след което се събраха плътно отпред и закриха зрителното поле на молцогласия.

Проехтя мощен вой на клаксон и ярка светлина заслепи Коу. Враните го лашнаха встрани в мига, в който друга кола профуча покрай тях в обратната посока. Сърцето му заби като парен чук.

Господин Коприн се опита да изпревари враните — взе да извива ту вляво, ту вдясно в търсене на свободен път. Коу нареди на птиците си да се доближат до предното стъкло. Внезапно спирачките изсвистяха и предните колела заковаха и запушиха. Задницата поднесе, сякаш беше върху лед, блъсна се в средната мантинела и стъклото на шофьора се пръсна на парченца. Автомобилът обаче се стабилизира и отново се зае да ускорява. Коу нареди на враните си да го изравнят с него.

Щом го настигна, зърна вътре господин Коприн: беше стиснал волана с две ръце и надничаше, мъчейки се да види пътя над преградата от пера. Погледна вдясно и кръстоса очи с Коу. После вдигна оръжието си.

Бам! Бам!

Дулото просветна два пъти и Коу изостана. Враните бяха забавили, за да го дръпнат от обсега на куршумите.

Наближаваха края на тунела и скоро щяха да бъдат на открито. Той остави колата да излезе първа, излезе след нея в дъжда и се насочиха към града. Тук имаше повече коли. Лидия и Селина го чакаха, увиснали в хватката на враните.

— Трябва да го спрем! — викна той.

Тримата се понесоха в небето, а колата на господин Коприн започна да лъкатуши с висока скорост между колите в трафика, като подрипваше по бордюрите и разплискваше локвите. Тя подскочи върху някакво островче на платното и тасът на едно от колелата се откачи. По цялата улица екнаха клаксони. Коу не можеше да си позволи да се оттегли — надяваше се лошото време да го прикрие от погледа на обикновените жители на Блекстоун.

Господин Коприн стигна до светофар, който светеше червено, но не забави. Зад него няколко коли се врязаха една в друга с ужасни трясъци. Вече се движеха покрай реката. По брега отсреща се издигаха сградите на банкерския квартал с апартамента, където чакаше Майката на мухите с бъдещата си армия. Стигнеше ли молцогласият там, гонитбата щеше да отиде на вятъра.

Колата поднесе покрай един ъгъл и се качи на моста. Коу нямаше избор. Устреми се напред и се нагласи над покрива на автомобила. Точно преди да се пусне, самотен черен силует се стрелна пред него.

Със съвършена точност Блеска се вряза през счупения прозорец и връхлетя върху врага им. Коу не виждаше какво се случва вътре, но чу крясъците на молцогласия. Колата поднесе първо в едната посока, после в другата. Мъжът загуби контрол. Задницата се завъртя на деветдесет градуса, вряза се в предпазната мантинела по ръба на моста и подскочи. Десните колела се отлепиха от земята и колата се преобърна.

Блеска!, изкрещя Кряк.

Автомобилът се понесе по покрив със страховито металическо стържене сред поток от искри. С все още въртящи колела той се блъсна в мантинелата от другата страна, огъна металните парапети и се плъзна над ръба. В реката долу се посипаха парчета стъкло, а колата заседна на покрив, наполовина увиснала над водата.

По команда на Коу враните се спуснаха по-ниско. Той скочи на земята от около два метра и се затича към катастрофиралото возило, което се поклащаше несигурно на ръба. От една пробойна в резервоара капеше бензин, а във въздуха се носеше мирис на изгоряла гума.

Отвътре долетяха нечии стонове.

Колите по пътя забавиха. Някой изкрещя:

— Повикайте полиция!

Блеска изскочи през счупения прозорец и скокна върху пода на колата.

Твой е, рече тя.

Това беше удивително!, обади се Кряк. Спря го собственокрилно.

Коу се приближи до изкривените парапети на мантинелата. Вратата на колата се отвори в нищото и отвътре се показа окървавена ръка. Лицето на господин Коприн беше охлузено от катастрофата. По омачкания му костюм тревожно пърхаха молци. Той се изхлузи напред и увисна в колата, но предпазният колан го държеше здраво. Очите му се спряха върху Коу.

— Вранегласи! — изръмжа той.

— Дай ми камъка — рече Коу.

— Няма да стане — отвърна господин Коприн.

Той се пресегна през тялото си и Коу се подготви да залегне, в случай че извадеше оръжие. Вместо това обаче се чу изщракването на предпазния колан. Господин Коприн пропълзя до ръба на колата. В същия миг тя се прекатури.

Молцогласият се метна с ужасен вик към ръба на моста, а возилото се хлъзна в нищото с оглушително стържене. Той едва успя да се вкопчи в парче от мантинелата. Автомобилът се вряза с могъщ плясък в реката отдолу, понесе се отгоре й няколко метра, след което потъна под повърхността.

Коу дочу затръшването на врати. Хората бяха взели да излизат от колите си. После долетя гласът на Селина.

— Не се приближавайте! Опасно е!

Господин Коприн се люшкаше над водата с изкривено от ужас лице. Той стисна зъби и се набра, но слабите му ръце не можеха да го издърпат над ръба.

— Не ме оставяй да се удавя! — изскимтя.

Коу коленичи до него.

— Дай ми камъка и ще ти помогна.

Господин Коприн стисна плътно клепачи, сякаш се опитваше да забрави за въртопите под себе си.

— Обещавам, няма да те оставя да паднеш — повтори Коу, — но трябва да ми дадеш камъка.

Той протегна ръка.

Господин Коприн отвори очи.

— В джоба ми е — рече той. — За да ти го дам, трябва да се пусна.

Лидия се появи до Коу.

— Не му вярвай! — посъветва го тя.

— Моля ви! — възкликна господин Коприн. — Давам ви думата си на джентълмен.

Пръстите му всеки момент щяха да се разхлабят.

Коу се пресегна и улови лявата ръка на молцогласия с две ръце.

— Хванах те! — рече той и се запъна, за да поеме тежестта на господин Коприн.

— Издърпай ме!

— Първо камъка — обади се Лидия. — Извади го с другата ръка.

— Бързо! — изпъшка Коу. — Няма да издържа дълго!

Господин Коприн бръкна с дясната си ръка в джоба и извади Среднощния камък. Внезапно молците се вдигнаха от него като сянка и отлетяха. Той ги проследи с потресено изражение.

— Ето! — каза. — Вземи го!

Той протегна ръка нагоре, но на кожата му кацна малка черна точица. Лидия се беше навела през ръба, за да вземе камъка, но господин Коприн застина.

— Не… — прошепна той. — О, не!

Въздухът се изпълни с жужене и по ръката му накацаха още мухи.

— Не, моля ви! — закрещя той и замята тяло.

С всяко негово движение хватката на Коу отслабваше.

Мухите покриха цялото тяло на господин Коприн и се натрупаха една върху друга в плътна маса, след което се превърнаха в Синтия Девънпорт. Мухогласата увисна на гърба на господин Коприн и го обви с крайници. Мускулите на Коу закрещяха от болка при тази допълнителна тежест.

— Здравейте, господин Коприн — поде тя и се наведе към ухото му. — Струва ми се, че ми носите нещо?

Тя посегна към ръката му и разтвори пръстите, сключени около Среднощния камък. Мъжът се беше свил от страх, стиснал плътно клепачи.

— Не исках да… — започна той. — Щях да ви го донеса, кълна се.

Коу не можа да издържи повече. Ръкавът на господин Коприн се изплъзна между пръстите му, а в същия миг Майката на мухите отново се пръсна в облак от насекоми. Роякът й явно задържаше молцогласия във въздуха.

— Напротив, нямаше — прошепна гласът й.

Облакът мухи обърна глава към Коу.

— Бъди разумен, вранегласи. Напусни Блекстоун, докато имаш избор.

Роякът се пръсна встрани от тялото на господин Коприн, той облещи очи и полетя с писък към бездната. Тялото му изчезна в реката, а облакът мухи се разнесе в нощта.