Джейкъб Грей
Роякът се спуска (19)

Деветнайсета глава

Когато наближиха банкерския квартал, кръвта на Коу почти кипеше въпреки ледените пориви на вятъра и мокрите му дрехи. Враните споделях отчаянието и гнева му — усещаше го в мощните махове на крилете, с които пореха вятъра, устремени към високата кула, в която живееше Синтия Девънпорт.

— Ще ни очаква! — извика Селина.

И тя висеше в краката на враните. Сплъстената й коса беше залепнала за главата й.

— Голяма работа! — обади се Лидия.

Беше сложила качулката си и летеше от другата страна на Коу.

— Просто отбелязвам — отвърна Селина. — Не може просто да нахлуем вътре.

— Лесно ти е да го кажеш — тросна се Лидия. — Но моите родители са там.

Коу се опита да прекрати джафкането им. Спомените на червегласия все още бяха пресни. Всички онези хора в осветения от огъня кабинет се бяха доверили на Корвус Черния и в продължение на триста години враният род не им беше изневерил. Това нямаше да се промени днес. Историята щеше да загуби смисъл, ако той се провалеше.

Среднощният камък обаче вече беше в лапите на Синтия Девънпорт. По онова време дивогласите се бяха изправили пред предразсъдъците на хората. Надали биха могли да си представят, че един ден най-опасният им враг ще бъде един от тях.

Дали вече беше дала ход на плана си? Дали в същия този миг не твореше нови родове дивогласи?

Пожела наум враните му да забавят полета си и тези с момичетата го настигнаха.

— Селина има право. Да кацнем в двора — предложи той.

Не даде възможност на Лидия да спори. Враните се завъртяха около задната част на сградата. В разкъсаните търбуси на облаците святкаха мълнии. Започнаха да се спускат плавно и накрая той опря крака в земята. Кулата с лъскави, черни прозорци се извисяваше над тях — мрачен, заострен колос.

— Не се отдалечавайте — нареди Коу на враните, щом пуснаха Лидия и Селина. — Скоро ще ми потрябвате.

Птиците накацаха по декоративните дървета в градината и клоните им почерняха. Само Кряк, Блеска и Мрън останаха с него.

Той поведе приятелките си към предната част на зданието и приклекна зад лимузината на Синтия Девънпорт. По земята бяха посипани парчета стъкло от счупения прозорец, през който беше изскочил по-рано.

— Какъв е планът? — поинтересува се Селина. — Надали ще използваме асансьора?

Той забеляза някакво движение в двора — две дребни лисици душеха нещо в храстите. Господин Коприн се беше заблудил, че няма да се появят — госпожа Стрикъм имаше верни създания дори тук.

Той вдигна поглед — от това място дори не виждаше апартамента, но на върха на сградата определено имаше бледо сияние. То обаче се намираше на седемдесетия етаж, а мухите със сигурност щяха да бъдат нащрек. Останалите го наблюдаваха с очакване. „Разчитат на мен. Доведох ги тук, но за какво?“ Не можеше да позволи и те да се качат с него. Тази битка не беше за тях, защото и двете бяха въвлечени не по своя вина, а чисто и просто заради родителите си.

— Ще се кача сам — обяви и тръгна напред.

— Не! — сграбчи го Лидия за ръката. — Дори не си го помисляй!

— И ние идваме! — добави и Селина.

— Не може — рече той умолително. — Тази битка е за дивогласи.

— Не е вярно! — каза Лидия. — Как не разбираш? Ако Майката на мухите победи, няма да се задоволи да заличи само останалите дивогласи. Ще превземе целия град. Всички ще пострадат.

Той се опита да отскубне ръка, но Лидия стисна още по-силно.

— Трябва да ни позволиш да помогнем — каза Селина.

Той не искаше да се кара с тях, но сърцето му се сви.

— Добре — рече. — Прави сте.

Лидия го пусна и двете изпънаха ръце в очакване.

Нали не мислиш да ги вземеш с нас?, поде Мрън, сякаш беше прочел мислите му. Ще се простят с живота си.

— Пригответе се! — рече Коу и враните се наредиха по телата им.

Ненавиждаше лъжите, но целият живот на Лидия и Селина беше пред тях. Корвус Черния беше дал обещание, което той трябваше да спази сам.

Каза на своите врани да го вдигнат — само него. Тялото му се понесе във въздуха. Враните по момичетата излетяха сами.

— Коу, не! — викна Лидия. — Да не си посмял да ме зарежеш тук!

— Нужни сме ти! — обади се и Селина.

И двете го гледаха гневно.

— Ако не се върна, бягайте! — рече им той. — В Блекстоун няма да бъде безопасно.

— Млъкни, Коу! — развика се Лидия. — Нали уж сме приятели?

— Така е! — отвърна той.

Гласовете им заглъхнаха с издигането му.

 

 

Правилно постъпи, каза Мрън, докато се изкачваха все по-високо.

Аха, добави и Блеска. Е, какъв е планът?

Той се зачуди какво да отговори.

Нека отгатна, рече Кряк. Ще скочим с главата надолу към сигурната си смърт?

— Горе-долу… да — отвърна момчето.

От адреналина в кръвта си усещаше гъделичкане по кожата.

Абе…, каза Блеска. На кого са му нужни планове!

— Няма да се разсърдя, ако решите да ме оставите — заговори им Коу. — След всичко, което направихте…

Убеден съм в противното, намеси се Мрън. Без нас оставаш насаме с гравитацията.

Въпреки всичко Коу не успя да сдържи усмивката си. Беше му ясно, че враните му няма да го изоставят. Никога не го бяха правили, нямаше да се случи и сега.

Прозорците на сградата се редяха пред тях и размазаното му отражение пробягваше нагоре по стъклото. Каквото и да го очакваше, колкото и уплашен да беше, щеше да се изправи срещу него, без да се извръща, както майка му се беше изправила пред Предана. Щеше да я накара да се гордее. И Трохата. Дори да загинеше, поне щеше да е сторил всичко по силите си, за да възпре Майката на мухите. Родът на враните щеше да защити честта си и ако духовете на предците му все още бяха живи в Земята на мъртвите, щяха да кимнат и да кажат, че е изпълнил дълга си.

Сърцето му се ободри при мисълта за предците му и враните го заиздигаха още по-бързо нагоре. Летеше максимално близо до фасадата, за да остане незабелязан. Достигна счупения прозорец и установи, че лампите вътре не светят. Остави враните му да го внесат над надупчените от куршуми мебели и парчетата стъкло. В гърдите му се загнезди паника. Не му беше хрумнал вариантът Майката на мухите да опита да осъществи плана си от другаде.

Щом се върна в нощта навън обаче, си даде сметка, че отгоре долитат гласове. Заизкачваха се. Най-сетне съзря източника на светлината — на покрива имаше изкривени под ъгъл прожектори, които оцветяваха потока дъждовни капки в златисто. На издигнатата площадка зад прожекторите беше кацнал хеликоптер. Коу нареди на враните да го отнесат зад него. Птиците се подчиниха. Краката му опряха в земята, той махна с ръка и пернатите се скриха зад ръба на покрива. Той приклекна и надникна иззад хеликоптера.

Един авариен изход зееше отворен. Синтия Девънпорт стоеше до него, облечена в черно палто и кожени ръкавици, и наглеждаше точещата се отвътре колона затворници с триумфална усмивка. Пръв излезе Лъгман, стиснал в ръка повод, закачен за каишката на черната пантера, която Коу беше видял в клетката вътре по-рано. Създанието се промъкна бавно на дъжда. Беше с намордник, но не се противеше.

Следващият беше висок, длъгнест тъмнокож мъж с брада. Той държеше стъклен буркан, в който се беше навила продълговата дебела стоножка. Коу усети пристъп на гняв при вида на затвореното създание на Емили, и то толкова скоро след смъртта й.

Последваха още затворници. Един набит, сивокос мъж на средна възраст водеше на повод маймуна. Създанието виеше и се опъваше, но затворникът го дърпаше след себе си.

— По-бързо! — нареди Майката на мухите нетърпеливо. — Застанете в кръг.

Един по един бившите затворници излязоха, всеки със своето животно. Птици на връв, насекоми в кутии, маймуни и кучета в сандъци и клетки на колела — всички от тайния склад в апартамента долу. В един момент през вратата гърбом се подаде главорез с няколко обеци по веждите, носа и устните. Държеше единия край на носилка, в която в безсъзнание беше просната кафявата мечка. Коу си каза, че навярно идваше от зоопарка. Това означаваше ли, че Майката на мухите беше скрила някъде и другите създания — опасни видове като тигри, крокодили и росомахи? Ако ги пуснеха по улиците на Блекстоун… Не му се мислеше какъв ад щеше да настане!

Другият край на носилката беше в ръцете на мъж, около чиято предмишница се беше увила змия. Затворниците се наредиха в рехав кръг на покрива до хеликоптера. Животните ръмжаха и фучаха под сипещите се дъждовни капки.

Последни се появиха господин и госпожа Стрикъм. Китките и глезените им бяха пристегнати с въже и те тромаво ситнеха крачки. Следваше ги кокалест престъпник в размъкната затворническа риза с пистолет в ръка.

Синтия Девънпорт се изправи в средата на кръга от затворници и животни. Всички си приказваха и се кикотеха.

— На колене! — изръмжа мършавият мъж и насочи оръжие към Велма Стрикъм.

Тя не се подчини и мъжът изрита господин Стрикъм в прасците. Бащата на Лидия се свлече с вик и повлече жена си със себе си.

— Остави го на мира! — изкрещя майката на Лидия.

Затворникът избухна в смях.

— Или? Когато всичко приключи и ти и родът ти загинете, може пък аз да стана лисегласият. Какво ще кажеш?

Коу потръпна. Заплахата на мъжа засягаше и Лидия, не само госпожа Стрикъм. Внезапно всичко му се изясни. Заплахата грозеше всички дивогласи до един. Всички пленени при засадата в зоопарка… рано или късно, Майката на мухите щеше да ги избие, да сложи край на родовете им, за да може да ги възкреси под своя собствен контрол. Семчо, Трохата… Всеки, който дръзнеше да се изпречи на пътя й.

— Ти си пръв! — рече Майката на мухите и посочи с облечен в кожа пръст мъжа с брадата. — Ела насам.

Мъжът пристъпи напред колебливо. Изглеждаше уплашен.

Майката на мухите извади Среднощния камък от джоба си. При вида му по кожата на Коу пробягаха тръпки.

— Протегни ръка — нареди тя.

— Ще боли ли? — попита мъжът.

Тя оголи зъби с отвращение.

— Каня се да даря теб и жалкото ти потомство със съдба, по-велика от най-дръзките ти мечти. Хайде, давай ръка!

Мъжът се сви, сякаш го беше зашлевила, и се подчини на заповедта. Синтия Девънпорт сложи камъка в шепата му. Кръгът от затворници притихна.

— Време е да получиш дарбата — нареди тя. — Докосни животното!

Той приклекна, сложи буркана на покрива и бръкна вътре. В мига, щом пръстите му допряха шаващата стоножка, тялото му се загърчи, сякаш през него течеше ток, а камъкът засвети в бяло. Някаква вълна премина и през тялото на Коу, подобно на лек летен бриз.

Затворникът падна по гръб и връзката се разпадна. Във въздуха обаче все още жужеше невидима енергия, отглас от древните сили, които съхраняваше камъкът. Животните се присвиха уплашено в клетките си. Затворникът разтърси глава, за да се окопити, погледна буркана и повдигна вежди. Стоножката се размърда бавно, пропълзя навън по буркана и се шмугна в ръкава му. После излезе от яката му и се плъзна около врата му.

Мъжът се изправи и се ухили доволно.

Останалите нададоха радостни възгласи, към които се присъедини и той. Велма Стрикъм сведе глава в отчаяние. Мъжът й изглеждаше зле.

Коу продължи да гледа безпомощно.

— Следващият! — нареди Синтия Девънпорт.

От кръга се отдели тийнейджърка с мазна коса, със скален орел, кацнал на пъхнатата й в ръкавица ръка. Момичето едва удържаше огромната птица.

Тя тъкмо застана до камъка, когато едно от кучетата залая бясно по посока на Коу. Той се скри зад хеликоптера. Какво да прави? Да изпрати един отряд врани да се опитат да докопат камъка? Не, нямаше да успеят дори да се приближат. По звуците от тълпата се досети, че момичето и орелът също са се свързали. Той все още разполагаше с Врания клюн. Но ако някой от тях имаше оръжие…

Седеше неподвижно, скован от страх, докато все повече затворници се свързваха с животните в несекваща процесия.

— Следващият! — викна Майката на мухите. — Ти!

Коу отново надзърна над площадката за приземяване, точно когато Лъгман подръпна пантерата с намордника. Той протегна пръсти неуверено, но звярът замахна срещу тях с лапа. Затворникът се отдръпна и изръмжа.

— Хайде, действай! — заповяда Синтия Девънпорт. — Подчини я, страхливецо!

Лъгман се протегна към плешката на пантерата и светлината пак проблесна.

Нещо погъделичка Коу по ръката и той сведе очи. По китката му пълзеше самотна муха.

— Мисля, че имаме неканен гост — обяви Майката на мухите.

Вече нямаше смисъл да се крие. Излезе на открито.

Тя се обърна към него, както и към всички затворници и семейство Стрикъм.

— Коу! — извика майката на Лидия. — Бягай! Отлети! Всичко свърши!

По лицата на затворниците играеше недоумение. Те обърнаха колебливо очи към Синтия Девънпорт.

Тя обаче рече напълно невъзмутимо:

— Враните явно са упорити твари!

Престъпната сган избухна в смях, но Коу не отстъпи. Усети около себе си враните, застанали в очакване, и призова още. Почувства нарастващата им мощ. В точния момент щеше да отприщи яростта им.

— Камъкът принадлежи на моя род! — заяви той, като се постара гласът му да звучи уверено. — Дойдох да си го получа!

Майката на мухите се усмихна.

— Не точно, вранегласи — отвърна тя. — Дойде, за да станеш свидетел на моя триумф.