Алекс Кош
Илюзия за поражение (20)

Интерлюдия 4

Късно вечерта на същия ден.

Виктор почука на вратата на Елена и, като изчака покана, влезе вътре. Жената седеше на леглото в поза лотос и делово подреждаше пред себе си части от снайперска пушка.

— Е, доволен ли си? — попита тя, без да вдига поглед.

— Много — отвърна Виктор. — Не очаквах той да може да достигне такова ниво. Ти усети ли тази сила?

— Да, за възрастта си той е много силен. Не съжаляваш ли, че навремето си се отказал от момчето? Може би сега той щеше да е дори по-силен от твоите ученици.

Виктор седна на стола срещу леглото и се облегна назад, като с наслада изпъна крака.

— Преувеличаваш, той е много далеч от моите ученици. Освен това е твърде непредсказуем. Резки промени в настроението, липса на инстинкт за самосъхранение, да не говоря за болната психика.

Елена пъхна последния детайл в жлеба и щракна затвора.

— Но все пак си го изпратил в друг клуб от Рейтинга.

— А защо такъв талант да пропада? — сви рамене Виктор. — Уредих баща му да получи добра позиция в голяма компания недалеч от Екатеринбург. Точно до секция на „Стоманения нокът“, това е малко известен, но доста суров клуб, чийто майстор практикува максимално брутални тренировки. Точно от това имаше нужда момчето, за своите седем години вече почти беше осакатил няколко деца.

— И това, че намери теб и момчетата точно сега, сигурно не е случайно?

— Разбира се — не възрази Виктор. — По един или друг начин му подхвърлях информация за нашия клуб, но, честно казано, не мислех, че ще избере толкова агресивен начин да се заяви. Но така или иначе това е добър стимул за момчетата.

— А „Сребърния дракон“? Как успя да го убедиш да се обърне за помощ към Сергей?

— Направи го сам. Съвсем сам — каза Виктор с възхищение. — Браво на момчето.

Елена се намръщи.

— Но момчето все пак ще умре? Съдейки по състоянието му, болестта е отишла много далеч и му остават най-много две седмици живот.

— Всички ще умрем някой ден — уклончиво отвърна Виктор. — Не съм сигурен, че ще оцелее, дори и ако получи духа пазител, за който мечтае толкова много…

Поседяха известно време мълчаливо, прекъсвани само от щракането на затвора на пушката.

— А защо изобщо е това изпитание? — попита накрая жената. — В крайна сметка никой от твоите ученици няма да успее да издържи срещу Иван дори минута. Или наистина не смяташ да има бой и планираш да напуснеш Русия?

— Не подценявай момчетата — усмихна се Виктор. — До края на срока всички ще преминат това изпитание.

— В рамките на десет дни?! Сериозно?! Ти дори не ги тренираш както трябва. Момчетата ще бъдат убити още в първата си битка на Рейтинга!

— Да ги тренирам сега — само ще им навреди. Просто изчакай малко и сама ще видиш. И като говорим за смъртта: не си загубила уменията си, нали?

— Ще се справя — раздразнено отвърна жената, претегляйки пушката в ръце. — Това е като карането на колело: веднъж като се научиш, никога не го забравяш. Но ти самият готов ли си да използваш такива методи? В крайна сметка, за използването на огнестрелно оръжие целият Рейтинг може да се надигне срещу теб. Помниш ли какво се случва в такива случаи?

Виктор Тропов се прозя и се протегна с цялото си тяло.

— Да, да, всички знаят правилата. Абсолютно всички членове на клуба ще бъдат убити. Но това ще се случи само ако те хванат. Така че не ме разочаровай, Ведма^[1].

Красивите устни на жената се свиха в тънка линия и един от дългите патрони, лежащи на леглото, изведнъж беше изпратен с щракване на пръст право в лицето на Виктор. Обикновен човек дори не би забелязал това движение, но мъжът с лекота улови патрона с два пръста на няколко сантиметра от челото си.

— Не ме наричай така, дори и никой да не ни слуша — прошепна Елена. — Тя е мъртва, нека такава и да си остане.

— Както кажеш. Кой съм аз, че да споря с най-известния убиец в Европа.

— Защо само в Европа? — вдигна тънка вежда жената.

— На изток има Тунгар, а и още няколко имена звучат все по-гръмко. Изчакай още няколко години — и напълно ще те забравят.

В Елена явно се надигна гордостта и искаше да се възмути, но бързо се овладя.

— Е, всъщност точно към това се стремя — уморено въздъхна тя и отново започна бавно да кипва. — А ти с твоите игрички никак не ми улесняваш тази задача!

— Един изстрел — каза Виктор с успокояващ тон. — И повече няма да те моля за подобно нещо.

Жената насочи дулото на пушката към него и присви очи.

— Повярвай. Няма да пропусна.