Алекс Кош
Илюзия за поражение (11)

Интерлюдия 3

Тренировъчната база на клуб „Бронзовия рис“ се намираше в малък пансион в околностите на Москва. Обикновено тук беше доста тихо и безлюдно, тъй като основната сграда беше в реконструкция от много години, но тази вечер на малкия паркинг към пансиона се появиха неочаквани гости. Човек само можеше да се чуди как автомобили с толкова ниско окачване изобщо са успели да се придвижат по местните пътища — тук имаше и ламборджини, и порше, и още няколко претенциозни марки. А и пристигналите с тези коли хора изглеждаха подобаващо — всички бяха изтупани млади мъже и жени, облечени със скъпи дрехи.

— До къде стигнахме — каза атрактивна брюнетка в къса червена рокля, слизайки от яркочервена спортна кола. — Да обикаляме по селата за представления.

— О, стига, Нели — с усмивка й отговори строен синеок младеж в син костюм, седна на капака и запали цигара. — Това е дори забавно.

Брюнетката примижа неодобрително към цигарата и се отдръпна настрани.

— Саша, пак пушиш…

— Не съм виновен. Сама знаеш, че възстановяването на белите дробове е отлична тренировка за регенерация на вътрешните органи.

— По-добре тренирай на черния дроб, алкохолът поне не разваля въздуха.

— Опитах — изсумтя младежът. — Но е много трудно да се справя с главоболието, все още не е моето ниво.

Брюнетката само се намръщи и махна с ръка да разпръсне дима по-далече от себе си. При това образувалият се от лекия замах на елегантната длан вятър успя да разклати клоните на дърветата на разстояние от няколко метра.

— Е, да, възстановяването на мозъка е много труден процес… особено ако него го няма! — намеси се още един младеж, изскочил от съседната кола. За разлика от добре облечените си приятели, той изглеждаше като истински рокер: с дълга немита коса, измачкана черна тениска с надпис „Blind Guardian“ и мръсни черни дънки. Но дори този бунтар беше пристигнал със скъпо спортно бентли. — Александър, защо си взел този загубеняк, че дори в клуба си го вкарал?

Споменатият Александър се намръщи.

— Стига, не викай, има и още. Учителят смята, че има добър потенциал и аз съм напълно съгласен с него. Освен това Сергей иска аз лично да се заема с обучението му.

— Поредното ти кученце — изсумтя момичето. — Ще тича след теб, ще моли да го научиш на нови техники, а след това ще умре, неспособен да се справи с някакъв елементарен „вакуумен удар“.

— Не отчиташ един много важен факт — той си има дух пазител, при това от висшите същества — цял небесен дракон. Кой би се отказал от такъв ученик?

— Ученик? — с лека изненада попита „рокерът“. — Обикновено ги наричаш „пушечно месо“.

Александър хвърли цигарата си и скочи от капака на колата.

— Ей сега ще видим какъв е — достоен ученик или тъпо месо.

Междувременно от четвъртата и петата кола се появиха и други членове на клуб „Сребърния дракон“ — две момчета и едно момиче, както и споменатият новодошъл. Костя се чувстваше малко не в свои води след общуването с представителите на този клуб и затова изглеждаше леко объркан. Не така си представяше той най-добрите бойци на Рейтинга — всички „дракони“ се оказаха излъскани и отвратително арогантни. Те дори не изглеждаха като спортисти, имаха мършави фигури без никакъв намек за мускули, и си позволяваха не само да пушат, но и да пият алкохол по всяко време на деня. В същото време всеки от тях беше способен да просне Костя с един удар, за което многократно му се казваше и дори няколко пъти му се показваше.

— Никога не бих помислил, че тренирате на такова място — оглеждайки се, каза Костя.

— Не говори глупости, кученце — рязко реагира слаб тийнейджър на около осемнадесет години. — Имаме най-добрия тренировъчен център в Москва, не може да се сравнява с това бунище. Тук сме само за да видим дали ще успееш да минеш изпитанието.

Костя се намръщи. Този „дракон“ с изконното руско име Ричард го взе на мушка още от първите минути на запознанството им, като постоянно изтъкваше неговата слабост и безполезност. Според Ричард приемането на Костя в клуб „Сребърния дракон“ било нещо като благотворителен акт. Той наричаше Костя предимно „кученце връзкар“, унижаваше го и подчертаваше съмнителния му статус. И което най-много вбесяваше Костя, той не можеше да натъпче тези думи обратно в гърлото на гадния тийнейджър, беше принуден да сдържа гнева си и да се надява, че някой ден ще може да пребие изрода до смърт.

— Изпитание? — повтори Костя, скърцайки със зъби и изтърпявайки поредната обида от Ричард.

— Вече си приет, така че това не е изпитание, а по-скоро проверка — отвърна Александър, гледайки неодобрително Ричард. — И малък подарък от нас, защото се радваме от появата на нов боец в клуба.

Ричард очевидно искаше да каже още нещо, но под погледа на Александър се сдържа и замълча. За да разсее малко напрегнатата ситуация, в разговора се намеси Нели:

— Това е мястото за тренировки на клуб „Бронзовия рис“, помниш ли ги?

Костя неволно докосна лицето си, припомняйки си болката от ужасните изгаряния, оставени от един от „рисовете“. Кожата му бе възстановена изненадващо бързо, за което той беше искрено благодарен на „Небесната сфера“ — клубът, който се занимаваше с лекуване на бойците, пострадали по време на двубоите в Рейтинга. Те сътвориха истинско чудо, като само за няколко дни възстановиха напълно лицето му. След излекуването Костя придоби навика постоянно несъзнателно да докосва лицето си с ръце, проверявайки дали всичко е наред с кожата му. Освен това, той на никого не би признал, но сега малко се страхуваше от огън.

— Помня много добре… — процеди той през стиснати зъби.

Александър кимна одобрително и любезно попита:

— А какво ще кажеш за малък реванш?

— Готов съм! — изръмжа Костя.

Самият той неведнъж си беше мислил, че ще намери дебелака, който изгори лицето му, но все още не разбираше достатъчно добре правилата на Рейтинга. Как точно трябва да го предизвика? И какво да прави, ако онзи откаже?

— Но обикновения двубой е твърде скучен — лукаво му намигна Нели. — Искаме зрелището да е малко по-интересно. Затова ти предлагам да глътнеш това хапче.

Момичето протегна ръка, а на дланта й имаше яркочервено хапче, което по някаква причина леко проблясваше във вечерния здрач.

— А няма ли и синьо, за да има избор? — пошегува се Костя, вземайки хапчето с два пръста. — Какво е това?

Той подозрително го огледа и дори подуши, но усети само непозната слаба миризма на лекарство. Хапчето наистина проблясваше, а и беше топло на допир.

— Малък стимулант, който ще ти позволи да си наравно с огнехвърляча — обясни Александър.

Костя веднага върна капсулата обратно.

— Ние с него и така сме равни.

Ричард изсумтя пренебрежително при думите му, но запази мълчание, за да не ядоса Александър.

— Не говоря за онзи дребен мръсен хитрец, който те заплю с огън в лицето — поясни Александър. — Това би било прекалено лесно.

Едва ли дебелият „берсерк“ можеше да бъде наречен дребен, но Костя не обърна внимание на това несъответствие, тъй като трябваше да реши по-сериозния въпрос:

— А с кого тогава ще се бия?

— С неговия учител.

Костя изсумтя, за миг си помисли, че се шегуват с него, но „драконът“ изглеждаше напълно сериозен.

— Да не се шегувате? — каза Костя предпазливо. — Учителят на клуба, който е на сто и осемдесето място в Рейтинга, едва ли е толкова слаб.

— Вече е на сто осемдесет и трето — поправи го Нели. — И със сигурност не е слаб за нивото си. Ето защо ти даваме това хапче, без него няма да се справиш.

Костя все още гледаше скептично хапчето, без да разбира за какво става дума. Какво е това — лекарство, което понижава прага на болка и добавя сила? Но дори режимът „берсерк“ едва ли ще помогне срещу толкова сериозен противник.

— Вземи го, идиот! — извика му Ричард. — Това нещо, между другото, струва повече от лексуса зад теб. Не знам защо изобщо ти оказват такава чест.

Поглеждайки гневно младежа, Костя все още предпазливо поднесе хапчето към устата си и го глътна. По гърлото му веднага премина топла вълна, която постепенно се спусна към стомаха, а след това се разпространи по цялото му тяло, сякаш току-що беше отпил глътка хубав коняк.

— И какво ще ми даде това? — попита Костя, докато се вслушваше в усещанията си.

Александър ободряващо го потупа по рамото.

— Това трябва сам да го разбереш, иначе би било твърде лесно. Да вървим да поздравим домакините на тази дупка.

От основния корпус на пансиона насреща им вече бяха излезли повече от десетина души. За разлика от излъсканите „дракони“, представителите на този клуб много повече приличаха на сериозни бойци — всички мускулести, съсредоточени. Без да броим, разбира се, добре познатия на Костя дебел „берсерк“, който беше изгорил лицето му.

— Здравейте. Пансионът „Солнишко“ е затворен — учтиво каза мускулест брадат мъж на около четиридесет години.

— Ние приличаме ли ви на хора, отсядащи в пансиони? — изсумтя Нели.

Александър пристъпи напред.

— Ние сме представители на клуб „Сребърния дракон“ — учтиво се представи той. — Аз се казвам Александър и съм главен ученик. Съжаляваме, че се появяваме неочаквано, но точно днес един от най-новите ни бойци се нуждае от външен спаринг.

— Виталий, учител в клуб „Бронзовия рис“ — навъсено се представи мъжът. — И какво общо имаме ние с това?

— Може да се каже, че новият ни има една недовършена работа. В първия си двубой в Рейтинга с един от вашите ученици той е получил сериозни травми и сега не може да продължи напред, ако не се справи с това поражение.

Вече познатият дебелак се втренчи в Костя и възкликна:

— Хей, тогава теб изгорих! Бързо са те възстановили, лицето не те ли боли? Жалко, че не са успели да възстановят косата, може би ще пробваш с перука?

Костя с невероятно усилие успя да се сдържи и да не му се нахвърли с юмруци. И не само това, той дори успя да запази спокойно изражение на лицето си и да отговори с равен тон:

— Всичко е наред, благодаря за загрижеността. А новата къса прическа ми харесва дори повече.

— В двубоите от Рейтинга се случва всичко — предпазливо отвърна брадатият. — Травмите са нещо нормално, освен това явно всичко вече е наред с вашия ученик. Нали не се каните да отмъщавате за такава дреболия?

— Разбира се, че не. Ние просто молим за приятелски спаринг, не ви предизвикваме на официален двубой — кимна в съгласие Александър. — Сега той е в нашия клуб и бихме искали да затворим въпроса с глупавото му поражение.

Мъжът, явяващ се учител на клуба, внимателно огледа дошлите „дракони“.

— А ако откажем?

Все така добродушно усмихнат, главният ученик на клуб „Сребърния дракон“ сви рамене.

— Няма да откажете.

— А не се ли притеснявате от удар по репутацията си поради факта, че клубът на второ място в Рейтинга слиза толкова ниско — да нападне клуб от трети порядък?

— За репутация ми говорят хора, специално дебнещи за новодошли в Рейтинга, които още не са наясно с правилата, и ги предизвикват на двубой? — засмя се Александър. — Смешно. Глупаво, но смешно.

— Какво? — изненада се Виталий. — За първи път чувам за подобно нещо — той се обърна към учениците и внимателно ги огледа. — Роман?

Дебелият видимо се смути.

— Те преувеличават…

Мъжът съкрушено поклати глава.

— После ще говорим — Виталий се извърна към „драконите“. — Отговарям за моите ученици и ако те са се държали некоректно, отговорността е моя.

— Никой пред никого не е длъжен да отговаря — дружелюбно се усмихна Александър. — Ако вашите ученици избират по-лесни цели за себе си, това си е техен личен проблем. Такива като тях никога няма да се развият до степен, в която да им обърнем внимание. Не. Ние се нуждаем само от приятелски спаринг, за да видим новия боец в действие, тъй като да се бие с някой от нас просто няма смисъл. И напълно ни устройва, ако лично вие вземете участие.

Мъжът изненадано погледна Костя.

— Аз? С него? Та той е просто ученик.

— „Драконите“, за разлика от вас, не търсят лесни противници — за първи път се обади Костя. Произнасяйки тези думи, той с удоволствие видя в очите на „рисовете“ искрена омраза. Но в присъствието на „драконите“ никой от тях не посмя дори да си отвори устата, камо ли да се опита да спори.

— Тогава няма проблем — съгласи се мъжът. — С удоволствие ще преподам на вашия ученик малък приятелски урок. Ще отидем ли в нашата тренировъчна зала?

Ричард веднага се намеси.

— Защо? Тук ще бъде по-интересно.

Дворът отпред беше доста просторен, макар че го осветяваха само няколко лампи. Когато двамата опоненти пристъпиха в центъра му, сякаш по заповед, заваля ситен дъждец, за да завърши картинката.

— Както желаете — сви рамене мъжът, свали якето си и го подаде на един от учениците.

Мускулестата му фигура значително превъзхождаше тази на Костя не само с обема си, но и с качеството на мускулите. А като се има предвид, че той беше учителят на клуба и вероятно владееше различни мистични техники, Костя можеше само да се радва, че спарингът е просто приятелски. Въпреки това изобщо не му се искаше да удря с лице чужд юмрук пред погледите на новите си познати. Оставаше му да се надява, че подозрителното хапче, дадено му от „драконите“, наистина има някакви магически свойства.

— Не се сдържайте — обърна се Александър към учителя на „рисовете“, а на Костя каза: — А ти помни, че не бива да го убиваш.

Откъм наобиколилите импровизирания ринг ученици на „Бронзовия рис“ се раздадоха предпазливи и насмешливи изсумтявания. Те не смееха открито да се подиграват на Костя, все пак той вече беше член на клуб „Сребърния дракон“, но и да мълчат нямаше как.

— Да ме убие? — не можа да се сдържи и неговият опонент. — Не говорите сериозно, нали?

Костя искаше да зададе същия въпрос, но замълча. Още повече че омразният му дебелак открито се хилеше от първата редица и щеше да е глупаво да показва неувереност пред него.

— Начало — заповяда Александър.

И учителят на „рисовете“ веднага се хвърли в атака. Движеше се много бързо и, както се оказа, практикуваше стил на дълги удари от максимална дистанция. След като направи само две котешки движения с ръце, той нанесе три травми на Костя наведнъж, наранявайки рамото и предмишниците на двете ръце. И „драконът“ имаше късмет, че брадатият не използва нокти, а просто сви пръсти, очевидно решавайки все пак да пожали противника си.

„Ах, ти, високомерна твар!“ — ядоса се Костя, на когото вече му писваше, че всички се отнасят с него като с последния слабак.

Без да губи време, Костя веднага използва „киай“ върху врага, принуждавайки го да застине за част от секундата. Това беше напълно достатъчно, за да нанесе един съкрушителен удар в гърлото, но в последния момент замаяният от писъка учител издиша огнена струя към Костя. Само като по чудо „драконът“ успя да се извърти, но подходящият за удар момент беше пропуснат, освен това, усещайки жегата в лицето си, Костя се уплаши до степен да му се разтреперят коленете. Вярно, той моментално се овладя, срамувайки се от подобни емоции, но „драконите“, които следяха внимателно битката, така или иначе успяха да забележат мимолетната му слабост.

— Нищожество — изсмя се Ричард, спечелвайки си неодобрителния поглед на Александър.

А Костя междувременно се вбеси. На „драконите“, на своя противник, на себе си. Какъв беше смисълът да тренира цял живот, за да могат после някакви си излъскани тийнейджъри да го гледат отвисоко? И каква беше ползата от всички умения за ръкопашен бой, сложни техники и удари, ако врагът е просто по-бърз от теб, а освен това бълва и огън?

Въпреки това Костя нямаше намерение да се предава и реши да се концентрира върху усещанията, получени от тайнственото хапче. Така че започна да отстъпва, без дори да се опитва да контраатакува противника. А брадатият, доколкото по принцип не планираше да го пребива сериозно, просто го притискаше с многобройни и бързи удари, демонстрирайки своето превъзходство.

Получавайки все повече и повече травми, Костя заедно с гнева започна да усеща и силно парене отвътре. Сякаш по вените му потече истинска лава. За голяма изненада на младежа, с появата на горещината движенията му постепенно се ускориха и той започна да се движи почти със същата скорост като тази на противника си. А горещината продължаваше да се усилва. Постепенно отнякъде се появи разбиране, че ако не използва цялата получена от хапчето енергия, той просто ще изгори отвътре. Но Костя не владееше никакви умения от рода на невидимите остриета на Машка или огнения дъх на „рисовете“, така че нямаше идея какво да прави. А Виталий продължаваше да го атакува. И въпреки че Костя ускори, пак едва успяваше да блокира противника си, а за контраатака не смееше и да мисли.

В гърлото му започна да се заражда тихо ръмжене, като куче, което се кани да се нахвърли на врага. Само че Костя определено нямаше намерение да хапе, дори и за да спечели двубоя. Въпреки това с появата на звука той усети, че изгарящата вътрешностите му енергия започва да се успокоява, а въздухът около него завибрира.

— Р-р-р…

Ръмженето се усилваше и в един момент въздушните вълни станаха видими и с невъоръжено око. Александър и другите „дракони“ бяха усетили вибрациите, излъчвани от новия, още от самото начало. Но „рисовете“ започнаха да реагират едва сега, когато дъждовните капки във въздуха около Костя и противника му се забавиха дотолкова, че можеше да се види как бавно падат.

Сега Костя не само сам се ускори, но и започна да забавя „риса“. И скоро вече напълно контролираше хода на боя, защото вълните във въздуха не му влияеха по никакъв начин. И тогава за себе си той откри един интересен факт — при равни условия това, което изглеждаше като добри умения, всъщност се оказа доста посредствено. Движенията на „риса“ се оказаха прости и предсказуеми. Костя започна да налага брадатия с лекота, като на всеки негов удар отговаряше с два.

— Не си толкова лесен — удивено каза Виталий, след като получи поредния удар в челюстта. — Ще трябва да бъда по-сериозен.

От тялото му започна да се издига пара, сякаш водата се изпаряваше, едва докосвайки кожата. Сега всяко негово движение беше придружено от съскане на вода и всяко съприкосновение с тялото на „риса“ оставяше по Костя следи от изгаряне. След травмата на лицето точно от това усещане за изгорена кожа Костя най-много се страхуваше и той отново започна да отстъпва.

Ричард отново искаше да коментира слабостта на новия, но накрая все пак реши, че за бой с такъв опонент този слабак се държи не чак толкова зле. В крайна сметка той не знаеше нищо. Просто нищичко. Но някак си се държеше.

И Костя се държеше, но с огромни усилия. Би трябвало въздухът в белите му дробове отдавна да е свършил, но ръмженето продължаваше да излиза някъде отвътре. Пространството се изкривяваше все повече и повече. В един момент дъждовните капки просто спряха и Виталий трябваше да си проправи път през тях и през въздуха, стигнал до състояние на гъст бетон. Тялото му се нагря толкова много, че в един момент юмруците му се обвиха в пламъци. Щом видя огъня, Костя толкова се уплаши, че изпищя и, противно на логиката, се хвърли напред, към своя страх. И тялото му в изкривеното пространство се движеше не по-бавно, а, напротив, много по-бързо. Ударът му с крак уцели противника точно в гърдите и го изхвърли на пет метра.

Костя извика отново, зашеметявайки Виталий още във въздуха, и се втурна след него. Последваха още няколко удара, от които „рисът“ просто не успяваше да се предпази, тъй като откровено „отплава“, освен това Костя продължаваше да крещи с всеки удар: „Киай!“, с което съвсем нарушаваше концентрацията му. Огънят по ръцете на „риса“ отдавна беше изчезнал и сега той можеше само да се прикрива с ръце и да търпи.

— Достатъчно! — извика Нели.

Костя не реагира по никакъв начин и продължи да нанася удари. Момичето се канеше да се намеси в боя, преди Костя да е вложил натрупаната в него енергия в прекалено силен удар, способен да убие дори боец от нивото на главата на клуба на „рисовете“, но Александър я хвана за ръката:

— Той трябва да спре сам.

— А-а-а!

Костя извика за последен път, принуждавайки противника да открие лицето си, но вместо да го удари, рязко спря. Издишвайки бавно, той се изправи, обърна се към учениците на „Бронзовия рис“ и намери с поглед дебелия.

— Ние с теб тепърва ще си говорим за новата ми прическа — обеща му Костя, изтривайки кръвта от лицето си. — В най-близко бъдеще.

— Но не и днес — каза Александър, придържайки го за рамото.

Но Костя нямаше никакво намерение да се бие точно сега, и така едва стоеше на крака.

„Рокерът“ пристъпи към проснатия на земята учител на „рисовете“ и му подаде ръка.

— Благодаря за спаринга. Справи се страхотно.

Виталий прие помощта му, изправи се и опита да се изтупа. Въпреки многото допуснати удари, той не изглеждаше особено наранен. Все пак нивото на развитие на тялото на главата на клуба беше на съвсем различно ниво от това на обикновените ученици.

— Това беше доста… ъ-ъ… образователно — призна той.

Мъжът все още леко се олюляваше, но се стараеше да се държи уверено и да не издава слабостта си.

— Малка благодарност от нас — „рокерът“ подаде на учителя ключовете от своята кола. — Празните документи са в жабката, сам ще си ги попълните. И се надявам, че в бъдеще вашите ученици ще имат поведение, достойно за Рейтинга.

— Ще се постарая — увери го Виталий и хвърли намръщен поглед към дебелака.

Междувременно Александър вече водеше Костя към колите.

— Браво на теб — похвали го той. — Справи се.

— Не съм сигурен, че това е моя заслуга… — изхриптя в отговор Костя, чувствайки се така, сякаш е пиянствал няколко дни подред. — Всичко е благодарение на вашето хапче.

— Точно за него говоря. Ти издържа първото изпитание — успя да го разбереш, да почувстваш действието му и да насочиш енергията в правилната посока.

Костя погледна изненадано „дракона“:

— Първото? Тоест ще има и други?

Въпреки че първоначално му казаха, че това изобщо не е изпитание, нямаше за какво да се обижда. Всъщност много по-странно щеше да е, ако не го тестват, преди да го приемат в клуба.

— Всъщност издържа и второто — успокои го „драконът“. — Овладя емоциите си и не уби своя противник. Това говори за достатъчен самоконтрол.

Ричард ги настигна и силно тупна Костя по рамото, като едва не го събори на земята.

— За слабак като теб това беше почти не позорно.

— Ах, ти…

Ричард се ухили и се взря в Костя.

— Искаш да ми кажеш нещо в отговор на любезната ми похвала ли, кученце?

— Благодаря за толкова ласкавата похвала — стисна зъби Костя, обещавайки си, че някой ден ще изтрие усмивката от това лице и ще натика зъбите му в гърлото.

— Махай се вече! — извика Александър на Ричард. — И остави любителя да подарява колите си вкъщи.

— Защо така веднага? — възмути се младежът.

— Говориш прекалено много — включи се и Нели. — Може би вече няма да хабя уменията си за човек с толкова мръсна уста. Никога.

Ричард моментално пребледня.

— Съжалявам.

Момичето го погледна презрително.

— Махай се оттук.

Ричард бързо скочи в своята кола и потегли, като не забрави да вземе и „рокера“ със себе си. А в това време Александър успокояващо прегърна Нели през раменете и нареди на Костя:

— Иди при моята кола, вътре има вода и дрехи с твоя размер, преоблечи се. Стига си ходил с тези парцали.

Докато Костя пробваше тъмносин костюм на Армани, Александър успокояваше момичето:

— Не се ядосвай на Ричард, той е просто разглезен тийнейджър. Ще го израсте.

Нели само мълчеше в отговор и Александър реши да смени темата на разговора с по-приятна:

— Какво мислиш за нашето момче? — попита той. — Има отлична основа. Енергийните му канали са невероятно развити, успя да абсорбира цялата капсула „силата на кръвта“ без никакви вътрешни травми. И въпреки че утре ще съжалява, че не е умрял днес, тъй като всяка клетка от тялото му ще го боли, потенциалът му е огромен!

— Да, не е лош — неохотно се съгласи Нели. — Смяташ да го направиш свой личен ученик ли?

Александър кимна.

— Но само ако премине третото изпитание.

— За пристрастяването ли говориш?

— Да. Ако Костя не може да се справи с копнежа към „силата на кръвта“, тогава ще е безполезен.

— Е, чак пък безполезен — усмихна се Нели. — Трупове с взривени енергийни канали също могат да бъдат полезни: например да се предоставят на клуб „Небесната сфера“ за обучение на начинаещи.