Карин Фосум
Черни секунди (28) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

На сутрешното съвещание на следващия ден цареше леко приповдигната атмосфера. Сейер беше заявил, че ще направи опит да разпита Емил Юханес Морк.

— Ако не друго, ще се получи прекрасен монолог — отбеляза Скаре.

Холтеман предпочете да замълчи. Не беше от хората, които правеха неуместни шеги, а и отдавна бе престанал да подценява своя най-добър инспектор. Сейер не обръщаше внимание на коментарите. Дори единственото, което можеше да постигне в стаята за разпити днес, бе да седи с Емил и да го гледа, то той искаше да поседи и да го погледа. По-точно казано, искаше да разбере. Ако от него се очакваше единствено да арестува хората и да ги кара да правят признания, то работата му би била абсолютно безсмислена. Най-голямото му желание бе да знае защо всичко е завършило с ужасен край, да проследи разсъжденията им и да погледне станалото през техните очи. Само тогава можеше да остави случая зад гърба си. Естествено, имаше случаи, за които не бе успял да постигне желаното разбиране, и те продължаваха да го измъчват. Но те бяха редки. Като цяло престъпленията можеше да бъдат осмислени. Ала той не разбираше случая с Ида. Всички я бяха определили като доверчиво момиченце, добре възпитано и дружелюбно. Вероятно е имало и страни от характера й, които не са познавали. Или за които не са искали да говорят. За мъртвите — или добро, или нищо. Но децата могат да бъдат безмилостни. Сейер беше наясно с това.

Емил Юханес чакаше в килията. Всичко в него бушуваше. Той седеше със стиснати в скута грамадни юмруци на малкото бюро до прозореца. В гледката навън нямаше нищо интересно, но той внимателно изучаваше дори малкото, което виждаше. Покривите. Върхът на един смърч, задната гума на едно колело. Оградата и пътя пред нея, по който рядко минаваха коли. По тротоара вървеше жена. Емил я проследи с поглед. Вероятно отиваше на пазар. Хората излизаха именно за това, да си набавят нещо за дома. Майка му, например, всеки ден ходеше до магазина. Тя почти не ядеше и къташе всяка стотинка, но въпреки това задължително минаваше през магазина — за нея това беше неизменен ритуал, нещо като събитието на деня. Както и за Емил. Той приближи устни до стъклото.

— Не — каза. Бързо се обърна и впери поглед във вратата. На нея имаше прозорче. Може би някой стоеше там и го наблюдаваше. После се сети за папагала. Навярно водата и храната щяха да му стигнат за три дни. След това той ще стърчи на пръчката и ще се ослушва за приближаващи се стъпки. Но докато има вода, със сигурност ще издържи. Емил обаче знаеше, че Хенри понякога дърпа поилката с клюн. Случваше се дори да успее да я измъкне от малката кукичка, с която бе закачена за решетката. Тогава, измокрен, той започваше да подскача наляво-надясно на един крак и усилено да размахва другия във въздуха, за да го изсуши.

Емил не можеше да си намери място. Непривично му беше да седи така и да бездейства. Стаята беше толкова малка, толкова гола и неприветлива. Той започна да докосва нещата наоколо. Прокара пръсти по бюрото. Дървото бе покрито с драскотини и вдлъбнатини. Опипа краката му чак до пода. Линолеумът също му се стори захабен и издраскан, но беше чист. Отиде до шкафа и надникна вътре. На кукичката висеше закачено собственото му яке. На дъното бяха ботушите му, странно оголели без връзките си. Той клекна до леглото и потупа ватената завивка в шарения плик. Докосна лампата, но се изгори. Прокара пръсти по полицата на стената и по тях полепна прах. Хвана пердето, помириса го и започна да мачка плата — беше дебел и корав. Погледна под леглото. Там нямаше никого. Накрая отново седна на бюрото. Беше обиколил навсякъде. Пак се приближи до стъклото и го замъгли с дъха си. Можеше да рисува по него. Да изтрие с ръкав и да нарисува нещо ново. То беше като магическа дъска за рисуване. Само че той не можеше да рисува. Искаше да обясни. Знаеше, че ще се появят с лист и химикал с надеждата, че може да пише. Знаеше, че ще го питат хиляди въпроси с надеждата, че може да отговори. Но той не беше особено добър в писането и не искаше да издава нечленоразделни звуци, когато някой го слуша.

 

 

Освен това не беше свикнал да се ръкува. Не бе овладял едно толкова лесно движение като ръкостискането. Сейер посочи към свободния стол и грамадният мъж се опита да се смести на него. Отне му малко време да намери правилната позиция. Сейер започна да говори; подбираше думите си внимателно. Емил го слушаше. Нищо в широкото му лице не подсказваше, че не разбира, макар очевидно да му беше нужно време. Първо изречението трябваше да проникне в съзнанието му, после да бъде разтълкувано и разбрано и най-накрая да доведе до реакция под формата на премигване със сивите очи или на потрепване в ъгълчетата на устата. Очите му често търсеха тези на Сейер, но се отклоняваха в момента, в който той му отвърнеше с поглед. „Наблюдава ме скришом“, помисли си Сейер.

— Едва ли ще е лесно — поде той. — Обаче невъзможни неща няма. Поне аз така смятам.

Емил го чу и го разбра. Изправи гръб и го зачака да продължи.

— Едно момиче на име Ида Юнер изчезна от дома си в Гласверке — каза Сейер. — Това се случи на първи септември. По-късно я открихме в една канавка до Люсеюре. Беше мъртва — отбеляза сериозно той и в същия момент впери поглед в Емил. Той кимна. „Добре — помисли си Сейер, — можеш да кимаш. Това не е малко.“

Емил Юханес продължаваше да слуша, облегнал свитите си юмруци на масата.

— Когато се случи нещо подобно, трябва да си изясним много неща — обясни инспекторът. — Често по тялото на починалия можем да разберем как е настъпила смъртта. С Ида обаче не е така. Аз и още много хора, в това число и лекари, работим по нейния случай и въпреки всичко не можем да разберем. За мен е много важно да получа обяснение. Не само защото това ми е работата — заяви той, — но и защото искам да знам.

Тук Сейер направи пауза. Понеже говореше бавно и ясно, Емил го разбираше добре. Взе си един ментолов бонбон „Фишърменс френд“ и бутна пликчето към Емил, който подозрително огледа съдържанието му. След това и той лапна един сиво-кафяв бонбон. На лицето му се изписа изненада.

— Да — кимна Сейер. — Силни са. Почти те оставят без дъх, нали?

Емил прехвърли бонбона от едната на другата страна в устата си.

— Ние, хората, можем да понесем толкова много неща — продължи инспекторът, — ако просто получим обяснение. Майката на Ида няма обяснение за случилото се. Трудно е да изгубиш малкото си момиче — добави замислено той. — И след това да го погребеш, без да знаеш защо.

В очите на Емил Юханес се появиха сълзи, но те можеха да се дължат на лютия бонбон, който се топеше върху езика му.

— Има много неща, за които нямам право да говоря. По закон — уточни Сейер. — Налага се да приемете, че те наистина са така, както ви казвам. Открихме множество доказателства по случая, които ви свързват с Ида. Според нас вие сте я познавали. Може би майка ви също я е познавала — добави той. — Това са неоспорими факти, факти, които не могат да бъдат пренебрегнати.

Сейер сложи ръце на масата. Изглеждаха деликатни в сравнение с грубите юмруци на Емил. Очакваше кимване от другата страна, но такова не последва.

— Емиле, вие знаете нещо. Аз също. За начало ще ви разкажа малко от това, което знам аз. Знам, че Ида е била в къщата ви, и то не само веднъж, а вероятно много пъти през последната година.

Той се вгледа в Емил. Беше важно да използва точните думи.

— Ще го отречете ли?

Емил се бореше с бонбона.

— Не — отвърна той. Отговорът беше силен и ясен.

Сейер усети как вълна от облекчение се разлива по тялото му.

— Добре.

Може би този мълчалив мъж щеше да даде показания. Ако му позволяха да го направи по своя начин.

— Ида беше прекрасно момиченце — продължи Сейер. — Искам да кажа… всички малки момичета са сладки, но все пак има разлика. Ида бе наистина прекрасна. Вие как мислите? Нали беше прекрасна?

Емил усилено закима в съгласие.

— Има хора, които с радост биха сложили ръка върху момиче като нея, ако можеха. И биха я използвали. За собствените си цели. Предполагам, разбирате за какво говоря?

Той внимателно огледа Емил и си даде сметка, че погледът му леко блуждае.

— Разбирате ли за какво говоря? — повтори Сейер. Емил кимна отново.

— Но тя е идвала няколко пъти. Връщала се е при вас отново и отново. Това означава, че явно сте се отнасяли добре към нея. Трябва обаче да ви попитам следното, макар и да знам, че ще ви затрудни: наранихте ли Ида?

— Не! — отговори Емил Юханес.

Внезапно безпокойство обхвана тялото му. Ръцете му зашаваха, докосваха шията му и си играеха с яката, преди да изчезнат под масата и се спрат на коленете му. Той започна да търка панталоните си с длани.

— Не! — повтори. „С някак основателно негодувание“, рече си Сейер.

Той мислено отбеляза, че този мъж е великан в сравнение с мъничката Ида; че вероятно невинаги се владее, невинаги осъзнава собствената си сила. Отбеляза също, че мъжът, който изглежда глуповат, може всъщност изобщо да не е глупав и да има артистични заложби. Да се е усъвършенствал в изкуството да държи хората настрана със загадъчното си поведение. Сейер импулсивно се надвеси над масата.

— Можехте ли да разговаряте с Ида? — попита той.

— Не, не. — Отговорът бе последван от усилено клатене на глава.

„И аз така си помислих“, каза си Сейер, почесвайки се по врата.

— Ами ако ви попитам: чувствате ли се виновен за нещо от случилото се между вас и Ида…?

Емил потъна в дълбок размисъл. Мисли дълго. Сейер прояви търпение. С този мъж не биваше да се бърза. Този мъж приемаше много сериозно всичко, което беше станало. Той искаше да отговаря точно. Но сега се колебаеше. През цялото това време претърсваше спомените си. Сейер виждаше по неспокойните движения на очите му, че те обхождат един вътрешен свят.

— Не — промълви най-накрая той. В това „не“ обаче имаше по-малко сила.

„Но когато я намерихме, тя беше мъртва — помисли си Сейер. — Коремната й кухина бе пълна с кръв. Тялото й бе замразено. Защо не се чувстваш виновен?“ Той се облегна назад за момент. Погледна Емил. Остави огромната му фигура да изпълни зрителното му поле; мъжът определено изглеждаше объркан.

— Вие наистина сте загадка, Емил.

Той кимна, беше напълно съгласен.

— И това ви харесва! — установи Сейер.

Тогава Емил най-сетне му се усмихна, широко и доволно.

 

 

Нямаше много начини, по които да предаде какво мисли. Не владееше атомистичния език и нервно се взираше в бележника и химикала, поставени пред него на масата. Накрая взе химикала и започна да си играе с капачката му. После отново го остави. Седеше и чакаше, тихо, но без да съдейства. Бе заел отбранителна позиция, но въпреки това като заподозрян имаше права. Назначиха му служебен адвокат, но той не се оказа от особена полза. „Клиентът ми не е в състояние да даде показания“, обяви той, без да разбира нещо повече от другите за това кой е Емил и какво е направил. Сейер беше убеден, че Емил Юханес е виновен. Но не откриваше мотив. Достатъчно ли бе само по себе си обяснението, че Емил не е като другите? Експертизата бе показала, че Емил безспорно има артистични черти, които са били причина за частично забавяне на развитието му. Позволено ли бе да не се задълбочава в мотивите зад престъплението, защото Емил е особняк и вероятно изобщо не му е нужен мотив? Дълбоко в себе си Сейер се страхуваше, че нещо ще му убегне. Че е разчел фактите погрешно.

— Майка ви е купила нощницата. Нали не греша, Емил?

Емил извърна очи, ням като риба. „Иска да предпази майка си — помисли си инспекторът. — Това е невъзможно: да обясни, но същевременно да не й навлече неприятности. Има твърде много неща, които да съобрази. И твърде малко думи.“ Той подпря челото си с ръка. Това беше необикновен случай. През по-голямата част от разпитите седяха така, в мълчание. Сейер си мислеше, че ако просто седи достатъчно дълго, чудото ще се случи. Рано или късно Емил ще проговори. Разбира се, нямаше никакви основания да мисли така. Дали на Емил му се искаше да излезе на свобода? Да се върне вкъщи при Хенри Осми? Той изглеждаше истински издръжлив, точно като майка си. Естествено, тя беше най-прекият път към истината. Но той не искаше да я остави да говори ден след ден, без да чуе версията на сина й. Можеше да се окаже, че тя е различна. Най-вероятно Емил бе убил Ида и след това беше извикал майка си да скрият тялото заедно. Двамата са се паникьосали и са го сложили във фризера, за да могат да обмислят следващия си ход. Но защо им е трябвало да я крият така добре, ако след това са я оставили на пътя, където толкова бързо ще бъде открита? Всичко му се стори объркано. Колелото, захвърлено на една страна, Ида — на друга. Къде бяха дрехите й и червената й каска?

Той си спомни, че действията на хората невинаги са разбираеми и логични. Че те често действат импулсивно и едва по-късно намират обяснение за това, което са направили.

— Вие ли отидохте с колата до Люспест и оставихте Ида в канавката?

Не, Емил не беше ходил до Люспест.

След всеки свой отговор той очакваше следващия въпрос. На моменти погледът му беше доста буден. Наблюдаваше скришом инспектора, обхождаше стаята с очи, заслушваше се всеки път, когато нещо стане в коридора. От време на време кимаше леко с глава, сякаш си отбелязва нещо наум. Сейер смяташе, че Емил иска да направи самопризнание, само че без да изгуби достойнството, което си бе извоювал с избора си да мълчи.

— Мисля, че се опитвате да предпазите майка си — каза той. — Страхувате се, че ще си има неприятности заради всичко, което се е случило. Разбирам ви. Тя винаги ви е помагала. Същевременно вярвам, че искате да ми разкажете какво е станало.

Той впери поглед в сивите му очи.

— Нали не греша?

— Не — отговори Емил. Ъгълчетата на устата му потрепериха, пръстите му зашаваха. В момента, в който осъзна, че шават, той ги сплете. Сега ръцете му образуваха един голям възел върху масата.

На Сейер му хрумна нещо.

— Ако майка ви ми разкаже всичко, ще получа ли реална представа за случилото се?

Емил бързо вдигна очи.

— Не, не — изстреля той.

— Значи има нещо, което е разбрала погрешно?

Той кимна.

— Много интересно — отбеляза Сейер. — Това, че кимате, впрочем, е чудесно. Не обичате да правите признания, не обичате да отговаряте с „да“. Но има случаи, в които това „да“ е много важно. Разбирате ли, страхувам се да не допусна грешка. Аз съм много добър полицай — каза нескромно той и Емил спонтанно се усмихна. — Но въпреки че съм добър, понякога имам нужда от помощ.

Сейер го погледна настойчиво.

— Така, както вие сте имали нужда от помощ. Когато сте разбрали, че Ида е мъртва.

 

 

По-късно той отново се сети за птицата. Хенри Осми сигурно си говореше самичък, скрит под хавлията в дневната на Емил. По всяка вероятност вече нямаше храна и вода. От него се очакваше да намери решение. Можеха да го вземат в управлението. Стри Тренинг — протекционистката, щеше да го гледа. Нали по думите на Елса било лесно; все пак дори Емил се справяше. Часът беше малко преди единадесет, когато той влезе вкъщи и заключи вратата. Колбасар вдигна глава и го погледна. В очите му се отрази една самотна лампа; той обаче не се изправи. Сейер взе каишката му от закачалката на стената. На Колбасар хем му се излизаше, хем не.

— Няма как — промълви Сейер. — Трябва да се облекчиш. Скоро това ще е единственото, което ще можеш да правиш.

Те започнаха да обикалят бавно блока, достатъчно дълго, за да може Колбасар да пораздвижи скованите си стави и да се постопли. „Ти също не говориш — помисли си Сейер, — но през всички тези години сме общували без проблем. Без думи, защото аз не ги очаквам от теб. Разбирам те по други начини. Задействам у себе си други механизми, за да разчета сигналите ти. Седя срещу Емил и се опитвам да разбера какво има предвид. Тялото му е грамадно и мощно, стои си толкова кротко, но въпреки това ми казва много. Виждам цвета на кожата му, здрав цвят; той прекарва много време навън, лицето му е обръгнало на студ и вятър, очите му са сиви като моите, само че малко по-светли. Изглежда прилично, мие се и се сресва. Дрехите му са чисти, защото майка му го кара да ги пере. Горд е, има самоуважение. Здрав е, при всички случаи е силен. Намира се в трудна ситуация, но не вдига шум. Не се оплаква. Седи кротко и чака. Да го преведа през историята му. Виждам в очите му, че в някои случаи е уплашен, в други — въодушевен или бдителен. Не изглежда особено виновен. Не изглежда като човек, който би нападнал когото и да било. Не мога обаче да пренебрегна факта, че Ида беше прелестно дете. Нито пък че Емил е силен. У всички нас има ярост, има и страст.

Ако Емил е нападнал Ида, тя сигурно е започнала да пищи и той се е паникьосал. Какво е сторил на мъничкото й телце, че кръвоизливите да са толкова силни и тя да умре?“

Сейер спря заради Колбасар. Той душеше нещо на земята, което приличаше на врабче и очевидно беше мъртво от известно време. Отгоре изглеждаше цяло, но когато Колбасар го побутна с муцуна, Сейер видя, че е започнало да се разлага. Той инстинктивно го подритна към канавката с върха на обувката си. Дръпна каишката с идеята да продължат. Наближаваше полунощ. Мислеше си за спокойния час, който го очаква — в удобния стол до прозореца, с кучето, сгушено в краката му. И с една щедра чаша уиски. Винаги отделяше време за това. То беше неизменен ритуал вече много години. Една-единствена ръчно свита цигара. Внимателно подбран диск от полицата.

Пие уискито си бавно и се пренася на друго място. Погледът му се спира върху снимката на Плисе. Мисли си за нея, мисли си хубави неща за нея. „Какво ще правя, когато кучето си отиде и аз остана да седя сам в празната дневна? — запита се внезапно той. — Твърде стар съм за кутре. Ара — помисли си, — ела си скоро. Толкова е тихо.“ Погледна виновно Колбасар. „Стоя тук и си представям как вече те няма“, осъзна той. Кучето беше кожа и кости, както обикновено става със старите кучета; кожата му бе станала твърде голяма за него. Сейер бавно пое към къщи. Спря се на прага на всекидневната, наблюдавайки как животното се опитва да стигне до обичайното си място до неговия фотьойл. Беше жалка гледка. Сейер усети бодеж в гърдите и го обзе отчаяние. Кучето се олюля в няколко бавни, неестествени кръга около собственото си тяло. После започна несигурно да се снижава към пода, треперейки леко. Първо задните, после предните крака. Очевидно беше болезнено да легне направо от изправено положение. Последва една проточена непохватна маневра и то най-после беше на земята. Голямата му глава се спусна последна. Тогава се чу една безкрайно тежка въздишка, сякаш то изпусна всичкия въздух от дробовете си.

„Това не може да продължава така“, помисли си Сейер и веднага се обърна на другата страна. Нямаше сили да погледне кучето си в очите.