Карин Фосум
Черни секунди (20) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Във вестниците се появи снимка на нощницата на Ида. Двама души веднага сигнализираха на полицията и ги задраскаха от списъка. Нощниците, които бяха купили, не съответстваха на размера. Но възрастната жена, която беше пазарувала на седми септември и бе взела точно четиринадесети размер, не се обади.

— Да опитаме с портрет — каза Сейер.

Създадоха портрет по описание на продавачката от „Улав Г. Хансен“ и го публикуваха във вестниците. Възрастна жена с големи уши и изпъкнали кръгли очи. Лицето беше издължено, с остри черти и ако изобщо изразяваше нещо, това беше скептицизъм. Устните бяха прави и тесни, косата — гъста и пригладена. До това женско лице отново поместиха снимката на нощницата. Сега цяла Норвегия знаеше как е била облечена Ида, когато са я намерили в канавката до Люсеюре.

Шансът някой да разпознае жената и да се обади беше голям. Читателите обичаха портрети по описание, а и художникът беше добър.

Третият сигнал събуди интереса на Сейер с начина, по който започна.

— Познавам една жена, която много прилича на тази от портрета. Стана на седемдесет и три тази пролет, няма нито внуци, нито други роднини, които да носят четиринайсети размер — съобщи уверено гласът. Звучеше като глас на възрастна жена. Тя се представи като Маргот Янсон.

— Самата тя доволно изпълва четиридесет и четвърти размер. Познавам я от двайсет години. Идва вкъщи да чисти. Аз съм със счупена тазобедрена става, разбирате ли, и бог ми е свидетел, не знам какво щях да правя без нея. Тя идва у дома всяка седмица и вярвайте ми, изобщо не си пести силите. Живее в „Иске“, в един от апартаментите там. Мъжът й почина преди много години.

Сейер слушаше и си водеше бележки.

— Абсолютно немислимо е да е замесена в цялата история с Ида и не разбирам защо във вестника се е озовал неин портрет. Тя е най-порядъчният човек, когото познавам. Но рисунката много прилича на Елса — Елса Мари Морк.

Сейер записа името и адреса.

— Тя все се раздава, член е дори на Организацията на жените. Много способна, уверявам ви, и много работлива. А си има немалко собствени грижи. Но за това няма да приказвам, не искам да ставам клюкарка — каза Маргот Янсон.

Обаждането наистина заинтригува Сейер. Той й благодари и затвори. Може би Елса Мари Морк бе жената, купила нощницата. И ако наистина беше вярно, че официално няма близък, за когото да я купи, това само по себе си беше подозрително. Трудно му бе да си представи, че убиецът ще се окаже жена на повече от седемдесет години, но беше възможно тя да прикрива някого. Маргот Янсон бе казала, че съпругът й бил починал. Кой друг би могъл да накара една възрастна жена да поеме такъв риск? Отговорът беше очевиден. Неин брат. Или син.

За петнадесет минути стигна до „Иске“. Четири двуетажни сгради, добре подредени на един слънчев склон. Недостатъчно висок, за да предостави на живущите красива гледка към реката, но все пак на завет с хълма зад него. Уютно и приятно място. Наоколо не се виждаше нито един пясъчник или детска триколка. Тези жилища се обитаваха от възрастни хора, които се бяха наситили на врявата на деца пред блока им. Той прочете имената на звънците, намери нейното и натисна копчето. Седемдесет и три годишните жени понякога имат проблеми със слуха или пък работливата Елса тъкмо беше пуснала прахосмукачката. Независимо от причината, тя доста се забави. Може би първо трябваше да надникне през прозореца. Или просто не си беше у дома. Сейер стоеше на стълбището и чакаше. Най-после отвътре се чуха стъпки. Остро тракане, сякаш вървеше по камъни. Последното нещо, което Сейер бе сторил, преди да излезе от колата, бе да хвърли още един поглед на портрета. Той се бе запечатал върху ретината му. Строгото лице с тънки устни. В следващия миг тя вече стоеше пред него. Почти веднага се отдръпна, щеше да затръшне вратата в лицето му, както обикновено правеше с хората, които искаха да й продадат нещо.

Конрад Сейер направи дълбок поклон. Този поклон бе негова запазена марка, един жест, който вече почти не се използваше, освен в официални случаи. Това направи впечатление на Елса Морк и тя остана на вратата. Ценеше добрите маниери на хората.

— Конрад Сейер — представи се учтиво той. — Полиция.

Тя премигна стреснато. Устата й зейна, а очите й тревожно се стрелнаха към сивата найлонова торбичка в ръката му.

— Имам няколко въпроса — каза Сейер и огледа възрастната жена с интерес. Тя носеше панталон и пуловер, типични за хората на нейната възраст и за присъщата им нужда от удобство. Бяха семпли, нямаше нужда да се гладят и не пускаха боя при пране. Панталоните бяха с еластична талия и с ръб отпред. Елса Морк изобщо не можеше да се нарече суетна жена. По нея нямаше и следа от бижута или други украшения. Лицето й бе ощавено от миене, а в прическата й не стърчеше нито едно косъмче. Стана му ясно защо Маргот Янсон се бе обадила. Тази жена изглеждаше досущ като жената от портрета.

Най-после тя отвори широко вратата и го пусна да влезе в коридора. Подът беше от напръскан сив камък, както той бе предположил, а Елса носеше обувки с дървена подметка. Направи му впечатление миризмата вътре. В този блок миришеше особено, дори само това подсказваше, че в него живееха стари хора. Но той не можеше да обясни какво точно го кара да мисли така. Може би по-скоро отсъствието на миризми. Тя беше доста мълчалива, ала това нищо не означаваше. Живееше сама и току-що беше пуснала в жилището си един почти двуметров мъж. Изглежда, вече съжаляваше за това.

Поведе го към кухнята — тя беше боядисана в зелено. Кимна към един стол и Сейер седна на ръба. След това сложи торбичката на масата. Сива найлонова торбичка без каквито и да било щампи и текст. Извади отвътре нощницата и я разстели на масата. През цялото време не изпускаше Елса от очи. Лицето й бе непроницаемо.

— Тази нощница е от значение за нас — обясни той. — И аз просто трябва да поговоря с човека, който я е купил.

Тя седеше неподвижно на стола и го слушаше.

— Имаме основания да смятаме, че вие сте купили подобна нощница от един магазин — „Улав Г. Хансен“ на главната улица. На седми септември. Така ли е?

Устата на Елса се сви.

— Не. Както добре виждате, ще ми е малка — отвърна тя с поглед, който намекваше, че той явно има проблеми с очите.

— Преди няколко дни във вестниците излезе снимка на нощницата — продължи Сейер. — Призовахме хората да се свържат с нас, ако са виждали или купили такава. Потърсиха ни двама души. Но магазинът е продал три такива. В момента седя тук, защото продавачката в „Улав Г. Хансен“ ни даде доста подробно описание на жената, която е купила третата. Вие до голяма степен отговаряте на описанието.

Елса Морк мълчеше. Сключи здраво пръсти върху ламинираната маса. Беше онемяла.

— Видяхте ли днешния вестник? — попита любезно той и дори се усмихна. Искаше да каже: „Няма страшно. Не смятам, че си виновна за смъртта на Ида.“

— Да — позабави се с отговора тя. — Чета вестници.

— А портрета? — добави търпеливо той.

— Кой портрет? — отвърна заядливо тя. Вече не смееше да го погледне в очите.

— Портрета на една жена. Прилича на вас, не мислите ли?

Елса поклати неразбиращо глава.

— Изобщо не прилича на мен — заяви твърдо.

— Значи сте го видели? — настоя той.

— Прелистих вестника набързо — измъкна се тя.

Сейер се ослуша за птичка в жилището. Нищо не се чуваше. Може би клетката беше покрита с одеяло; бяха му казали, че по този начин птиците не чуруликат, защото си мислят, че е нощ.

— Запозната ли сте със случая с Ида Юнер?

Тя се замисли са няколко секунди, преди да отговори също толкова твърдо, колкото преди.

— Както казах, чета вестници — натърти. — Но такива истории ги преглеждам отгоре-отгоре. Мисля, че всички тези подробности са наистина ужасни. Затова и не чета криминалните рубрики. Нито военните репортажи, нито спорта. И то не остава много — отбеляза иронично тя, — само телевизионната програма.

— Имате ли птица? — полюбопитства той.

Тя се стресна.

— Не — отговори бързо. — Никога не съм имала. Защо ми е?

— Много хора гледат птички в клетка — поясни той. — Питам, защото е от значение за случая.

— Разбирам — каза тя, седнала плътно до масата. И като погледна демонстративно през прозореца, продължи: — Не, нямам птица вкъщи. Заповядайте да огледате и ще се уверите сам. Не са ми притрябвали, само боклук правят. Семена и перушина из цялата къща — не, благодаря.

Сейер се замисли върху думите й. Говореше, сякаш беше наясно какво е да гледаш птица. Нима се бе отървала от нея?

— Тогава може би познавате някого, който да има птица?

— Не — отсече тя. — Хората на моята възраст нямат такива домашни любимци. Една моя приятелка има котка. И цялата й къща мирише. Може би е добра компания, но на мен лично не ми трябва. Не се застоявам вкъщи да гледам през прозореца като много други хора на моята възраст.

— Това е хубаво — каза одобрително той.

Започна да сгъва нощницата, без да бърза. Елса го наблюдаваше с крайчеца на окото си.

— Значи не сте виждали тази нощница? — попита Сейер още веднъж.

— Никога — отрече тя, — защо ми е такава нощница?

— Може да сте я купили за друг — подсказа й той.

Тя реши да не отговаря и с всички сили се опита да остане в същата неподвижна поза, сякаш всяко едно мръдване можеше да я издаде.

— Но е хубава, не мислите ли? — отбеляза Сейер и я сложи в плика. Накрая върза двете дръжки на възел. — Със сигурност този, който я е купил, има изискан вкус и държи на качеството. Така казаха колежките в полицията — добави той с усмивка.

— Вярно е — съгласи се на момента Елса.

— А и е скъпа. Четиристотин крони — излъга Сейер.

— О! Бих казала, че струва повече — възкликна тя.

Сейер се изправи.

— Простете за безпокойството — извини се той. — Естествено, че нямате деца на такава възраст. Нощницата е за четиринайсетгодишно момиче. Но можеше да сте я купили за някоя внучка. Аз самият имам внук на единайсет — добави той.

Тя се поотпусна и се усмихна.

— Е, имам син, но той вече е прехвърлил петдесетте — сподели. — И никога няма да има деца.

Веднага щом каза това, сякаш й се прииска да си отхапе езика. Сейер се направи, че нищо не е забелязал. Самият факт, че има син, не означаваше нищо. Но правейки това признание, тя беше потреперила. Сякаш, споменавайки сина си, бе навела Сейер на мисли, които не му бяха хрумвали преди. Той не искаше да я уплаши, като я попита за името на сина й. Можеше съвсем лесно да го открие. Тя го изпрати до стълбите.

— И още нещо — сети се той. — Имате ли тъмно палто?

Елса Морк отново се усмихна иронично.

— Всяка жена над седемдесет има тъмно палто — отвърна тя.

— С пухкава яка ли е? — попита Сейер.

Тя погледна неспокойно през рамо.

— Има някаква кожена яка — измърмори. — Каква точно, не съм убедена. Палтото е старо.

Той кимна с разбиране.

— Но все още не ми е ясно защо сте тук — каза внезапно тя с недоумение; объркването й бе надделяло и не беше могла да се сдържи.

— Защото имате прилика с портрета — отвърна Сейер.

— Но вие никога не сте ме виждали. Трябва някой да ви се е обадил! — Последните думи прераснаха във вик на възмущение.

— Да — потвърди той. — Така е. Сега отивам при следващия в списъка. Или по-скоро при следващата. С това се занимавам. Ходя от врата на врата.

Той извървя няколкото метра до колата и й хвърли последен поглед.

— Много благодаря за съдействието — каза и се поклони отново.

Погледът й блуждаеше. Беше осъзнала, че всичко е свършило. Сега вече можеше да си се прибере в кухнята. Да седне там и да чака. Сейер отново беше зад волана. За пореден път разтвори вестника и погледна портрета. Знаеше, че тя седи зад завесата и го наблюдава.