Карин Фосум
Черни секунди (19) (Шестият случай на инспектор Конрад Сейер)

* * *

Томе реши да не вдига, когато видя номера на Уили изписан на дисплея на мобилния си. Но там си остана едно пропуснато повикване. След известно време той започна да се поти. Навярно така създаваше впечатлението, че отбягва Уили, а му беше ясно, че няма начин да се измъкне. Накрая тръгна към тях с опела. Приятелят му беше в гаража както обикновено. Капакът на форда бе отворен и над него се виждаше приведеният гръб на Уили.

— Ти да не потъна в земята? — попита той, когато Томе се приближи.

— Не, не — отговори той. — Просто майка ми и баща ми…

— Пълнолетен си, за бога — прекъсна го Уили. — Ти ли решаваш с кого се събираш, или те?

— Естествено, че аз — заяви Томе. — Сега съм тук, нали?

Уили отново се надвеси над мотора. Нищо не каза.

Томе чакаше.

— Защо си ме търсил? — попита той. Точно сега му се щеше да се прибере вкъщи или да отиде да види Бьорн или Хелге. Но не можеше да остави Уили просто ей така. Знаеше го. Не и след всичко, което се беше случило.

— Ще ходя до Копенхаген — съобщи Уили.

Той се изправи и извади някаква памучна кърпа от една торба на пода. После плю в дланите си и взе да търка мръсотията от пръстите си.

— Мислех, че може да ти се идва с мен.

— В Копенхаген ли? — попита колебливо Томе.

— С ферибота „Перлата на Скандинавия“ — обясни Уили.

Той извади една брошура от джоба на гащеризона си и започна да изрежда удобствата на кораба.

Томе никога не беше пътувал до Дания с ферибота. Нито пък имаше пари.

— Чисто нов кораб — оповести въодушевено Уили. — Хубави каюти. Имам да свърша малко работа в Копенхаген. Защо не дойдеш с мен? — предложи отново той. Въпросът му прозвуча заплашително. На Томе не му хареса. Грабна брошурата.

— Изобщо не е нов — възрази той, след като попрочете малко. — Просто е бил освежен.

— Все същото — отвърна Уили.

— Знаеш, че нямам пари — рече Томе.

Той остави брошурата на тезгяха. Тя остана там, сред кърпичките и останалия боклук.

— А ти знаеш, че мога да ти дам назаем — заяви Уили.

Томе помисли малко.

— Имаш малко работа значи? — повтори той несигурно. — Надявам се си наясно, че не смятам да ти помагам в тази твоя работа.

Поканата го бе разтревожила. Приятелят му вероятно имаше задни мисли.

Уили сви рамене.

— Не е нищо особено. Трябва да мина през един бар — „Спънк“ — каза той. — Ще отнеме само няколко минути. Можеш да ме изчакаш някъде другаде, ако толкова те е страх, че ще си навлечеш неприятности. А през останалото време ще купонясваме.

— Не искам да се забърквам в нищо — заяви Томе с цялата твърдост, на която беше способен. Ако Уили загазеше, можеше и него да повлече. Томе нямаше приятелка, никога не беше имал, но му хрумна, че сигурно ще му е по-лесно да скъса с момиче, отколкото да обърне гръб на Уили.

В този момент осъзна собственото си двуличие: колко е удобно всъщност за него, че Уили винаги разполага с пари. Че сега иска да го черпи двупосочен билет до Копенхаген. Че оправи колата, без да поиска нищо в замяна. А и донякъде се изкушаваше да избяга от всичко. От потискащата атмосфера у дома. От полицията, която изненадващо се появяваше на прага. От майка си и изпитателния й поглед.

— В петък тръгваме, в неделя се връщаме. Така ще имаме няколко часа в Копенхаген — добави убедително Уили.

Томе опита да спечели време.

— Трябва да го обсъдя с нашите. Най-вероятно ще са против.

— Кажи, че ще ходиш с Бьорн и другите.

— Все отнякъде ще разберат — отсече Томе.

— Бьорн ще те покрие — увери го Уили. — Само трябва да го предупредиш какво точно да каже. Нали си пълнолетен, по дяволите. За всичко ли трябва да ги питаш?

— Все пак живея там. В дома им. — Томе отметна глава, засрамен от положението, в което се намира. После се сети, че Уили е по-голям от него. „Когато аз съм на двайсет и две — помисли си той, — за нищо на света няма да живея с нашите.“

— Резервирам билетите — приключи въпроса Уили. — Ще си вземем евтина каюта на долната палуба.

Томе усети, че е затънал до шия. Искаше да изплува, но не можеше да се отърве от Уили. Същата вечер попита майка си дали може да отиде до Копенхаген заедно с Бьорн. Тя се съгласи. „Радвам се, че пак се виждаш с него — каза тя. — Харесвам Бьорн. Той е страхотно момче. А и е добре да заминеш за малко.“ Томе кимна. Бьорн бе обещал да го покрие, ако се наложи. „Принуден съм да отида с Уили — беше му обяснил той. — Оправи ми колата. Сега наистина държи да го придружа.“

На двадесети септември следобед те се наредиха на безкрайната опашка пред гишето за чекиране на „Перлата на Скандинавия“. Бяха дошли с автобуса. Никой от тях не искаше да остави колата си за цял уикенд в Осло. И двамата бяха с чанти на рамо. Томе носеше синьо-червена „Адидас“, а Уили — черно-бяла „Пума“. Бяха сравнително еднакви на големина и имаха сходно съдържание. Четка за зъби. Резервен пуловер. Яке против вятър. Когато се качиха на борда, Томе влезе в каютата да поогледа. Не му хареса.

— Същинска крипта — промърмори той намръщен при вида на тясната стаичка.

— Няма да висим тук. Отиваме право в бара — отвърна ентусиазирано Уили.

Те метнаха чантите на пода и тръгнаха да търсят бара. Прогнозата вещаеше лошо време през уикенда. Уили смяташе, че това е страхотно.

— Буря, Томе, това вече си е изживяване, не мислиш ли?

Томе си поръча халба бира. Не беше особено въодушевен от предстоящата буря. Погледна Уили през масата — горната му устна се опъваше всеки път когато си дръпнеше от цигарата. Пиеше бирата си с изумителна скорост. Внезапно Томе се почувства сам, изцяло под властта на този чужд човек. Вкъщи наистина беше трудно, но поне имаше своя стая. Винаги можеше да избира. Уюта на дневната и бисквитите на майка си. Или самотата на стаята си с филмите и компютъра. Сега седеше тук, с Уили, и бе принуден да го прави чак до неделя.

— Корабът тежи четиридесет хиляди тона — информира го Уили, който все още четеше брошурата. Той се огледа наоколо с удивление, после зарея поглед в морето. — Вози две хиляди души. Представяш ли си?

— Цяла трагедия, ако потъне — отбеляза Томе, пиейки бирата си на малки глътки. — Аз лично смятам да намеря къде държат спасителните жилетки. Докато още е време.

— Максимална скорост — двайсет и един възела — обяви Уили. — Колко е това в километри в час?

Томе смръщи чело.

— Нямам представа. Може би четиридесет.

— Четиридесет? Не е много.

Уили погледна през прозореца към спокойните сиви вълни. Стискаше халбата си с две ръце.

— От друга страна — дойде му наум, — тази машина със своите четиридесет хиляди тона пори вълните тук, насред морето, с четиридесет километра в час. Дори при лошо време! Не е зле, като се замислиш.

Той отпи голяма глътка. „Притеснен е — помисли си Томе. — Неведнъж го е правил и е минавал успешно, но този път се притеснява. Аз също. Навестиха го в гаража му и него го хвана шубето. А всъщност мен са търсили. Или пък търсят и двама ни.“ Побиха го тръпки и той глътна останалата бира на екс.

— Иначе какво става? — попита Уили и го изгледа косо. — Някакви новини от ченгетата?

Томе внимателно се замисли какво да отговори. Предпочиташе изобщо да не обсъжда Ида и случилото се. Но трудно можеше да се измъкне.

— Оня ден на вратата ми цъфна един полицай. Адски грамаден! — Той погледна Уили. — Тоя, дето води разследването. Виждал съм го по телевизията.

— Същият, дето беше в гаража — кимна Уили.

— Разпитва ме за всяко едно нещо около катастрофата. Как точно било станало и прочее. — Той не откъсваше очи от Уили. — Даже мантинелата до моста са проверили. Пратили са човек да търси следи от черната боя на опела, представяш ли си!

— Да, бе! — Очите на Уили щяха да изхвръкнат от любопитство.

— И са намерили — каза Томе. — Ама едва не се подмокрих от страх.

— Но това е истина! — заяви Уили. — Ти им казваш единствено и само истината!

— Знам. Но въпреки това бях адски притеснен.

— Какво друго? Знаеш ли докъде са стигнали с разследването? — попита Уили.

— Мисля, че са попаднали на следа. Де да знаех каква. Нищо не разбирам — каза той накрая и се почеса по врата със студената си ръка. Подът се тресеше под краката му въпреки дебелите килими. Мисълта, че всъщност се намират на кораб, беше странна. Нямаше такова чувство, сякаш по-скоро беше в голям ресторант, където нещо бръмчеше силно в мазето. Нещо като генератор. Томе отново докосна врата си и започна да го масажира. Седеше, облегнат на стената, и усещаше в тила си студения вятър, който влизаше през илюминатора.

 

 

Нищо не сънува. Заспа бързо на фона на равномерното боботене на двигателите, което продължи цяла нощ. На сутринта пристигнаха. Хубаво бе да усетят твърда земя под краката си, времето обаче беше много ветровито. Вървяха приведени заради вихъра и се опитваха да поемат най-силните му пориви странично, с рамо. Якето на Томе беше с качулка. Той я нахлупи и здраво затегна връзките. Отстрани слабичкият му нос изглеждаше като малък стърчащ клюн. В събота Уили свърши своята дребна работа в бар „Спънк“. „Нищо кой знае какво, само една сделчица — повтаряше той. — Съвсем безобидна.“ Той никого не насилвал, продавал само на тези, които търсели. Възрастни хора. Редовни клиенти. Гледал на тази работа като на добре дошъл допълнителен доход — заплатата му в боулинг залата била мизерна, а и доколкото можел да прецени, никой от хората, които редовно снабдявал, не си бил провалил живота.

— Няма как да си сигурен — заяви Томе. — Ами ако попадне в ръцете на деца? Ако все пак някой пострада?

— Тогава друг да му мисли — отвърна Уили. — Продавам на отговорни възрастни хора. Оттам нататък не ме интересува нищо повече.

Томе ядеше пиле с пържени картофи в едно заведение. Уили умишлено беше излязъл с чантата „Пума“ на рамо. Когато се върна след около час, Томе си помисли, че тя не изглежда особено по-тежка. После двамата се помотаха по улиците и позяпаха минувачите. Томе се обади веднъж на майка си, за да я увери, че всичко е наред. С него и с Бьорн. Дойде време да се прибират. Пак седяха на бара, ползваха същата каюта на долната палуба. Уили не разказа на Томе подробности около сделката, просто небрежно метна чантата на пода. Да, по едно време вечерта той наистина изчезна, по неговите думи, за да проверял нещо, но после бързо се върна. Томе си въобрази, че чантата, иначе толкова безобидна на вид, трябва да има двойно дъно или тайно отделение. Беше съвсем обикновена чанта от евтин материал. Уили изглеждаше предоволен. До края на вечерта доста се напи. Томе седеше с третата си бира в ръка, но не се чувстваше замаян. След малко се изви силен вятър. Те не обърнаха внимание на вълнението, бяха се настанили удобно, всеки в своя фотьойл. Изведнъж Уили стана, отиде до бара и си взе три халби наведнъж. Надигна първата.

— Защо са ти? — попита смаян Томе, зяпнал трите чаши.

— Задава се буря — отговори приятелят му. — Нищо, че малко се бави. Когато наистина се усили, барът ще затвори за поръчки. — Той отпи жадна глътка. — Пътувал съм много пъти и знам — поясни.

Томе поклати недоверчиво глава. Отпи внимателно от бирата си и мислено се настрои, че по-късно ще трябва да носи Уили до каютата.

— Искам да те попитам нещо — поде Уили. Вече заваляше думите, а лицето му бе придобило онова пиянско изражение, което неминуемо смути Томе.

— Аха — отвърна Томе, опитвайки се да прозвучи равнодушно. По някаква причина беше уплашен. Беше го очаквал.

— Да си го кажем направо — продължи Уили. — Дължиш ми услуга. Или може би две.

— Защо така реши? — Внезапно той се почувства напълно трезвен и бутна чашата настрана, за да покаже, че му стига толкова. Че владее положението.

— Първо, заради шантавата ти история — обясни Уили, — която ще пазя в тайна, не се тревожи. И второ, защото ти оправих колата за без пари.

— Но сега искаш да ти се отплатя. Така ли да разбирам? — попита злъчно Томе. По дяволите, изобщо не биваше да идва с него. Той отново грабна халбата и отпи мощна глътка. Беше разгневен. Усещането бе хубаво, всичко е по-лесно, когато си гневен. Гневът те тласка напред, разбунва кръвта ти.

— Не го приемай навътре, де — рече Уили. — Не говоря за пари.

— И за миг не съм си помислил, че за това говориш — промълви Томе.

— Само за една малка услуга — поясни приятелят му. — Съвсем дребна. Ще отнеме само няколко минути.

Томе изчакваше да чуе останалото.

— Когато слезем на брега — продължи Уили, — ще си разменим чантите.

Томе подскочи на стола, очите му се разшириха от ужас.

— Няма да стане — възпротиви се той и здраво стисна халбата.

Уили отново се усмихна пиянски и се надвеси над масата.

— Остави ме да довърша — каза той.

— Връщам се в каютата — отсече Томе. — Не искам да чуя нито дума повече. А и да се раздрънкаш за това, което ти разказах, нищо няма да постигнеш.

— О, така ли?

— Мисли логично, за бога. Самият аз грам не разбирам. Как полицаите ще разберат?

— Може би са по-умни от теб — предположи Уили.

— Друг път. Ти ме изнудваш — обвини го Томе.

Уили го погледна с престорена обида.

— Нима не сме в еднакво положение? Аз знам нещо за теб. Ти знаеш нещо за мен. Не смятам, че това е изнудване. Смятам, че просто си връщаш услугата. Ще отнеме само няколко минути. Ще я прекараш през митницата вместо мен.

— Ти за идиот ли ме мислиш? — каза Томе. — Пиян си. Да се прибираме в каютата. Късно е. А и затварят. И ми дойде до гуша.

— Имам още бира — отвърна заваляно Уили. — Просто реших, че ще искаш да ми помогнеш. След като аз ти помогнах.

— Мисля, че искаш твърде много от мен — заяви Томе с горчивина.

— Не повече, отколкото ти поиска — възпротиви се Уили. — Ако се замислиш. Ако наистина добре се замислиш — повтори той, изговаряйки всяка дума пределно отчетливо.

Томе дълго гледа през илюминатора с надежда да съзре морето. Напразно. Беше почти невъзможно да си представи, че навън, толкова близо, има вода. Вътре беше така светло и топло. Чуваше се глъчка и музика. От време на време екваше дружен смях, съпроводен от звън на чаши. Това беше едно друго море: сгорещени тела, които прииждаха на талази, вълни от музика и ритми — и всичко това толкова чудно осветено, че напомняше на развълнувана, блещукаща водна повърхност. Внезапно Томе се почувства изтощен. Толкова тъжен и натежал от всичко.

— Вземи си бирата и да ходим на палубата, да глътнем малко чист въздух — предложи Уили.

Томе зяпна от учудване.

— Посред нощ?

— Искам да видя бурята — отвърна Уили.

Той отпи три големи глътки, за да не разлее бирата по пътя. Излязоха от бара и се качиха по стълбите. Вятърът ги връхлетя в момента, в който отвориха вратата към палубата.

— По дяволите — възкликна Томе. — Вали.

— Супер — извика въодушевен Уили. Стоеше с разперени настрани ръце и леденостуденият вятър го удряше право в лицето. Беше невероятно освежаващо.

— The Perfect Storm^[1]! — изрева той.

Томе се приведе напред, щом усети, че вятърът се усилва. Държеше се за релинга и се придвижваше внимателно към кърмата на кораба. Уили се клатушкаше след него.

— Чист въздух! Няма начин да не изтрезнея — бръщолевеше той.

Томе усети как солените пръски полепват по лицето му. Надвеси се над релинга. Ниско долу видя черните талази с белите им гребени. Внезапно усети силна неприязън към Уили. Тази история щеше да го преследва, докато го познаваше. Щеше да изскача отново и отново. Сега Уили искаше да я използва. Искаше от него да мине през митницата с чанта, пълна със стока. Целият потрепери и отново погледна вълните. Уили дойде до релинга. Качи се на второто желязо и се вгледа в черната вода. Беше по-висок от Томе, но слаб като вейка. От косата му се стичаше вода.

— Какво точно си купил? — каза най-сетне Томе.

— А? — извика Уили. Ревът на морето заглушаваше всичко. Дъждът се усили и ги зашиба в лицата.

— Какво има в чантата?

— Не бонбони във всеки случай — ухили се Уили и отново отпи от халбата. Внезапно тя се изплъзна от ръката му и изчезна сред вълните. Той я проследи с изумление.

— Може да съм уцелил някоя риба — измърмори обнадежден. — Право в главата.

— Отговори ми, за бога!

Уили се обърна и впери очи в него.

— Страшно се държиш, няма що. Помолих те за услуга и ти отказа. Добре, показа на чия страна си. А аз дори не бях сериозен, исках просто да проверя лоялността ти към мен. Скъсан си на изпита — заяви той и се ухили.

Томе обаче го познаваше достатъчно добре. В провлачения му говор имаше горчива нотка. Това го смути.

— Ще говоря с някой автомонтьор — каза той. — Ще разбера приблизителната цена на поправката. И ще ти платя, когато имам пари.

Той реши, че това е честен начин да възстанови равновесието помежду им. Уили нищо не каза. Беше се навел над релинга. Погледът му бе празен, сякаш опиянението от алкохола и оглушителният рев на морето го бяха отвели надалеч. За миг Томе си представи как слабото тяло се прекатурва и се изгубва от поглед сред вълните. Как потъва и отнася историята със себе си. Как самият той ще я отнесе в гроба, когато дойде време. Никой друг не знаеше. Само Уили. Той беше толкова пиян и бавен. Толкова беззащитен. Никой не можеше да ги види тук горе.

Томе се ужаси от собствените си мисли. Дръпна се от релинга и приседна на една щайга. Дрехите му бяха мокри. Валеше по-силно. Сети се, че няма други панталони, освен тези мокрите, които сега бяха полепнали по него. В чантата имаше само сух пуловер.

Чу, че Уили започна да хълца. Изхълца силно четири-пет пъти, после се обърна и впери поглед в Томе. Бледите им лица мъждукаха като фенери в мрака и дъжда. Помежду им се настани тишина, която никой не понечи да наруши. Томе изучаваше лицето на приятеля си, то му заприлича на луннобял овал, очите и устата изглеждаха като размазани сенки. Сякаш овалът се носеше във въздуха и вече не беше част от тялото. С всеки порив на вятъра косата падаше върху него и го разделяше на две. Бели пръсти изникваха и просветваха в мрака, за да се скрият отново, като на магия.

— Защо ме гледаш така? — попита Уили.

 

 

Седем часа по-късно Томе се събуди с болка във врата. Почти не можеше да си мърда главата. Няколко минути лежа на койката, без да отваря очи. В ума му цареше пълен хаос. Сън ли беше всичко това? Нещо ужасно, нещо напълно неразбираемо изникна в съзнанието му като остатъци от шумове и светлина. Не знаеше дали все още е нощ, или е рано сутрин. Дали бяха насред фиорда, или почти на пристанището. Каютата нямаше илюминатор. Той можеше да вдигне лявата си ръка и да погледне часовника си. Но това му се стори почти непосилно. Равномерното бучене на дизеловите двигатели продължаваше. То проникваше в тялото му като приятна вибрация и той почувства силно нежелание да стане от койката и да изгуби това усещане. Не се чуваха нито гласове, нито стъпки. Най-после отвори очи и се взря в тавана. Опита да преглътне. Устата му беше суха. „Може би сме пристигнали — помисли си. — Може би всички други пътници са слезли. Останал си само ти, Томе Рикс, сам-самичък на една койка в каютата, на долната палуба на ферибота. Съвсем на дъното.“ Можеше да се върне в Копенхаген. И после обратно в Осло. Можеше да продължи да плава по морето завинаги. Да се заключи вътре в каютата. Да залости вратата. Не искаше да става, не искаше да пристигат, не искаше дори да е в съзнание. Но не успя да заспи отново. След това чу гласове в далечината. Те го изкараха от транса. Надигна се тежко и стъпи на пода. Беше заспал с дрехите и обувките. Дънките му още бяха мокри след вечерта на палубата. Направи няколко несигурни крачки до малката мивка. Наплиска лицето си със студена вода, без да се поглежда в огледалото. Избърса се с хавлиената кърпа. Беше груба, израни му кожата. Грабна чантата си и излезе. Мина през безкрайно много дълги, тесни коридори. Никого не видя. Стигна до фоайето и внезапно се оказа обграден от множество изморени пътници, миризми и гласове. Застана точно по средата. Опита се да стане невидим. Сведе очи към пода. Той беше покрит с килим. Проследи шарката му с поглед и щом стигна до края, започна отначало. Кръгче, кръгче, квадрат, права линия. Панделка, квадрат, права линия. Тълпата се задвижи към изхода. Равнодушен, той се понесе с нея. През митницата, където никой не го удостои с поглед, и нагоре към града. На „Егерторге“ спря за една минута. Погледна входа на метрото, видя бялата табела със синьо „Т“. Опита да си представи картина, която по-късно би могъл да покаже на друг. Това не беше ли Уили, който тъкмо бе изчезнал по стълбите? Прегърбените рамене, които помнеше така добре. Тъмносиньото яке? Той го видя съвсем ясно. Толкова ясно, че да може да го опише, ако се наложи. Нещо вътре в него започна да тиктака. Накара го да се почувства така, сякаш самият той ей сега щеше да експлодира. Ще тиктака известно време и накрая всичко ще се взриви на парчета. Продължи към „Университетспласен“. Там застана да чака автобуса.