М. Николски
Жан Батист Люли (8)

VIII. Готвачето

— Каква е тази работа! — каза херцогът. — Аз доведох от Флоренция едно момче, което готвачът ми изпъдил, защото не се спогаждал; вземал му тенджерите и свирел с тях…

— Аз намерих туй момче на улицата и заповядах да го приберат у дома — каза херцогинята, като си спомни изведнъж за момчето и като стана, тя тръгна по широката стълба, която водеше долу.

Всички тръгнаха след нея и се спряха зачудени.

Долу, на стълбата, бяха наредени много тенджери; готвачето с бял калпак и с тояжка в ръка бърже отиваше ту до тая, ту до оная, като ги удряше една след друга и само̀ пееше нещо. Музиката беше сносна; слугите бяха го заобиколили и зачудено слушаха тая чудна музика.

Малко по-настрана седеше ядосан готвачът, който викаше на момчето, като искаше да си вземе тенджерите и като гледаше да се измъкне из ръцете на сухия човек, който го задържаше.

— Мълчи, ще имаш време да се налюбуваш на тенджерите си — говореше на готвача оня, който го държеше. — А сега послушай само каква музика!

— Не, няма да успея да им се налюбувам, защото е време да готвя вечерята, а моите тенджери не са барабани!

— Да имах цигулка, не бих пипал твоите тенджери — извика Люли.

— Нима ти знаеш да свириш на цигулка? — попита Мишел, този същият, който държеше готвача и когото чакаха всички.

— Не хубаво, но умея. Да видех Мишел Ламбер, бих го помолил…

— Какво би го помолил? Кажи — аз съм Мишел Ламбер! — Люли учуден го загледа.

— Вие? Вие сте Мишел Ламбер? Тогава ето що: аз съм беден, та не мога да ви помоля да ми давате уроци, но позволете ми да идвам понякога у вас да ви слушам или гледам как преподавате уроци! Давам ви дума, че ще бъда мирен и послушен.

— Да видим — каза Ламбер; — вземи моята цигулка и покажи ни как свириш.

Люли радостно взе цигулката и едва удари с лъка, Ламбер го загледа с четири очи от учудване. Колкото повече той свиреше, толкоз повече се възхищаваше Ламбер. Люли беше във възторг.

— Е, как? — попита той, като свърши.

Ламбер се спусна към момчето и взе да го целува.

— Чудесно! Прекрасно! — говореше той. — Ти си създаден за музиката. Захвърли тия тенджери и ела при мене! Аз ще се погрижа за тебе, ще те изуча и ще ти отворя пътя. Ти ще идеш далеч!

И като го улови за ръка, той искаше да го заведе при херцогинята, когато се обърна и видя, че тя с целия си двор стои на върха на стълбата.

— На туй момче мястото не е във вашата кухня, херцогиньо. Вие ще ми позволите да го взема със себе си и аз ще се заловя да го направя велик музикант.

— Вие можете да го направите музикант — отговори херцогинята милостиво, — но аз не желая да го пусна другаде; Вие му давайте уроци, за които аз ще плащам, а той ще живее у мене. Хайде, Люли, снеми си калпака и престилката и се облечи с по-прилични дрехи.

След половин година Люли беше вече начело на дванадесет музиканти, които свиреха под негово ръководство собствените му съчинения; туй тъй се понрави на крал Людовик XIV, че той помоли херцогинята да му отстъпи малкия музикант.

Музикантът Люли участвуваше във всичките блестящи придворни празници; съчиняваше музикални късове за разните тържества и пишеше балети, в които понякога вземаше участие и сам кралят.

Кралят го прогласи академик на музиката.

Люли се рани по невнимание от жезъла, с който обикновено управлява капелмайсторът, и поради това в 1687 година умря, като остави след себе си вдовица, която му вдигна паметник с латинския надпис:

„Отдавна, о смърт, те наричат сляпа, но като взе и Люли, ти доказа, че си и глуха!“