М. Николски
Жан Батист Люли (4)

IV. Кошът с кучето

Вече се развиделяваше. Люли, както вървеше след колата, видя, че отдолу под нея беше привързан кош. Колата се спря. Люли загледа в коша и за свое учудване видя, че вътре едно куче бе заспало. В първата минута му дойде на ум да изхвърли кучето и да легне на негово място, но после му дожаля за животното.

— Не можем ли се събра двама? — помисли той, като влизаше в коша и гледаше да се събере и той в него. Кучето, като че го разбра и като лижеше весело новия спътник, отстъпи му мястото си, а само̀ се сгуши в дъното на коша.

Колата отново тръгна.

— Не е ли чудно — мислеше Люли, — че аз гледах да видя херцога, да му върна златната монета, а вместо това той ме взе за просяк и ми хвърли милостиня! Аз няма да оставя туй така и ще гледам да се обясня. Не искам херцогът, като стигне в Париж, да мисли лошо за мене! И наистина какво ще помислят, когато той каже: „Погрешно съм дал златна монета на малкия Люли, дето свири на цигулка във Флоренция, и какъв никаквец — той не само не ми върна монетата, ами ме гони из пътя за милостиня!“ Не, аз няма да допусна това! Какво би казал баща ми, ако знаеше докъде е стигнал синът му?

Посред тия размисли Люли заспа и се събуди, когато се бе разсъмнало.

Колата стоеше на едно място; конете ги нямаше; като погледна наоколо, той разбра, че празната кола стои на двора.

— Сега работата е свършена — реши той, — няма какво да се боя вече; ще ида и ще се обясня с херцога. — И като скочи от коша, Люли влезе в къщата, дето така също забележи смущение и глъчка, както преди. Посред слугите той позна онзи същия, който не искаше да го пусне при херцога, преди да тръгне той от Флоренция.