М. Николски
Жан Батист Люли (6)

VI. Тенджерите

През нощта на 18 октомври 1647 г. по площада на Пале Роял минаваше колата със слугите в ливреи на орлеанския дом. Тя отиваше към дворцовите врати, когато изведнъж из нея се раздаде женски глас:

— По-полека, по-полека, да не стъпчете някого, гледайте, тук лежи някой — и една младичка, хубава глава се показа из прозореца на колата.

Кочияшът спря конете, а един от слугите, със свещ в ръка, взе да се оглежда наоколо и като видя спящото момче, бутна го с крак.

— Ставай от пътя!

Момчето се събуди и скочи разтреперано от студ.

Особата, която седеше в колата, беше херцогиня Монпансие, Ана Мария Луиза Орлеанска. Жалкият изглед на детето я трогна.

— Кой си и какво правиш тук? — попита тя, като гледаше момчето и се чудеше на нежното му лице, което тъй малко подхождаше на грубите му дрехи.

— Аз спях.

— Мигар нямаш къща, та спиш по улиците?

— За нещастие, не.

— Де са родителите ти и кои са те?

— Баща ми и майка ми умряха; аз съм италианец и дойдох тук от Флоренция с херцог Гиз.

— А защо те е оставил на улицата?

— Не е той причината; херцогът и не знае за това, мене ме изпъди неговият готвач, че съм играл с тенджерите му.

— Как си играл с тенджерите? — попита херцогинята засмяна.

— Свирих с тях.

— Свирил си с тенджерите!

— Да, и музиката излизаше отлична! Какво да правя, като нямаше на какво друго да свиря? Аз ги избирах по големина, нареждах ги и ги удрях с пръчица.

— Но обясни ми, моля те, защо те доведе херцог Гиз от Флоренция?

— То е дълга история, а аз тъй съм отпаднал… че едва говоря.

— Ти си може би гладен?

— Много; цял ден нищо не съм ял.

— Заведете туй момче в двореца — заповяда херцогинята, — нахранете го, стоплете го и приспете, а утре ми го доведете с чисти и нови дрехи.

Но на другия ден се наченаха преговорите с испанския двор за брака на Филипа IV, крал испански, неотдавна овдовял, за херцогиня Монпансие и намереното момче бе забравено.

Но като се настани веднъж в двореца, Люли се водеше вече там и беше назначен за готвач.