Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (97) (Нова среща със Себастиан Бергман)

97

Себастиан се прибра вкъщи по-рано, отколкото се бяха уговорили. Докато беше в Йостермалм Сторг, той се сети, че беше обещал на Елинор да напазарува за вечеря. Вероятно му го напомни мъжът пред него, който носеше две найлонови торби с покупки. Отначало Себастиан беше склонен да забрави за всичко. Вечерята с Елинор и съсед, когото не познаваше, му се стори крайно нелепа. Като парче от пъзел, което не се вмества никъде. Но колкото повече се опитваше да прогони мисълта, толкова по-настойчива ставаше.

В непринудеността на всичко това имаше нещо освобождаващо. Списък за пазаруване и кошница, в която да сложи продуктите. Да пазарува редом с други хора като обикновен, функциониращ човек. Сякаш имаше нещо, което очаква с нетърпение.

Себастиан отиде в халите „Салухален“ и започна да пазарува като никога дотогава. Свинско филе, пресни картофи, зеленчуци, плодове и дузина десертни сирена. Опита италиански салам и прошуто и реши да купи и двете. Взе босилек и копър. Купи френски пастет, който имаше божествен вкус. Прясно смляно кафе, екстра качество. Не искаше да спира да пазарува. Всичките тези вкусове откриваха възможности за нещо, което никога не беше изживявал. От магазина за алкохол той купи шампанско, бяло вино, червено вино, уиски и коняк. Помисли си да вземе и отлежал портвайн, но вече не можеше да носи толкова много найлонови торбички. На няколко пъти се наложи да спре и да остави пликовете на земята по пътя за дома си, за да не изпусне нещо, когато пръстите му се схващаха.

Елинор се втурна към него и го прегърна, преди да успее да остави покупките. Радостта й, че го вижда, беше неудържима. Той я притисна до себе си. Тя ухаеше прекрасно. Червената й коса беше мека, а устните — още по-меки. Себастиан я прегърна по-силно. Искаше да се изгуби в нея, в онова прелестно кикотене. Те дълго стояха в коридора. Елинор го пусна първа, но остави ръката си на врата му и погледна торбичките.

— Колко неща си купил!

— Купища. Не си направих труда да погледна списъка.

Тя се засмя.

— Ти си луд. — Отново го целуна в устата. — Липсваше ми.

Цял ден.

— И ти ми липсваше. — Веднага щом изрече думите, Себастиан осъзна, че не лъже. Може би не му беше липсвала самата тя, а посоката, в която го водеше. Това му липсваше. Отдавна. Елинор отнесе няколко торбички в кухнята. Себастиан се вгледа в нея. Струваше му се, че изведнъж се е озовал на страничен път, отправящ се в друга посока, и не иска да се върне на главния път. Никога.

Елинор се върна и му се усмихна.

— Купил си чудесни неща.

— Благодаря.

— Искаш ли да си легнем, или първо да пийнем чаша шампанско?

— Не пия.

— Нито дори шампанско?

— Не.

— Скучен си! — Тя му отправи закачлива усмивка. — В такъв случай има само една възможност за избор.

Елинор отметна назад дългата си коса и го погледна с онова изражение, на което му беше трудно да устои. За момент той потъна в обещанието за интимност, за близост, но после изненада самия себе си.

— Не трябва ли първо да приготвим вечерята?

Тя го погледна с пресилено разочарование.

— Както казах, скучен си! — Завъртя се на пета и се върна в кухнята. Себастиан я последва, за да й помогне да разопакова покупките.

Меко казано, беше изненадан от решението си.

Да постави на първо място съседа пред секса.

Това беше нещо ново за него.

* * *

Елинор реши какво да бъде менюто. Кулинарните умения на Себастиан бяха нищожни и той се ограничи да мие и реже зеленчуци. Тя не спираше да бъбри, докато приготвяше месото — за плановете си за апартамента, лятното време, безпокойството й за нейните цветя. Чудеше се дали да не ги донесе тук. Себастиан предимно слушаше — не точно какво казва Елинор, а гласа й. Не спореше с нея. Тя беше малко като шампанското в чашата й — искрящо и вкусно, но най-добро, когато го отпиеш.

— Имаш ли нещо против да пусна радиото? — попита Елинор. Себастиан дори не знаеше, че има радио. Къде ли беше?

— Не, разбира се.

— Обичам да слушам радио, докато готвя. С теб.

Тя включи радиото отгоре на лавицата с подправките. Себастиан се опита да си спомни откъде го има, но не се сети. Стаята се изпълни с чувствена струнна мелодия на любовна песен. Себастиан се усмихна. Елинор дори не беше обикновено шампанско. Тя беше розово шампанско. Той винаги го отбягваше в миналото. Гледаше го пренебрежително.

— Това е Радио „Спокойствие“ — каза Елинор. — Любимата ми станция.

— И на мен — рече Себастиан, въпреки че току-що научи, че има радио с такова тъпо име.

Елинор отиде в стаята за гости за няколко минути, докато той изсипваше зелена салата в дълбока купа. Зачуди се дали има зехтин и оцет. Не беше купил такива неща. Смяташе да вземе скъп балсамов оцет, но забрави, след като отиде на щанда със сирената. Елинор се върна.

— Почиствах и намерих това. Изглежда пълен с важни документи. Къде да ги сложа? — Тя държеше найлоновия пазарски плик, който му беше дал Троле. В нейната ръка пликът изглеждаше лек като перце. Когато Себастиан го бе донесъл, беше по-тежък.

Много по-тежък.

Той изведнъж си представи Троле. Окуражителната му усмивка, преди да завие зад ъгъла, когато го видя за последен път. Видя и себе си, как стои с плика в ръката на няколко метра от „Стуршерсгатан“ и скриващия се от погледа му Троле. Това беше само преди два дни, а му се струваше, че е минала цяла вечност. Страничният път изведнъж се сля с главния.

Стана само за секунда.

Ето колко близо бяха двата свята. Движейки се в успоредни линии. Нужна беше само една найлонова торбичка, пълна с вина.

Себастиан преглътна и се втренчи в купата със салатата. Искаше да се върне към розовото шампанско.

— Това са боклуци. Може да ги изхвърлиш — каза той колкото можа по-равнодушно.

— Сигурен ли си? Не искам да изхвърля нещо, което може да е важно.

— Абсолютно сигурен съм. — Той й се усмихна, за да покаже, че съдържанието на плика не е важно за него.

Елинор кимна и отново излезе от стаята, като пееше заедно с музиката. Себастиан започна да реже домати. Ако зависеше от него, музиката по радиото и жената, която пееше в съседната стая, никога нямаше да изчезнат. Щяха да продължат да градят илюзията за живот. Но не зависеше от него.

Не ставаше така.

Песента свърши и последва реклама. След това дойде време за новините.

Илюзията беше разбита.

Себастиан отново се понесе с гръм и трясък по главния път.

Отначало той не чу добре какво казва говорителката по радиото. Нещо за изчезнала линейка. След това обаче тя изрече думата, която го накара да изпусне ножа. „Льовхага“. Себастиан се обърна с лице към радиото и се заслуша внимателно. Изчезнала беше линейка, след като потеглила от „Льовхага“. Превозвала пациент. В момента полицията не разполагала с повече информация. Говорителката премина към следващата новина, но дотогава Себастиан вече беше в коридора с мобилния си телефон в ръката. С треперещи пръсти той потърси номера на „Льовхага“.

Беше в списъка с най-скорошните обаждания. След номера на Троле. Себастиан се бе обадил в затвора сутринта, докато стоеше навън и се опитваше да влезе, за да говори с Ваня. Елинор дойде в коридора, чудейки се какво става. Изглеждаше малко разтревожена.

— Случило ли се е нещо?

— Млъкни, да ти го начукам!

Тя сякаш се обиди, но на Себастиан не му пукаше. Той вече не се интересуваше от баналното й бръщолевене. Отговори личната секретарка на Харалдсон. Себастиан я позна по гласа. Звучеше уморено. Не му пукаше и за това. Той поиска да говори с Томас Харалдсон. Добави, че е важно. За изчезналата линейка. Щяло да има сериозни последици, ако не го свърже незабавно. Тя изпълни искането му. Себастиан чу, че телефонът на Харалдсон звъни. Елинор се врътна и се върна в кухнята. Този път не се преструваше, че е разочарована. Главата й беше наведена, сякаш пресилената й реакция можеше да накара Себастиан да размисли.

Харалдсон вдигна след три позвънявания. Говореше унило, без никаква енергия, и се придържаше към стандартните изрази, които явно беше повтарял много пъти.

— Томас Харалдсон. С какво мога да ви помогна?

— Себастиан Бергман. „Риксморд“. Кой беше в изчезналата линейка?

— Решихме да не съобщаваме тази информация. Трябва да защитим нашата…

— Ще попитам само още веднъж. И после ще съсипя живота ти. Както знаеш, познавам шефа на „Риксморд“. Искаш ли да ти кажа кого друг познавам?

Харалдсон не каза нищо.

Себастиан зададе въпроса, въпреки че вече знаеше отговора:

— Бил е Хинде, нали?

— Да.

— И кога мислеше да ни го кажеш? — Себастиан затвори, без да дочака отговора на Харалдсон. Все още не знаеше кога точно е изчезнала линейката с Хинде, но сигурно беше станало преди известно време, иначе нямаше да го съобщят по радиото сега. Имаше чувството, че новините стигат до Радио „Спокойствие“ доста бавно. Хинде имаше преднина.

И Себастиан беше сигурен, че той ще се възползва максимално от нея.

Трябваше да намери Ваня. Веднага.