Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Жените, които го познаваха (104) (Нова среща със Себастиан Бергман)

104

Хинде стоеше в спалнята и гледаше Ваня. Беше развързал кабелните стяжки на краката й и бе събул долнището на анцуга й. Тя имаше силни крака и той беше махнал стяжките бавно, една по една, за по-сигурно, но Ваня остана неподвижна. Едвард не знаеше дали тя е в безсъзнание или не под чувала на главата й. Той докосна топлите й голи крака. Вгледа се в черните бикини, които едва се виждаха под сивата фланелка. Наслади се на момента.

След това се приближи до кутията, която беше сложил в средата на стаята.

Отвори я и почтително извади нощницата, сложена най-отгоре. Беше направена от мек памук и не беше носена. Почти същият десен като оригинала. Вече не произвеждаха като онази, която носеше майка му, Ралф беше търсил във всички възможни магазини, докато намери тази, и Хинде я одобри. Сините цветя бяха по-малки, но нощницата предизвикваше в него същите чувства като другите, които беше използвал през деветдесетте години.

Едвард тръсна нощницата няколко пъти, за да я проветри, и я преметна в края на леглото. Върна се при кутията и извади найлоновите чорапи и наскоро купения кухненски нож за рязане на месо. Забеляза храната и напитката под тях. Щеше да ги нареди след малко. Първо искаше да приготви нея. Той сложи найлоновите чорапи до нощницата и после извади ножа от опаковката. Прокара палец по ръба. Беше много остър и го чувстваше удобно в ръката си. Острието беше ламинирано със сто редуващи се пласта твърда и мека стомана и можеше да разреже почти всичко.

Ваня изведнъж помръдна. Не много, но достатъчно, за да разбере, че тя е в съзнание. Време беше за следващата стъпка, която включваше риск.

Той искаше Ваня сама да облече нощницата. Може би не доброволно, но държеше да я види да го прави.

Едвард започна, като завърза левия й крак с нова кабелна стяжка. Имаше съпротива, но той действа твърдо и скоро свърши работата. Реши да използва найлоновите чорапи по-късно. Това щеше да бъде втората стъпка. Седна до нея на леглото. Старите пружини изскърцаха. Леглото беше удобно и меко от годините. Това обаче нямаше значение. Ваня нямаше да спи на това легло.

Хинде взе ножа и сряза въжето, с което беше завързан кафявият чувал на главата и горната част на тялото й. Хвана дъното на чувала и го смъкна с едно-единствено рязко движение. Сега можеше да вижда лицето и русата й коса. Ваня беше в съзнание. Едвард я погледна с интерес. Сребристото тиксо, залепено на устата й, малко изкривяваше формата на лицето й, но тя беше красива. Косата й бе разрошена и лицето й беше зачервено от борбата, но очите й блестяха.

— Здравей, Ваня — рече той. — Казах ти, че ще се срещнем пак.

В отговор тя издаде гневен звук и се огледа наоколо, опитвайки се да разбере къде се намира. Хинде се наведе и погали косата й, нежно опитвайки се да я приглади. Ваня се помъчи да блъсне ръката му, като тръсна глава назад и после напред. Той я сграбчи за косата, за да й попречи да се движи, и се наведе още по-близо до нея.

— Ето какво ще направим. — Доближи до гърлото й острия връх на ножа и го натисна под брадичката й, точно над трахеята. Ваня се напрегна тревожно. — Ще освободя ръцете ти, но ако опиташ нещо, ще използвам това. Знаеш, че боравя добре с него.

Тя не реагира.

— Кимни, ако разбираш.

Ваня не помръдна нито милиметър. Само го гледаше втренчено.

Хинде й се усмихна любящо.

Борбата щеше да бъде интересна.

Ваня му харесваше все повече.