Бончо Несторов
Повест за моето детство (4)

Глас от България

Само веднъж вуйчо Кольо излезе навън.

Беше хубав пролетен ден. Топло слънце грееше право в стаята на вуйчо. Бях при него и както много пъти, се опитвах да се боря. Той снизходително ме търпеше и излегнал се на миндера, уж участвуваше в борбата.

Изведнъж през отворения прозорец нахлу шум от много гласове. Скочихме и се долепихме до прозореца. Откъм училището се задаваше дълга редица. С учениците вървеха с бодра стъпка самите учителки Тодорка Сливенова и Дана Шопова.

— Дико, Дико! — развиках се аз, като зърнах брат ми.

Дико ни видя и започна да ни маха с ръка. И други ученици взеха да ни махат. Към прозореца погледна и Тодорка. Ето тя се усмихна, махна ни с ръка и тя. Мигом се извърнах към вуйчо. Той стоеше пребледнял, задъхан. И като че искаше да се отдръпне, да се скрие, а не можеше. Улицата го държеше здраво. Учителката пак се извърна. И ми се стори, че този път тя ни викаше да слезем. Вуйчо стоеше до прозореца, без да помръдне. Този беше първият поздрав, който получаваше, откак се бе усамотил.

Скоро видяхме, че учениците не са сами. Подир тях бяха наизлезли много деца, имаше и жени, и мъже. Гълчавата навън растеше, обхващаше цялото село. Втурна се вуйна. Откога не бяхме я виждали усмихната!

— Ще посрещаме инспектора! — извика тя.

Вуйчо я погледна въпросително.

— Училищният инспектор — поясни вуйна. — Цялото село излиза да го посрещне. Идва откъм Билища. Хайде и ние! — подкани тя и побърза да излезе, увлечена от общото настроение.

Тогава не разбирах какво толкова особено има в това, че пристига училищният инспектор. Защо трябва не само учениците, но и всички да излязат, за да го посрещнат извън село? Да, тогава не разбирах… Училищният инспектор олицетворяваше старото отечество България, копнежа към просвета, към свобода. България беше далеч, много далеч от Върбник, ала ето тя не забравя малкото, захвърлено нейде на югозапад селце. Идваше инспекторът и с него долиташе глас от България.

Стои ли се в такъв час затворен в голямата къща?

— Вуйчо, хайде! — развиках се аз и го задърпах.

Той не се възпротиви и се остави да го повлека навън. Майското слънце блестеше на синьото небе. Денят бе топъл, ведър. Долу край реката цъфналите върби весело шумоляха. Лицето на вуйчо беше изопнато, очите му горяха. Ние вървяхме подир върволицата, която завиваше над черквата. Усетих как вуйчо забави крачки, поизостана от моето бързане. Затеглих го, защото ми се струваше, че много бавно пристъпваме, че ще закъснеем за нещо голямо, което може да стане без нас.

Цялото шествие с учениците напред се точеше по пътя за Билища. Мигар ще отидем чак до Билища? Малкото скупчено градче беше оттатък височината. Изкачиш ли се на билото, и пред погледа ти в низината се провиждат къщите му. Там ходехме на пазар, когато не отивахме до Костур или Лерин.

Изведнъж по пътя откъм Билища се зададоха двама души. Видяхме как учениците и тези, които ги следваха, се спряха. После чухме да се извисява нагоре едно разбъркано ура. Викаха учениците.

— Инспекторът — рече вуйчо. Гласът му потрепери.

Скоро наизлезлият народ заобиколи един възрастен човек. Той беше с черна широкопола шапка, сиви мустаци и малка брадичка. Зад него стоеше гологлав младеж по риза и с торбичка на рамо. Напред излезе със смутено, зачервено лице учителката Тодорка. Беше висока, тънка, с прибрана на тила тъмна коса. Започна да говори. До нас достигнаха само откъслечни думи, тъй като ние не се смесихме с множеството, а останахме настрана:

— Учениците… успехът… нашият роден език…

После един силен звучен глас затрептя във въздуха. Неусетно приближихме. Говореше училищният инспектор. Свалил черната си мека шапка, той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, простираше ръце, сякаш искаше да прегърне този народ, излязъл да го посрещне вън от село. Наоколо хората пламенееха.

— Просветата е не по-малко силно оръжие от пушката и бомбата… Учението отваря очите към света… Който е държал читанка в ръка, от него мъчно става роб… Българското име няма да умре, българинът няма да се затрие, докато е жив езикът и писмото му…

Една ръка се издигна нагоре и мигом след това тресна изстрел. Сякаш това бе знак. И други мъжки ръце се вдигнаха нагоре с пълни револвери. Като че всички мъже бяха се наговорили да излязат с оръжие, та кой вече не гърмеше. Учениците, които досега стояха мирно, наново завикаха ура. Дошъл бе не училищен инспектор, просветител, а войвода, и то най-първият, та мъжете стреляха ли, стреляха. Стреляха, тъй като това бе най-високата проява на свободолюбие. Нямаше друг начин за потиснатия да изяви своята жажда към свобода. А беше робско време и на половин-един час оттук се излежаваха заптии и башибозук…

Стрелбата престана. Мъжете отново пъхнаха тежките револвери в поясите. Инспекторът, с все още блеснали очи, се огледа наоколо. Един сив кичур се вееше над челото му. А над множеството зацари такава тишина, че още по-ясно се разнесе песента на птичките, довя и бързият шепот на крайречните върби. Ненадейно погледът на инспектора прехвърли главите на хората и се спря на нас двамата с вуйчо, които стояхме настрана. По неговия поглед тръгнаха всички и ни загледаха. Вуйчо потрепери до мен, миг-два се помая, после измъкна и той револвера от пояса си.

Един уплашен глас извика.

Вуйчо гневно се извърна натам, ала тутакси лицето му се смекчи. Той погледна към инспектора, ниско му се поклони, после вдигна ръка нагоре и стреля. Веднъж, дваж, триж. Три пъти ехото радостно и призивно тресна над Дъмбо.

Инспекторът се огледа наоколо с озадачени очи.

— Кой е този човек? — попита той и посочи с ръка към вуйчо.

Хората се размърдаха, ала отговор не се чу. По-близките до инспектора смутено наведоха глави.

А вуйчо чакаше. Тръпнещата му гореща ръка стискаше моята малка ръчица. Вдигнах очи. По лицето му се стичаха браздулици пот.

Най-после един проглушен глас се обади:

— Гъркоманин.

Училищният инспектор свъси гъсти вежди, погледна към страната, отдето дойде гласът. Замисли се. После повдигна глава и тръгна насреща ни. И рече:

— Не зная кой е този млад човек. Но и той е дошъл да ме посрещне и стреля като българин.

Приближи и подаде ръка на вуйчо.

Вуйчо грабна ръката му, целуна я, както се целува ръката на татко, на близък възрастен човек. Инспекторът се усмихна, простря ръка над мен и се върна на мястото си. А наоколо беше все тъй тихо, че се чу диханието на хората, трептението на пролетния вятър…

Вуйчо се извърна, дръпна ме за ръка. Тръгнахме назад. Погледнах го крадешком. Той плачеше. Не бях го виждал досега да плаче. Та той е бил комита! Плаче ли комита? Вуйчо плачеше и бягаше от хората.

Скоро двамата влязохме в селото, скрихме се в голямата къща.

А навън вече се лееше песента на учениците, които се завръщаха.