Бончо Несторов
Повест за моето детство (22)

Ще заминем за България

Когато по мръкнало се прибрахме от нивата, у дома ни очакваше голяма изненада.

В дрезгавината пред портата зърнахме баба с няколко съседки. Стояха прави и оживено говореха.

— Що ли е станало? — рече мама загрижено.

Баба ни посрещна сърдито:

— Де барате? Откога се стемна?

— Прокопахме цялата нива — отвърна мама. — Що има?

— Писмо. Ето…

Тутакси свърнах очи към мама. Тя пребледня, стори ми се, че преплете крака. Дико бързо грабна писмото от ръката на баба.

— От татко е — рече той високо.

Този път не подскочих от радост, а занемял като мама, чаках брат ми да продължи.

— Да влезем — каза мама. — Елате — покани тя всички.

Отдавна бяхме свършили газта. Нямаше в цялото село. Къщите се осветяваха или с малките кандилца под иконите, или се палеха главни от борина, ала най-често се разжаряше огънят в огнищата. Кой знае как и де баба беше спастрила шишенце с масло и вечер палеше кандилото пред света Богородица. Светлинката трептеше като червено езиче в чашката и пръскаше виделина, колкото да не се блъснеш в нощвите или хамбара. Добре, че беше огнището. Когато се разпалваха дръвцата, пламъците мятаха отблясъци по всички страни на стаята.

Влязохме. Пътека ни правеше трептящият лъч в кандилото. Огънят в огнището бе догорял и в пепелта кротко сияеха забулени въглени. Мама нетърпеливо рече:

— Запалете борината!

Но тя не остави на друг да запали борината, пипнешком намери дълго парче в ъгъла и клекна пред огнището. Как ще хаби шпиртото — както викахме на кибрита, — когато може да подпали от огъня! Блеснаха искри и скоро на върха на борината бликна пламъче. После то се разгоря в пламък и лумна нагоре с къделя дим. Мама се поизправи с главнята и като погледна брат ми, каза задъхано:

— Да видим сега…

И както друг път, когато се получава писмо, Дико предпазливо разряза плика с костурката. И пак започна с думите:

— От татко е.

Играещата светлина на борината разкриваше радостта, която заливаше лицето му. Всички бяхме зяпнали в устата му, която бързо-бързо мърдаше. Мама загуби търпение:

— Що пише татко ти бре?

— Ох, да знаеш, мамо! — извика Дико, цял разтърсен от неудържимо вълнение. — Татко ни вика!

— Де бре?

— В България, бабо!

— Няма ли да си дойде?

— Че седнете — подзе мама и сама тихо се отпусна край огнището.

Това беше второто писмо на татко от България. В първото беше писал, че очаква да го вземат доброволец и скоро ще дойде във Върбник. Сега пишеше, че няма да дойде в село, остава завинаги в България. Настанил се в Пловдив. Там имало много наши македонци. В писмото татко заръчваше да правим, да струваме, да оставим къщата и имота на роднините и да тръгнем за България. Пращал ни пари за път. Да не се бавим, а веднага да се стягаме за път, като първата работа е мама да извади тескере.

Мама слушаше четенето на писмото с наведена глава. Какво ставаше в измъчената й душа? Пламъчетата на борината играеха по мургавото й лице и с трепетите си сякаш прикриваха вълненията по загорелите й страни. Най-после тя промълви:

— Как тъй?

— Излезе ви късметът — рече една от гостенките.

Мама като че не я чу.

— Защо не си дойде…

— Какво ще прави ма, Ильовице?… Ще дойде и пак ще си замине, а ти пак сама ще останеш да кукуваш. А стана и гръцко. Няма вече живот за мъжете тука. Вие сте още млади, бягайте от това място!

— Така си сборваш… Остава ли се къща, имот?

— Къщата и имотът ти е мъжът. Де е мъжът, там трябва да бъде и жената.

Дойде тета Депа, вуйна Кольовица. Къщата пак се напълни с близки.

— Ще вървите — рече тета, като прикриваше вълнението си.

Искаше да бъде спокойна. Ала това беше привидно. И тя, и мама знаеха — заминем ли, раздялата ще бъде завинаги. Което семейство е заминало, не се е върнало.

— Та лесно ли е да заминем? — с горест изрече мама.

— Ах, защо Никола мене не извика? — тежко въздъхна вуйна.

— Ти си друго, невесто, една душа…

Като гледаше не израдваната, а унила мама, вуйна може би си мислеше защо не е на нейно място. Да получи такова писмо от Никола! Тя ще рипне, ще засияе. Цял свят да види радостта й! Всичко ще захвърли и ще тръгне на път. Ала тя чувствуваше, че няма да тръгне на този път. Никога. Тук й е писано да мре, сама в голямата къща, без жив човек около нея…

На другата сутрин цялото село знаеше, че татко ни вика в България. През деня не останахме без гости. Всеки искаше да знае какво пише татко, какво има в България, не пише ли за този, за онзи… С кои наши хора се е събрал в Пловдив, хванал ли се е на работа и каква… Тоя ден нито мама, нито брат ми излязоха по къра. А покрай нас и други жени останаха на село, за да идват у дома на разговор.

Върбник водеше затворен живот. Пък и тъй беше не само с нашето село — а и с целия край. Пътищата не вървяха, връзките със света като че изведнъж бяха прекъснати. Никой вече не напущаше селото. Най-много да иде до селата покрай Преспанското езеро — Търново, Дряново… Ходеха дотам, за да измолят от познати малко брашно, прасенце за отглеждане. Сякаш хората забравиха за Костур, Лерин, Солун. Стегнато като в обръч живееше малкото село Върбник.

И как тогава да дойде писмо в една къща и това да не е събитие за цялото село? Писмото на татко не беше само за нас, а за всички. Това писмо напомняше на върбчени за света, който живееше и дишаше на стотици километри от тях. При това писмото идваше от България. Ето още една причина цялото село да чувствува татковото писмо за свое. Обаждаше се България, не само татко…

— Ильовице, дай да погледна писмото!

В средата на стаята мама е разположила широка кръгла софра. Тя е застлана с проста домоткана покривка, кой знае как неплячкосана при обира на къщата. Около нея са наредени перници с вехти калъфки, тъй като новите изчезнаха от ямата. Стаята, макар и бедна, свети празнично. Причината е писмото на татко. Мама знае, че за тоя ненадеен празник ще имаме гости. Вуйна е донесла шише скрита ракия от вуйчово време. Куп шарени шекерчета, кой знае отде намерени от баба, красят софрата. Най-много я краси писмото на татко. Синият плик е изправен до шише с ракия, сякаш това е кадро — както наричахме снимката — с образите на скъпи хора. А още по-ясно изпъква марката, залепена на левия горен ъгъл. Тя е толкова чиста, че очите на човека се взират във всекиго, който влезе.

— Ильовице, дай да погледна писмото!

Мама предпазливо ще вземе плика и ще го подаде. Гостенинът ще го повърти в костеливите си пръсти и ще се опита да прочете написаното. Ако е ходил по гурбет в Мора, ще засрича гръцкия адрес на плика. Ще се покашля, ще върне плика на мама и пак ще попита:

— Е какво пише вътре Ильо?

— Вика ни при него в България. Да сме се кренили от Върбник.

— Вървете, невесто… Това е България! Ще се отървете от сиромашията, от друго… Не чакайте, стягайте се.

— Ама лесно ли е това?

Един-два дена нашите се въртяха вкъщи и пак тръгнаха по работа.

Връщахме се от нивата на Стрънги. Беше притъмняло, та не забелязахме кога пред нас изскочи Яни Гагачо. Мама искаше да го отмине, както друг път, но онзи се изпречи на пътя.

— Чувам, голяма тупурдия има у вас — рече Гагачо.

Брат ми, наежен, се изправи до него и ха да го блъсне с товара дръвца.

— Каква тупурдия? — присви очи мама.

— Демек, мъжът ти е в България! — заклати глава Гагачо.

— Чунким ти не знаеш! — злъчно му подхвърли мама. — Нали през тебе минават писмата?

— Викал ви при него.

— Щом знаеш…

— Радваш ли се?

— Радвам се. А ти радваш ли се?

Гагачо помълча, после рече по-тихо:

— Защо не отиде в Мора, ами в България? Та Мора трябва да му е по-мила, че там татко му и дядо му са работили, работил е и той, на училище е ходил в Атина, добро е видял от гърците, говори и пише като грък…

— Той си знае най-добре — прекъсна го мама, отегчена от приказките му.

Понечи да тръгне. Гагачо не се отмести от пътя и пак заговори:

— Ще се изселвате от Върбник, а?

— Щом стопанинът иска.

— А ти искаш ли?

Мама дръзко го изгледа под око и реши да не му премълчи:

— Коя жена не иска да иде при мъжа си?

— Ако може, разбира се… — подметна Гагачо. — Ако можеш да отидеш и ти.

Мама избухна:

— Защо да не мога? Ще отида! Стига да получа парите за път!

Двамата с Дико не се отделяхме от мама и слушахме. За пръв път чувахме мама да говори така ясно за нашето пътуване в България. Какво ли не говореше мама досега… Не е лесно да се тръгне… цяла къща да се остави… имот… да беше си той дошъл вкъщи… А ето пред Гагачо мама направо казваше, че ще заминем. Никакво колебание нямаше в гласа й. Ще заминем! Дали не говореше тъй, предизвикана от Гагачо?

— Не е само до пари, Ильовице!

— А до що?

— А тескере?

— Тескере? Ще извадя!

— Кога го извадиш, тогава ще си говорим — рече през смях Гагачо и най-после освободи пътя.

Мама го проследи с намръщен поглед, докато онзи изчезна в тъмнината към долната чешма.

— Хайде, деца! Сивчо, дий!

От тоя час мама стана друга. Като че нищо повече, не я занимаваше освен мисълта за заминаване. Всеки ден очаквахме вест от Костур или Лерин, че са пристигнали пари от татко. Дойдат ли парите — ден няма да стоим в село.

Ние с брат ми вече се чувствувахме пътници. Дико все по-често разговаряше с мен за България. В селското училище и особено в класното в Костур той бе научил доста неща. Най ми се слушаше да ми разправя за българските царе, за Никифоровата глава, за хайдутите, за войводите, които са се били с турците, за Априлското въстание, за Христо Ботев. Или пък за Левски, дето ходел всякак предрешен и организирал българския народ, та чак докъм нашите места стигал… Понякога се спираше и мама и даваше ухо на разказа. Заслушваше се и баба, която преставаше да ни намира работа, щом ни види двамата събрани.

У дома се говореше, че при татко ще заминем тримата.

— Ами баба? — викнах аз.

Баба ще остане на село. Нека да идем ние в България, да се настаним при татко, след това ще пишем на баба да дойде. Как така ще затворим къщата и ще тръгнем всички?

Имаше и друга причина. Баба не искаше да остави тета Сотира. След закриване на българското училище в Прокопана тетко Цильо се бе върнал болен. Баба искаше той да оздравее и тогава да дойде при нас в България. Тетко Цильо беше болен от тежка болест и му трябваше време, за да оздравее. Беше много слаб, с бледо, изпито лице и големи тъжни очи. Тъмна рядка коса се спущаше по високото му чело. Ходеше попрегърбен, рядко излизаше, а повече седеше пред портата на слънце с книга в ръка. Баба започна да прекарва деня повечето у тях. Тетко Цильо беше български учител и макар да не даваше на баба да го лекува, баба не се отчайваше и търсеше разни врачки, билки. Ходи и донесе чак от Косинец от оная светена вода. Вечер вареше дома някакви треви и сутрин ги носеше в къщата на тетко.

Един ден още в зори Дико изведе Сивчо от обора и двамата с мама заминаха за Костур. Бяха пристигнали пари от татко.

До вечерта сновях нагоре-надолу из селото. Нийде не можах да се застоя. Хапнахме с баба край огнището и се търкулнах на постелята. Късно съм заспал, защото, когато слънцето ме огря през малкото прозорче и се събудих, очите ме смъдяха, спеше ми се. Ала скочих и се залепих за баба:

— Няма ли ги мама и Дико?

С коматче корав хляб се затичах към долната чешма и взех пътя за Дъмбо. Минах край гробището, достраша ме, но продължих. На Дъмбо се спрях и седнах край път да чакам. Като се уморих да гледам по посока на Въмбел — отдето трябваше да дойдат мама и Дико, — обърнах се към село. Кротко си лежеше то в малката котловинка. Над някоя къща се виеше тънък дим. Пролайваше куче. Тук-там се виждаше някоя жена, момче. Отсреща по Лайца се зеленееха нивици. Под тях се белееше черквата с камбанарията. Долу сред ливадите проблясваше реката. Грабнах шепа камъчета и започнах да замервам една трънка.

— Ей, какво правиш тук?

Дико! Той беше. Бързаше по-напред. След малко се показа и мама, а подир нея и Сивчо с отпуснат оглавник. Ето ги, връщаха се от Костур!

— Мамо!

— Що чиниш тук, чендо?

— Чакам ви, мамо!

Навирах се в нея, преплитах се в краката й. Няма ли да каже мама какво е станало в Костур? Мама вървеше с малко пребледняло лице, ала очите й бяха открити, весели. Не можах повече да мълча:

— А парите, мамо?

— Получихме ги, синко.

Подскочих пред нея:

— Тогава тръгваме за България, нали, мамо?

— Тръгваме.

Откъснах се от мама и литнах надолу по пътя. Може ли радостта ми да се свърже с бавния вървеж на мама и брат ми?

Надали на някой у дома минаваше през ум, че не тъй лесно ще тръгнем за България. Мама, пък и всички мислеха, че най-важното е да получим пари от татко. Пари трябват за тескере, за път. А пътят не е къс. Брат ми каза, че ще минем две държави. Парите бяха у мама, а мъките бяха тепърва пред нас. Ала засега ние още не ги знаехме. Мама забрави и предупреждението на Яни Гагачо. Защо пък ще го помни? Какво ще ни попречи да заминем за България? А в това време много пречки се трупаха на нашия път…

Първата не закъсня да ни връхлети.