Бончо Несторов
Повест за моето детство (19)

Татко!

— Мамо, дай и на мен!

Грабвам писмото от ръката й и упорито се взирам в изписаните редове. Ах, защо още не зная да чета! Подражавам на брата, устните ми мърдат, а малкото ми сърце бие ли, бие… Та тези букви са изписани от татко!

Аз не съм виждал татко. Повечето време татко е в чужбина. Преди въстанието е бил в Мора. Напуснал Атина, за да вземе участие във въстанието. Както сега, отпътувал от Америка, за да се запише доброволец в Балканската война.

— Мамо, къде е татко?

Не един път прегръщах мама за колене, повдигах глава и настойчиво питах. А мама умееше да говори. Помнеше всичко до най-малки подробности. Можеше с часове да слушаш мама, без да ти дотегне. Когато говореше, тя преживяваше разказа, като го придружаваше с глас, с очи… Лошото бе, че мама имаше много работа и нямаше време за приказки. Ала аз бях упорит. Поотварях уста и слушах прехласнато. Най-много обичах да слушам за татко, за вуйчо Никола, за комитите, за въстанието.

Татко е член на Българския таен революционен комитет в Мора. В него са все хора гурбетчии, дошли да търсят работа в Гърция. Но стои ли мирно този неспокоен народ от общото вълнение в Македония? Конгресът в Смилево се е състоял, въстанието е обявено. Захвърлят майсторите зидари мистрии, чукове, отвеси и се стягат да заминат за родните си места. И никой няма да тръгне с празни ръце. Всеки ще пренесе пушка, револвер, патрони, бомби… Татко ще вземе не само своето си оръжие, което откога е стъкмил за този час. Той ще пренесе и оръжието, което войводата Васил Чекаларов му е заръчал да намери.

И потегля татко от пристанище Пирея за Солун. Два тежки куфара носи татко на ръце. Те са пълни с комитетското оръжие. Не успее ли да ги прекара тайно, очаква го куршум от турското заптие или тежък затвор в Едикуле, или дълъг път до Диарбекир.

Революционната организация има навсякъде свои хора. Те са и в Солун, на пристанището, дето сноват турски заптиета и шпиони. Там се навърта и един напет ученик от българската гимназия. Татко вече е успял да втикне няколко златни лири в ръката на едно заптие и самото заптие помага на татко да пренесе тежките куфари. Ала току пред митницата изскача един чиновник:

— Стой!

Напразно заптието му разправя, че проверката е извършена. Чиновникът настоява на своето — да се разтворят тези куфари. Стига се до сборичкване между двамата представители на турската власт. В това време татко би могъл да се спаси, като изчезне в суматохата, която вече се е вдигнала. Но как да се раздели с куфарите, които с такъв риск пренася чак от Атина? Та това е комитетско оръжие, толкова нужно за въстанието!

И татко решава да измъкне револвера си и да стреля по упорития чиновник — и после да става каквото ще. Същото мисли и ученикът с накривената фуражка, който е наблизо и наблюдава сцената. И той изпреварва татко. Ала пазейки да не засегне татко, куршумите му не улучват нито чиновника, нито заптието. Изстрелите все пак изиграват своето. Настава паника. Всичко се разбягва. Татко съобразява, че тъкмо в тази суматоха той трябва да изчезне. Грабва куфарите и бързо се отдалечава от това опасно място.

Каква е изненадата му, когато се добира до комитетския хан!

— Ти ли беше?

Срещу него се усмихва ученикът от българската гимназия. Той успява да се измъкне от преследвачите и невредим да пристигне в хана. После ученикът свързва татко с друг комитетски човек. Много вълнения преживява татко, докато стигне до Лерин. Предава комитетското оръжие и веднага постъпва в една от четите.

Татко оцелява през въстанието. Показва се в село, след като попреминава голямата буря. Няма кога да поправя цялата изгоряла къща — зимните студове вече нахлуват откъм Преспанското езеро. Върху почернели четири стени сковава нов покрив. Отново запушва на завет домашното огнище. Ала с какво ще се живее? Той е единственият мъж вкъщи — дядо е умрял. Татко не иска да ходи пак в Мора на работа, копнее за България. Но и с преправено тескере не може да замине за България. След потушаване на въстанието турската власт е страшно озлобена и зорко пази границите си. И един ден още в тъмни зори баба и мама изпращат татко оттатък Дъмбо. Той поема за далечна турска провинция, нейде в Анадола, спира се в Зонгулдак. Там всичко се гради с камък. Татко е висок, силен и на плещите си носи по тясна дървена стълба тежки каменни блокове. След години, когато татко остарява, ще се парализира от кръвта, която се е свличала в краката му по скелите на Мала Азия.

От една мисъл не се отказва татко — да иде в България. Нали тя е свободната българска земя? Нали там може свободно да говориш на майчиния си език и да работиш каквото искаш? Той прави няколко безуспешни опита да се измъкне от Турция. Най-после в една тъмна нощ, в която и луната, и звездите са изчезнали от небосвода, един италиански моряк укрива татко на техния кораб. Така татко се добира до мечтания български бряг. Нарежда се във Варна. Той не знае друг занаят, освен зидарството. Кога ще учи нов, когато трябват пари за Върбник? И наново нарамва торбата с чука и мистрията, с комат хляб и връзка лук. По скелите татко разбира, че работата е една и съща. Тя е еднакво тежка и изнурителна, все едни и същи чорбаджии и предприемачи ти използуват труда и в Гърция, и в Турция, и в България.