Бончо Несторов
Повест за моето детство (1)

Отвъд долини и планини

Да застанем пред картата на Балканския полуостров. С червена линия са очертани границите на държавите. Ето я и нашата родина България. Там, дето се среща западната с южната граница, е Рупелското дефиле. През него бърза река Струма.

Щом тръгнем по нейното течение, ще навлезем в друга държава. Това е Гърция, а земята, през която ще минем, е на Гръцка Македония. Вървим надолу, вървим… В далечината като огромно огледало блясва едно море — Бяло море. Стигаме до столицата на Македония — Тесалоники, който в нашата история е записан с името Солун. Продължаваме на запад, минаваме град Лерин, преименуван на Флорина. Вървим… Встрани, вляво, блясва и се скрива Костурското езеро и Костур, станал на гръцки Кастория. Костур, градът, който е дал името на нашия край — Костурски — и на хората — костурчани, — корави и непреклонни българи революционери. Вдясно синее на север Преспанското езеро, езерото на Самуил. Вървим… Пред нас се изпречва нова червена линия. Вече сме в друга държава — Албания. И веднага отвъд граничната бразда едно село изниква пред очите ни. Напразно ще го търсим на картата. То е малко и не е отбелязано. То е отбелязано в моето сърце, в сърцата на мнозина като мене.

Това село, което не е намерило място на картата, е Върбник. Моето родно село. Целта на нашето мислено пътуване отвъд долини и планини. И то като много други градове и села на Македония е преименувано. Сега е Верник. Така го наричаха гърците, така остана и при албанците. Но за мен и за моите братя от онзи край то си остава Върбник или по ново му — Връбник. С това име ще остане и в историята на нашия народ.

Върбник лежи самотно в котловинката. Самотно, защото граничната бразда с белите пирамиди минава току над селото. Тя го отделя от другите български села. Върбник остава в Албания. Оттатък, в Гърция, в долчинки и по ридове се таят други наши села — Въмбел, Смърдеш, Брезница, Габреш, Черешница, Руля, Лобаница, Косинец, Дъмбени… Села, с които Върбник е живял векове заедно, с които има еднаква съдба. Села, които са сродени помежду си и образуват един голям род. Сега границата е откъснала моето родно село от този голям род, минава през землището му и го е запокитила в тази долинка като в чужда страна.

Петдесетина къщи се купчат в котловинката. Дворове, обградени с камък или плет. Пред селото лъкатуши малка бърза река. Ту се покаже на слънцето, ту се скрива в ливадите, където шумят кичести върби. Ето и отде води името си моето родно село. То е пред очите ми, макар да съм го напуснал тъй отдавна.

Една улица с отъпкана земя разделя селото на две — Долна махала и Горна махала. Виждам мекия път, който възвива в западна посока, минава край дворове, къщи… Ето познатото площадче. Насреща се открива еднокатна къща, пред нея — гумно. Над покрива се зеленее градината, опасана с каменен зид.

Това е нашата къща, родната ми къща. Петдесет години стои скътана в съзнанието ми и никога не бих я сбъркал с друга. Приближавам, както някога, когато бях босоного момче. Пътят, който води за дома, е малко издигнат над гумното. Натискам широката стара порта. Няма ли да чуя гласа на мама в двора? Малък сайвант. Вратата се отваря. Една голяма стая. Това е цялата ни къща. Това е оцеляло от пожарищата на Илинденското въстание, това е постегнал татко. Срещу вратата е огнището. От едната страна са полиците със съдините, домашни потреби, от другата — нощвите, хамбарът. До огнището — миндерите със скътаните постели. Две прозорчета — едното кръгло като око — пропускат дневната светлина. Таванът цял е набразден с потъмнели греди. Той зимъс оживява, когато по него провиснат низи лук и свински луканичета. Тъй запомних бащината къща, тъй я оставих.

Да, отново съм в родното си село. Отвред чувам гласове, български говор. Чудно е това мое село. Векове не е било тук българско. Отшумяла е държавата на Симеон, на Самуил, на Иван Асен, на Иван Александър. В моето детство тук бяха турците, после дойдоха гърците, а сега са албанците, но хората си останаха корави българи. Нищо не може да изличи спомена за българското царство. И така е по цялата земя наоколо. Стотици години тоя народ носи в съзнанието си българското име. Един език има той в устата си — езика майчин, езика български.

Ето и сега го чувам този гонен и преследван, този мек и мил роден български език!

И виждам се отново момче, грабнат и понесен от спомените…