Дарън Шан
Чиракът на вампира (9)

Глава осма

Не посмях да мръдна повече от час, взирах се в мъртвешки студените очи на змията и чаках смъртта си.

Накрая ярките лъчи на сутрешното слънце пробиха брезента на палатката и спящата фигура в хамака се размърда, прозя се, изпрани се и се огледа. Като ме видя, момчето змия ахна изненадано. Отдръпна се и вдигна одеялото, сякаш за да се скрие. След това зърна умитата около мен змия и се поуспокои.

— Кой си ти? — попита то рязко. — Какво правиш тук?

Едва-едва поклатих глава. Не смеех да си отворя устата, тъй като се страхувах, че дори ако си поема по-силно дъх, щях да сепна влечугото и то щеше да ме ухапе.

— Отговори — продължи момчето, — или ще й заповядам да те клъвне по очите!

— Аааз… съм… Да… Дарън… Шан — смотолевих едва чуто. — Гггосподин Дддлъгнест ми ккказа да дойда. Аааз съм нннновият ти сссъквартирант.

— Дарън Шан ли? — повтори озадачено Евра, но след миг лицето му грейна. — Ти си чиракът на господин Крепели, нали?

— Да — отвърнах тихо.

Момчето змия се ухили.

— Той знаеше ли, че господин Длъгнест ще те прати да спиш при мен? — Кимнах и то се разсмя. — Всички вампири имат извратено чувство за хумор!

Скочи от хамака, приближи се, хвана змията за главата и започна да я развива от мен.

— Спокойно — рече Евра. — Няма от какво да се страхуваш. Змията спи. Можеше да я махнеш, изобщо нямаше да се събуди. Спи много дълбоко.

— Спи ли? — изпищях аз. — Но… как тогава успя да се увие около мен?

Той се усмихна.

— Пълзи насън.

— Пълзи насън! — Зяпнах го смаяно, после преместих поглед към змията, която не беше помръднала, докато собственикът й я сваляше от мен. Евра я дръпна настрани и аз отстъпих. Краката ми бяха изтръпнали и страшно боцкаха.

— Змия, която пълзи насън! — засмях се пискливо. — Пак добре, че не хапе насън!

Момчето змия прибра влечугото в един ъгъл и ласкаво го погали по главата.

— Нищо нямаше да ти направи, дори и да се беше събудила — обясни то. — Вчера погълна цяла коза. Змия с нейните размери не се храни често.

Остави я, отметна платнището от входа на палатката и излезе. Веднага го последвах, не исках да оставам сам с влечугото.

Навън го огледах внимателно. Беше абсолютно същият, какъвто си го спомнях: няколко години по-голям от мен, слаб, с дълга жълто-зелена коса, издължени очи, странни ципести пръсти на ръцете и краката и зелени, златисти, жълти и сини люспи по тялото. Беше облечен само по шорти.

— Между другото — рече той, — казвам се Евра Фон. — Протегна ръка и се здрависахме. Дланта му беше хлъзгава на досег, но въпреки това суха. По пръстите ми полепнаха няколко люспички, като от оцветена мъртва кожа.

— Евра фон какво?

— Просто Фон — отвърна той и потърка корем. — Гладен ли си?

— Да — отвърнах аз и двамата отидохме да потърсим нещо за ядене.

Вече всички в лагера се бяха събудили. Предишната вечер не беше имало представление и повечето артисти и техните помощници си бяха легнали рано, и затова сега бяха на крак.

Суматохата и оживлението ме смаяха. Не си бях давал сметка, че в цирка работят толкова много хора. Мислех, че ще са само артистите и помощниците, които бях видял онази вечер на представлението със Стиви, но сега осъзнах, че те бяха само върхът на айсберга. Наоколо се мотаеха поне трийсетина души, които никога преди не бях зървал — готвеха, миеха, разговаряха, смееха се.

— Кои са тези? — попитах.

— Гръбнакът на „Циркът на кошмарите“ — отвърна Евра. — Те карат караваните, опъват палатките, перат, готвят, поправят костюмите, почистват след представленията. За организацията са необходими много хора.

— Обикновени хора ли са?

— Повечето от тях.

— И как са попаднали при вас?

— Някои са дошли с артистите. Други са приятели на господин Длъгнест. Трети са попаднали случайно, харесало им е и са останали.

— Значи всеки, който поиска, може да тръгне с вас? — изненадах се.

— Стига да бъде одобрен от господин Длъгнест — отговори той. — В „Циркът на кошмарите“ винаги се търсят нови хора.

Евра се спря край буйния лагерен огън и аз застанах до него. На един пън седеше Ръкокракия Ханс (който тичаше на ръцете си по-бързо и от най-бързия спринтьор), а до него Труска (жена, която можеше да накара на лицето й да поникне невероятно здрава и дълга брада) печеше наденички на шиш. Наоколо имаше още няколко души, някои прави, други легнали.

— Желая ти добро утро, Евра Фон — поздрави Ръкокракия Ханс.

— Как си, Ханс? — отвърна Евра.

— Кого ни водиш? — изгледа ме подозрително Ханс.

— Дарън Шан — отговори той.

— Онзи Дарън Шан? — вдигна вежди акробатът.

— Същият — ухили се Евра.

— Какво искате да кажете с „онзи Дарън Шан“? — намесих се аз.

— Ти си известна личност в нашите среди — отвърна Ханс.

— Защо? Защото съм… — понижих глас — наполовина вампир ли?

Той се разсмя.

— Тук вампирите с лопата да ги ринеш. Ако ми даваха по една жълтица всеки път, когато видех някой, досега щях да съм събрал — сбърчи чело замислено — двайсет и девет жълтици. Но виж, толкова млад вампир е друга работа. Дори не съм чувал живите мъртъвци да приемат при себе си момче на твоята възраст. Я кажи, видяха ли те вече предводителите на вампирите?

— А кои са предводителите на вампирите? — попитах.

— Те са…

— Ханс! — извика строго една жена, която переше наблизо. Той млъкна и виновно се огледа. — Мислиш ли, че на Лартън ще му е приятно да те чуе как разправяш небивалици?

Ханс се намръщи.

— Извинявай — рече той. — От свежия сутрешен въздух е. Не съм му свикнал. Не бива да говоря толкова.

Умирах от любопитство да науча повече за предводителите на вампирите, но щеше да е нелюбезно да го разпитвам.

Труска дръпна наденичките от огъня, извади няколко парчета от шиша и предложи на стоящите наоколо. Спря се и пред мен, усмихна се и заговори на странен чужд език.

Евра се разсмя.

— Пита искаш ли наденичка и дали не си вегетарианец!

— Добра идея! — ухили се Ханс. — Вампир вегетарианец!

— Нима говориш езика й? — обърнах се към Евра.

— Да — отвърна гордо той. — Все още не съм го усвоил добре, досега не съм се сблъсквал с толкова труден език, но съм единственият в лагера, който я разбира. Много ме бива с чуждите езиците.

— И как се нарича той?

— Не знам — намръщи се момчето змия. — Труска не иска да ми каже.

Стори ми се странно, но си замълчах, за да не го засегна. Вместо това си взех наденичка и се усмихнах за благодарност. Лапнах и веднага след това я изплюх, тъй като пареше. Евра се разсмя и ми подаде чаша вода. Изгълтах я, за да потуша пожара в устата си и след това подухах малко наденичката, за да изстине.

Поседяхме с Ханс, Труска и останалите, бъбрехме, хапвахме и се припичахме на сутрешното слънце. Тревата беше влажна от росата, но това не ни пречеше. Евра ме запозна с всички. Нямаше да запомня отведнъж имената им, така че само се усмихвах, стисках ръцете им и се опитвах да запечатам физиономиите.

Не след дълго дойде и господин Длъгнест. Появи се изведнъж до Евра, грееше ръцете си на огъня.

— Рано си станал, господин Шан — отбеляза той.

— Не можах да спя — отвърнах. — Бях прекалено — хвърлих поглед на момчето змия и се усмихнах — увит.

— Надявам се това да не е намалило работоспособността ти — рече господин Длъгнест.

— Нищо ми няма. Готов съм за работа.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Така те искам! — Той извади голям бележник и запрелиства с границите. — Да видим какво да ти измислим за днес — измърмори. — Умееш ли да готвиш?

— Знам как се правя яхния. Господин Крепели ме научи.

— Готвил ли си за трийсет-четирийсет души?

— Не.

— Лошо. Да се надяваме, че ще се научиш. — Отгърна още няколко страници. — Можеш ли да шиеш?

— Не.

— Да переш?

— На ръка?

— Да.

— Не.

— Хмм… — Запрелиства набързо бележника, но изведнъж се отказа и го затвори. — Добре, в такъв случай, докато ти намерим нещо подходящо, ще помагаш на Евра. Как ти се струва?

— Супер!

— Нали нямаш нищо против, Евра? — попита той момчето змия.

— Изобщо — отговори съквартирантът ми.

— Чудесно, значи е решено. Евра ще отговаря за теб. Ще изпълняваш всичко, каквото ти каже. Когато събратът ти по кръв се събуди — имаше предвид господин Крепели — може да прекараш нощта с него, ако му трябваш. Ще видим как ще потръгне и после ще решим как ще е най-добре да оползотворим способностите ти.

— Благодаря — казах.

— За мен е удоволствие — отвърна той.

Очаквах да изчезне пред очите ми, но вместо това той се обърна и бавно се отдалечи, като си подсвиркваше и очевидно се радваше на слънцето.

— Е, Дарън — Евра преметна люспестата си ръка през рамото ми, — май с теб вече станахме партньори. Какво ще кажеш?

— Чудесно… партньоре.

— Великолепно! — тупна ме по рамото той и глътна последната наденичка. — Да се залавяме за работа!

— Какво трябва да правим? — попитах.

— Първото ни задължение за сутринта — Евра пое напред — е да изцедим отровата от зъбите на змията.

— О! — спрях се аз. — Не е ли опасно?

— Само ако те ухапе, преди да свършим — отвърна той, разсмя се на изражението ми и ме побутна да вляза в палатката.