Дарън Шан
Чиракът на вампира (8)

Глава седма

Бързо се запалих по идеята и колкото повече я обсъждахме, толкова повече ми допадаше. Господин Крепели обясни, че артистите в цирка ще знаят какъв съм и ще ме приемат като свой. Съставът на трупата често се променял, но все щяло да се намери някое момче на моята възраст, с което да се движа.

— А ако там не ми хареса? — попитах.

— Тогава ще си тръгнем — отвърна той. — На мен ми беше приятно да пътувам с цирка, но не съм му се врекъл до гроб. Ако ти хареса, ще останем. Ако не, ще си тръгнем.

— А те няма ли да имат нещо против моето присъствие там?

— Ще трябва да заслужиш мястото си — обясни вампирът. — Господин Длъгнест държи всеки да поеме дял от работата. Ще помагаш при подреждането на столовете, ще продаваш сувенири, ще чистиш след представленията, ще готвиш. Няма да те оставят да скучаеш, но и няма да те претоварват. Ще имаме време за нашите уроци.

Решихме да опитаме. Там поне щях да разполагам с истинско легло. Вече ме болеше гърбът от спане на голата земя.

Преди да тръгнем, господин Крепели трябваше да разбере къде се намира циркът в момента. Попитах го как ще го направи и той отвърна, че долавя мислите на господин Длъгнест.

— Значи той наистина е телепат? — възкликнах смаяно, като си спомних думата, с която Стиви беше нарекъл хората, които могат да разговарят с мислите си.

— Нещо такова — кимна вампирът. — Не можем да разговаряме мислено, но аз долавям неговата… аура, да речем. А след това вече не е проблем да открия местоположението му.

— А аз мога ли да доловя аурата му? — полюбопитствах.

— Не — отвърна господин Крепели. — Това е по възможностите единствено на вампирите и на някои хора със специална дарба, не и на полувампирите.

Той седна в средата в черквата и затвори очи. Поседя неподвижно около минута, отвори очи и се изправи.

— Намерих го!

— Толкова бързо? — възкликнах. — Мислех, че ще отнеме повече време.

— Неведнъж съм търсил аурата му — обясни господин Крепели. — Знам точно какво да правя. Лесно е, все едно да намериш игла в купа сено.

— Но това е трудно, нали?

— Не и за вампир — изсумтя той.

Докато се приготвяхме за заминаването, аз не спирах да оглеждам черквата. Нещо ме смущаваше, но не знаех дали да го спомена, или да си замълча.

— Хайде — сепна ме господин Крепели, — изплюй камъчето.

— Откъде знаете, че се каня да питам нещо? — ахнах аз.

Той се разсмя.

— Не е нужно да притежаваш вампирски способности, за да разбереш кога едно дете изгаря от любопитство. Отдавна те мъчи някакъв въпрос. Хайде, задай го.

Поех си дълбоко дъх.

— Вярвате ли в Бог?

Господин Крепели ме изгледа странно и след това бавно кимна.

— Вярвам в боговете на вампирите.

Намръщих се изненадано.

— Вампирите имат богове?

— Разбира се — отвърна той. — Всяка раса си има богове: египтяните, индийците, китайците. Вампирите също.

— А имате ли си рай?

— Да. Намира се отвъд звездите. Ако сме били добри, след като умрем духовете ни напускат земята, обикалят звездите и галактиките и накрая стигат до един прекрасен свят в другия край на вселената — Рая.

— А който не е бил добър?

— Остава тук — отговори господин Крепели. — Остава прикован на земята и е обречен да броди тук като призрак завинаги.

Помислих малко и попитах:

— А за вампирите какво точно означава да си добър? Какво трябва да правиш, за да отидеш в Рая?

— Да водиш порядъчен живот — отвърна той. — Да не убиваш без причина. Да не нараняваш хората. Да не замърсяваш света.

— А пиенето на кръв не е ли лошо?

— Не е, стига да не причиниш нечия смърт — отвърна господин Крепели. — Макар че в някои случаи и това може да е добро.

— Да убиеш някого може да е добро? — възкликнах смаяно.

Вампирът кимна сериозно.

— Хората имат души, Дарън. Когато умрат, душите отиват на небето, в рая или както там искаш го наречи. Но част от тях може да остане тук. Когато отпиваме малко количество от кръвта на човека, ние не отнемаме същността му. Но ако погълнем всичката му кръв, съхраняваме частица от него в нас.

— Как така? — попитах объркано.

— Като изпием всичката кръв на даден човек, ние запазваме част от неговите спомени и чувства — обясни той. — Той се слива с нас и благодарение на това можем да видим света и през неговите очи, да запомним неща, които в противен случай ще бъдат забравени.

— Какви неща например?

Господин Крепели се замисли за миг и рече:

— Един от най-добрите ми приятели, Парис Скайл, е много възрастен. Преди векове е дружал с Уилям Шекспир.

— Онзи Уилям Шекспир, дето е написал пиесите…?

Вампирът кимна.

— Пиесите и сонетите. Но не всичките му творби били записани, някои от най-хубавите били загубени. Когато Шекспир бил на смъртно легло, Парис изсмукал кръвта му — по молба на Шекспир — и по този начин научил всички произведения на автора. Така за света било спасено едно безценно богатство.

— Но… — замълчах. — Правите го само по желание на човека, когато е на смъртно легло, така ли?

— Да — отвърна той. — Лошо е да убиеш здрав човек. Но да изпиеш кръвта на приятел, който е близо до смъртта, и да запазиш спомените и опита му… — Господин Крепели се усмихна. — Това е голяма добрина.

Обърна се към вратата и подвикна през рамо:

— Хайде, ще разсъждаваш по пътя. Трябва да тръгваме.

 

 

След като се приготвихме, господин Крепели ме качи на гърба си и хвръкна. Все още не ми беше обяснил как се движи толкова бързо. Не той тичаше бързо, а по-скоро сякаш светът се носеше с висока скорост покрай нас. Каза ми само, че всички вампири могат да хвърчат.

Харесваше ми да гледам как земята прелита край нас. Прелитахме със скоростта на вятъра по хълмчета и необятни равнини. Не се чуваше нищо и никой не можеше да ни види, все едно бяхме скрити във вълшебен балон.

Докато хвърчахме, размишлявах над думите му, че ако изсмучеш кръвта на някой човек, ще съхраниш завинаги спомените му. Не ми беше много ясно как точно става това и реших в скоро време да го разпитам по-подробно.

Хвърченето беше уморително, вампирът се потеше и силите му бързо чезнеха. За да му помогна, извадих бутилка кръв, свалих тапата и я поднесох към устата му, за да пие в движение.

Той кимна мълчаливо в знак на благодарност, избърса потта от челото си и продължи напред.

Накрая, когато небето вече беше започнало да просветлява, господин Крепели забави крачка и спря. Скочих от гърба му и се огледах. Намирахме се насред някакъв път, около нас имаше само поля и дървета, не се виждаше нито една къща.

— Къде е циркът? — попитах.

— На няколко километра натам — посочи той. Беше коленичил и едва си поемаше дъх.

— Останахте без сили ли? — подхвърлих насмешливо.

— Нищо подобно — изръмжа вампирът. — Можех да стигна, но не исках да съм гроги.

— Нямате много време за почивка — предупредих. — Скоро ще съмне.

— Прекрасно го знам! — сопна се той. — Никой човек не знае помене от мен за съмването и зората. Разполагаме с достатъчно време. Остават още четирийсет и три минути до изгрева.

— Щом казвате.

— Сигурен съм. — Господин Крепели се изправи и ядосано закрачи. Изтичах пред него и през рамо извиках:

— Побързай, старче! Изоставаш!

— Продължавай — измърмори той — и ще видиш какво ще ти се случи. Като ти перна един зад врата и те изритам отзад…

След малко вампирът се посъвзе и двамата мълчаливо затичахме един до друг. Бях в добро настроение, от месеци не се бях чувствал толкова щастлив. Хубаво беше да си изпълнен с очаквания.

По пътя минахме край лагер с опърпани хора, които тъкмо се събуждаха. Двама ни помахаха. Изглеждаха странни типове — с дълги коси, необичайни дрехи, с масивни обици и гривни.

По палатките и из целия бивак бяха окичени знамена и транспаранти. Опитах се да прочета какво пише на тях, но ми беше трудно да се фокусирам в движение, а не ми се спираше. Доколкото разбрах, хората в лагера протестираха срещу прокарването на някакъв нов път.

Шосето стремглаво лъкатушеше пред нас. След петия завой най-сетне забелязах цирка, разположен на поляна на брега на река. Не се чуваше никакъв шум — вероятно всички спяха — и ако се движехме с кола и не търсехме каравани и палатки, лесно щяхме да го подминем.

Не можех да си обясня защо циркът се беше разположил тук. Наблизо нямаше зала, а и никъде не видях опъната голяма шатра, в която да се играят представленията. Реших, че артистите просто са спрели да си починат тук.

Господин Крепели уверено вървеше измежду колите и караваните. Знаеше къде отива. Аз го следвах с леко притеснение, тъй като си бях припомнил нощта, в която се бях промъкнал да открадна Мадам Окта.

Вампирът спря пред голяма сребриста каравана и почука на вратата. Тя се отвори почти веднага и над нас се извиси господин Длъгнест. В мрака зениците му изглеждаха още по-тъмни от обичайното. Бях готов да се закълна, че няма очи, а просто две черни дупки на лицето.

— А, ти ли си — рече тихо той, почти без да отваря устни. — Стори ми се, че усетих да ме търсиш. — Изви врат над господин Крепели и сведе поглед към мен. — Водиш и момчето.

— Може ли да влезем? — попита господин Крепели.

— Разбира се. Кой би могъл да откаже на един вампир? — усмихна се господин Длъгнест.

— Никой — ухили се и господин Крепели и аз се досетих, че това е тяхна стара шега.

Влязохме в караваната и седнахме. Вътре тя беше почти празна, видях само няколко отрупани с плакати на цирка лавици, червения цилиндър и ръкавиците на господин Длъгнест, разни дреболии и едно сгъваемо легло.

— Не те очаквах толкова скоро, Лартън — рече домакинът. Дори и седнал изглеждаше огромен.

— Не възнамерявах да се върна толкова бързо, Хайбърниъс.

Хайбърниъс ли? Какво странно име. Но въпреки това му отиваше. Хайбърниъс Длъгнест… Необичайно, нали?

— Да не се е случило нещо? — попита господин Длъгнест.

— Не, не — отрече господин Крепели. — Дарън е нещастен. Реших, че тук може да се почувства по-добре.

— Разбирам. — Собственикът на цирка ме огледа с любопитство. — Доста промени са те сполетели от последното ни виждане, Дарън.

— Тогава ми беше по-добре — изръмжах аз.

— В такъв случай какво правиш тук? — попита той.

— Много добре знаете защо съм тук — отвърнах студено.

Господин Длъгнест замислено кимна.

— Нещо против да поостанем? — обади се господин Крепели.

— Напротив — отвърна веднага домакинът. — Радвам се, че си тук. В момента и без това не ни достигат хора. Александър Скелета, Зъбатата Герта и Сайв и Сиърса ги няма — заминаха на почивка или по работа. Очаквах да се появи Кормак Гущера, но той нещо се бави. Лартън Крепели и невероятният му дресиран паяк ще са безценна придобивка за трупата.

— Благодаря — рече вампирът.

— А аз? — обадих се смело.

Господин Длъгнест се усмихна.

— Ти не си чак толкова безценен, но и ти си добре дошъл.

Изсумтях, но си замълчах.

— Къде ще е представлението? — попита господин Крепели.

— Тук — отвърна собственикът.

— Тук ли? — не се сдържах аз.

— Изненадан ли си? — попита господин Длъгнест.

— Та ние сме насред пустошта — рекох. — Мислех, че изнасяте представления само в големите градове, за да дойдат повече хора.

— За нас залата винаги е пълна — отговори той. — Където и да играем, пак ще има хора. Обикновено обикаляме в по-гъстонаселени райони, но сега нещата са в застой. Както споменах, липсват няколко от най-добрите артисти, както и… други членове на трупата.

Двамата възрастни се спогледаха заговорнически и аз се досетих, че крият нещо.

— Затова сме обявили кратка почивка — продължи господин Длъгнест. — В следващите няколко дена няма да има представления.

— Минахме покрай някакъв лагер по пътя насам — отбеляза господин Крепели. — Да не създават проблеми?

— Зелените воини ли? — разсмя се господин Длъгнест. — Твърде са заети с дърветата и скалите, че да се занимават с нас.

— Кои са зелените воини? — попитах.

— Природозащитници — обясни господин Длъгнест. — Обикалят из страната, за да пречат на строежа на нови пътища и мостове. Тук са от няколко месеца, но скоро щели да си тръгват.

— Истински войници ли са? — продължих с въпросите. — Имат ли оръжия, гранати и танкове?

Те едва не паднаха от смях.

— Понякога е доста глупавичък — рече ухилен господин Крепели, — но иначе не е толкова тъп, колкото изглежда.

Усетих как лицето ми пламва, но си сдържах езика зад зъбите. От опит знаех, че няма смисъл да се ядосваш на възрастни, когато ти се смеят, тъй като това още повече ги развеселява.

— Наричат се воини — каза господин Длъгнест, — но всъщност са обикновени хора, които се връзват около стволовете на дърветата, сипват пясък в резервоарите на машините, хвърлят пирони под гумите на колите — ей такива неща.

— А защо… — подех аз, но господин Крепели ме прекъсна.

— Нямаме време за въпроси. След няколко минути слънцето ще изгрее. — Стана и стисна ръката на собственика на цирка. — Благодаря, че ни прие отново, Хайбърниъс.

— За мен е удоволствие — отвърна той.

— Надявам се, че си се погрижил за ковчега ми?

— Разбира се.

Вампирът се усмихна доволно и потри ръце.

— Ужасно ми липсваше. Ще се радвам да си легна пак в него.

— А момчето? — попита господин Длъгнест. — Да сковем ли един ковчег и за него?

— И дума да не става! — извиках разтреперан аз. — За нищо на света няма да се пъхна в ковчег отново!

Не бях забравил какво е чувството да те погребат жив.

Господин Крепели се усмихна.

— Прати го при някой от артистите — рече той. — Намери му момче на неговата възраст, ако е възможно.

Господин Длъгнест се замисли за миг.

— Евра?

Вампирът се ухили широко.

— Чудесна идея!

— А кой е Евра? — обадих се разтревожено.

— Ще видиш — обеща господин Крепели и отвори вратата на караваната. — Оставям те на господин Длъгнест. Той ще се погрижи за теб. Трябва да тръгвам.

И той изчезна да търси любимия си ковчег.

Извърнах се през рамо и видях, че собственикът на цирка вече е до мен. Нямах идея как е прекосил стаята толкова бързо. Дори не бях усетил движението му.

— Готов ли си да вървим? — подкани ме той.

Преглътнах и кимнах.

Поехме през лагера. Слънцето изгряваше, в няколко каравани и палатки хората се раздвижваха. Господин Длъгнест ме заведе до стара сива палатка, в която можеха да се поберат поне пет-шест души.

— Ето ти завивки — подаде ми камара вълнени одеяла. — И възглавница. — Не знам откъде се появиха, той не носеше нищо, когато излязохме от караваната, но бях твърде уморен да разпитвам. — Наспи се хубаво. Като се събудиш, ще дойда да ти обясня задълженията. Дотогава Евра ще се погрижи за теб.

Повдигнах платнището на входа и надникнах вътре. Беше тъмно като в рог.

— А кой е Евра? — обърнах се назад, но както обикновено, господин Длъгнест беше изчезнал незабелязано.

Въздъхнах и пристъпих прага, притиснал завивките към гърдите си. Спуснах платнището и се спрях, за да свикнат очите ми с тъмнината. От другия край на палатката се чуваше спокойно дишане, там се мержелееше неясен силует в хамак. Почудих се къде да си постеля да легна. Не ми се щеше съквартирантът ми да скочи отгоре ми, щом се събуди.

Направих няколко крачки напред. Изведнъж нещо прошумоля към мен в мрака. Застинах намясто, но колкото и да се напрягах, нищо не можех да различа (без светлината на звездите и луната, дори и вампирите не виждат в тъмното).

— Ехо? — извиках тихо. — Евра? Аз съм Дарън Шан, новият ти…

Замълчах. Шумоленето стигна до нозете ми. Стоях като вкаменен, нещо меко и слизесто се уви около краката ми. Веднага се досетих какво е, но не посмях да сведа глава, докато не стигна до кръста ми. То продължи да се навива около гърдите ми и чак тогава събрах смелост да сведа поглед към дългата дебела съскаща змия!