Дарън Шан
Чиракът на вампира (2)

Глава първа

Времето беше топло и сухо и макар да беше късно, Стаили Колинс реши да се прибере пеша след срещата на скаутите. Домът му не беше далеч, на по-малко от два километра, а тъмнината не го плашеше — той познаваше всяка педя от пътя като пръстите на ръката си.

Станли беше водач на скаутите. Той обичаше скаутската организация. Като момче беше скаут и дори когато порасна, не прекъсна връзките си с нея. Беше направил и тримата си сина образцови скаути и сега, след като те възмъжаха и напуснаха бащината си къща, Станли обучаваше хлапетата от района.

Вървеше бързо, за да се сгрее, беше облечен само по шорти и фланелка и въпреки че времето беше меко, не след дълго косъмчетата по ръцете и краката му настръхна. Той обаче нямаше нищо против. Жена му щеше да го посрещне с чаша горещ шоколад и прясно изпечени кифлички. След хубавата разходка съвсем щяха да му се усладят.

От двете страни на пътя се извисяваха дървета и го превръщаха в зловещ тъмен тунел. Но Станли не се страхуваше. Напротив, той обичаше мрака. Наслаждаваше се на съскането, което се разнасяше от стъпките му по тревата.

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

Усмихна се. Когато синовете му бяха малки, той често се преструваше, че зад дърветата се спотайват кръвожадни чудовища. Иззад гърбовете на момчетата издаваше ужасяващи ревове или пък разклащаше ниските клони. Понякога децата се разпищяваха и хукваха с всички сили към вкъщи, а Станли вървеше след тях и се превиваше от смях.

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

Понякога, когато не можеше да заспи, си представяше съскането, което се разнасяше изпод нозете му при прибирането у дома и това винаги му помагаше да се унесе и да потъне в дълбок сън.

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

За него това беше най-приятната мелодия на света. Тя носеше неповторимото усещане да знаеш, че си сам и въпреки това в пълна безопасност.

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

Пук!

Станли се спря озадачено. Като че ли беше изпукало клонче. Но той щеше да усети, ако беше настъпил нещо. А в близките ниви нямаше нито овце, нито крави.

Постоя така половин минута, наострил уши. Не се чу никакъв звук и Станли усмихнато поклати глава. Явно просто му се беше сторило. Щом се прибереше, щеше да разкаже на жена си и двамата щяха да се посмеят.

Отново пое напред.

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

Познатата сладка мелодия. Беше абсолютно сам. Ако наоколо се спотайваше друг човек, Станли със сигурност щеше да долови нещо повече от едно пукване. Никой не можеше да се промъкне незабелязано към Станли Джей Колинс. Той беше опитен водач на скаути. Слухът му беше остър като на лисица.

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

Пук!

Станли пак се спря, пипалата на страха се прокраднаха към разтуптяното му сърце.

Този път не му се беше сторило. Чу го ясно, съвсем ясно. Пращене от счупено клонче, някъде над главата му. А преди това като че ли беше усетил раздвижване във въздуха…

Той вдигна глава към дърветата, но беше прекалено тъмно, за да различи нещо. Дори и в короните им да се спотайваше чудовище с размерите на лека кола, пак нямаше да го види. Десет такива чудовища! Сто! Хиля…

О, стига глупости! В дърветата не се криеха никакви чудовища. Чудовища не съществуваха. Всеки го знаеше. Чудовищата бяха измислица. Сигурно беше катеричка, или пък бухал, някое дребно животинче.

Станли вдигна крак и понечи да пристъпи.

Пук!

Кракът му застина във въздуха и сърцето му подскочи. Не беше катеричка! Клонът изпука твърде силно. Горе имаше нещо голямо. Нещо, което никога преди не се е озовавало там. Нещо, което…

Пук!

Звукът дойде от по-близо, от по-ниско и Станли вече не издържа.

Плю си на петите.

Той беше едър, но в добра форма за възрастта си. И все пак отдавна не беше бягал толкова бързо и след стотина метра вече се задъхваше, силна болка го преряза в корема.

Спря и се приведе, едва си поемаше дъх.

Ссс.

Рязко вдигна глава.

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

Някой го пресрещаше! Вървеше с тежки, бавни стъпки. Станли ужасено се ослушваше как те се приближават. Дали чудовището не беше скочило от дърветата пред него? И сега крачеше по земята? Нима идваше да го довърши? Или…

Ссс… ссс. Ссс… ссс. Ссс…

Стъпките замряха и Станли различи силует в мрака. По-дребен, отколкото очакваше, като на момче. Той си пое дълбоко дъх, изправи се, събра цялата си смелост и пристъпи напред.

И наистина беше момче! Дребно, изплашено хлапе, облечено в мръсни дрехи.

Станли се усмихна и поклати глава. Какъв глупак беше само! Жена му нямаше да спре да му се подиграва, като й разкажеше.

— Добре ли си, малкият? — извика той.

Момчето не отговори.

Станли не го познаваше, но напоследък в района се бяха появили доста нови семейства. Вече не познаваше всяко хлапе в околността, както едно време.

— Имаш ли нужда от помощ? — продължи той. — Да не си се изгубил?

Хлапето бавно поклати глава. В него имаше нещо странно. Изведнъж Станли изтръпна. Може би причината беше в мрака и сенките… но момчето му се стори твърде бледо, слабо и… гладно.

— Добре ли си? — повтори Станли и пристъпи още по-близо. — Да…

Пук!

Звукът дойде точно над главата му.

Момчето бързо отскочи назад.

Станли вдигна глава и зърна как от клоните на дърветата се спуска нещо като голям червен прилеп, който се движеше с невероятна бързина.

В следващия миг червеният прилеп беше върху него. Станли понечи да изкрещи, но ръцете — или лапите — на чудовището запушиха устата му. Боричкането трая не повече от няколко секунди и Станли се просна на земята в безсъзнание.

Двете създания на мрака се надвесиха над плячката си.