Бари Айслър
Парола за достъп (49)

48.

Ремар имаше чувството, че се е качил на въртележка и сега тя се върти толкова бързо и се клати толкова силно, че не може да слезе. Двамата с директора не бяха излизали от сградата цяла нощ. Не бяха спали. Един помощник им носеше храна и кафе, докато те бяха превърнали директорския кабинет в нещо като военновременен команден център.

Пренасочиха почти всички суперкомпютри, и последния бит изчислителна мощност, към Божието ухо — вече и без това най-мащабната система за събиране на данни в историята на разузнаването, а сега и допълнително подсилена с информационния поток от Съвместната въздушна система за противоракетна отбрана и програмата на ЦРУ и Маршалската служба. И удивително — май се получаваше. Бяха засекли обаждане на Галахър от стационарен телефон в старческия дом, в който живееше баща й. Проучиха по-внимателно и установиха, че някой е влизал в бейзболна онлайн игра от айпи адреса на дома. Оказа се, че синът на Галахър има акаунт — още едно потвърждение, че засеченият глас действително е нейният. Беше повикала такси и тъкмо се мъчеха да го проследят, когато отново засякоха гласа й. Обаждаше се от предплатен джиесем на международното летище, купен няма и двайсет минути по-рано от Уолмарт, само на няколко преки от скапания комплекс на АНС. Ремар вече беше пратил хора на аерогарата. Можеше и да извадят късмет, но той имаше предчувствието, че Галахър е прекалено умна, за да остане там дълго. И все пак се приближаваха. Обработването на първия засечен разговор им отне близо половин час. Но потвърждението им позволи да отсеят голяма част от фоновия шум и те регистрираха втория разговор по-малко от десет минути след провеждането му. Още малко време и съвсем мъничко късмет, смяташе Ремар, и следващия път, щом засечаха гласа на Галахър, щяха да я пипнат.

Вратата на вътрешния кабинет се отвори и оттам излезе директорът.

— Манъс — каза той. — Нали ти казах.

Андърс му показа джиесема си. Беше получил есемес: „По петите й съм. Ще ти дам флашката. И ще я накарам да обещае да не казва на никой. Но ти трябва да обещаеш да я оставиш на мира. Нея и момчето“.

Имаше и отговор: „Ако успееш да я накараш да обещае, обещавам и аз. Да“.

— Предплатен телефон — поясни директорът. — Но е Манъс. Геолокализирах го. На летището. Наблюдава ги.

— В момента следиш ли го?

— Не. Извади батерията.

— Защо я е извадил?

— Не е сигурен. Иска да го направи при собствените си условия. Обаче ти казах. Той още вярва, че сме един отбор.

Ремар кимна. Лицето му беше безизразно.

— Опасна грешка в оценката на ситуацията.

— Да, затова да внимаваме и ние да не допуснем такава. Ти следи жената. Ако се доберем до нея преди Манъс, толкова по-добре. Ще елиминираме посредника.

Андърс се върна в кабинета си и затвори вратата.

Секретният телефон на бюрото на Ремар иззвъня. Той погледна дисплея и след като видя, че е Джоунс, вдигна слушалката.

— Върнън. Какво става с подразделението?

— Пратил съм ти четирима лично избрани от мене бойци. Чакат в пълна готовност на вашия паркинг. Сигурни хора, които ще направят каквото им бъде наредено, без да задават въпроси. Само че няма да можете да ги използвате, ако не ми кажеш какво става, по дяволите.

— Тоест?

— Стига, Майк, мен не можеш ме излъга. Каква е тази нова опасност от бомбен атентат, за която чувам да се шушука?

— Прихванат разговор на терористи. Просто взимаме предпазни мерки.

— Прихванат разговор, дръжки. С такива измишльотини залъгваме будалите, дето водят новините в шест, за да им осмислим живота и да ги караме да вярват, че контролираме неща, за които всъщност си нямаме и представа. Да ме обидиш ли искаш?

— Не — отвърна Ремар. — Който го направи, сам трябва да е глупак.

— А ти не си, Майк.

— Поне досега не съм се смятал за глупак.

Последва пауза — Джоунс се чудеше какво означава това.

— Сега променило ли се е нещо?

Ремар погледна към затворената врата на директора. Беше време да го направи. Крайно време.

Той въздъхна, после каза:

— Двамата с тебе трябва да си поговорим.