Бари Айслър
Парола за достъп (48)

47.

Докато таксито потегляше, Иви се огледа. Имаше чувството, че ги наблюдават. Старческият дом беше сред местата, които посещаваше често, можеше да го държат под око. И какво от това? Дори в АНС да следяха диспечерските центрове — а тя вече приемаше, че следят абсолютно всичко, — щеше да се наложи да пресеят много данни, ако разполагаха само с информацията, че е взела такси до летището. Още по-трудно щяха да я проследят със следващото такси, което възнамеряваше да хване на самото летище.

„Ами Марвин? Дали ме е проследил?“

Не. Когато бяха тръгнали, той спеше. И по пътя до старческия дом се беше озъртала назад. Неведнъж. Нямаше никой. Добре, просто бе нервна. И нищо чудно.

„Ами твоята мрежа от камери?“

Това можеше да е по-сериозен проблем. Предполагаше, че може да са възложили на някой друг да поеме програмата, за да разполагат с всички възможни средства да я открият. Знаеше, че не може да им се изплъзва вечно. Нито дори дълго. През двайсет и първи век хората изхвърляха данни като мъртви кожни клетки. И рано или късно някоя от тези мъртви клетки щеше да бъде засмукана от грандиозната прахосмукачка, създадена от безумния стремеж на директора да събира всичко. Само че това събиране на всичко си имаше една слабост, една ахилесова пета сред всички онези потоци от необработени данни. И тази слабост беше забавянето.

Човек може да събира всичко, да. Но отнема време да разбере какво е събрал. Може би не много — я колко бързо беше открила Хамилтън и Пъркинс, в края на краищата, и Агенцията също толкова светкавично бе реагирала — ала Иви се нуждаеше единствено от малко време. Просто трябваше да продължава да се движи, да внимава и най-вече да занесе флашката на Лийд колкото се може по-скоро. Докато Божието око на директора видеше какво става, вече щеше да е прекалено късно да вземат мерки.

След петнайсет минути слязоха от таксито в платното за заминаващи на летището. Тя даде на шофьора бакшиш, но не чак толкова щедър, че да я запомни. Парите й започваха да привършват, лошо. Защото не можеше да изтегли от банкомат или да използва кредитна карта. Но с малко късмет всичко съвсем скоро щеше да свърши.

Влязоха вътре и Даш се заозърта.

„Не разбирам, мамо. Заминаваме ли? Къде е господин Манъс?“

Тя му разроши косата.

„Прекалено дълго е за обяснение, миличък, а в момента нямам време. Това е нещо като лов на съкровища. И господин Манъс ми помага“.

„Лов на съкровища ли? Това не е ли детска игра?“

Иви се усмихна.

„Възрастните също търсят съкровища. И сега е изключително важно да изляза победителка. Ако побързаме, мисля, че ще успея“.

„Награда ли има?“

„Огромна“.

„Каква?“

„Спомняш ли си колко беше щастлив, когато господин Манъс ти подари бейзболната топка?“

Даш кимна и споменът го накара да се усмихне.

„Е, наградата е поне толкова голяма“.

„Каква е?“

„Първо трябва да се обадя по телефона. Ще ти кажа след малко, става ли?“

Той отново кимна и се заоглежда.

„Уморих се, мамо“.

Иви го целуна по темето.

„Знам. Справяш се страхотно и много ми помагаш“.

„Как ти помагам?“

Тя трябваше да положи усилие, за да преглътне сълзите си.

„Миличък, ти ми помагаш по начини, които едва ли съм способна да ти обясня. Но някой ден ще разбереш“.

Даш й се намръщи престорено.

„Винаги ми казваш такива неща“.

Тя пак го целуна.

„Защото е вярно“.

Тръгнаха към един бездействащ багажен конвейер. Даш седна на пода и разтвори един от комиксите, които му беше купила. Като стоеше с гръб към стената, Иви активира предплатения джиесем и набра номера на Лийд. Едно иззвъняване, после женски глас, малко дрезгав и успокоително уверен:

— Ало?

Иви изведнъж осъзна, че не знае какво да каже.

— Ъъъ… получих отговора ви.

— У вас ли е онова, което обсъждахме?

— Да.

— И можем да се срещнем както ви предложих?

— Да.

Пауза.

— Ще ми се да можех да съм сигурна, че сте такава, за каквато се представяте.

— Дадох ви доказателство в писмото си. Онова за дъщеря ви. Вашият приятел ми каза, че ще е достатъчно.

— Убедително е, обаче не е достатъчно. Тук имам цял екип изключително способни юристи, които ме убеждават да не отивам на срещата. Предупреждават ме, че властите може да се опитват да ме примамят да приема информация, която после да бъде обявена за открадната, за да направят с мене и моята организация същото като с Джулиан Асанж.

— А вие какво им отговорихте?

— Че дължа на своя служител да поема този риск. Че няма да струвам нищо като ръководител на организацията, ако постъпя по какъвто и да е друг начин.

— И те сигурно са ви казали, че властите очакват да реагирате така и че ще го използват.

— Точно това ми казаха.

Обзе я страх. Дали тази жена наистина можеше да я отсвири, след като вече бяха толкова близо?

— Вижте, ако не дойдете на срещата, ако не вземете това нещо, вашият служител… едва ли ще оцелее. Както и самата аз. А имам дете, което изцяло зависи от мен. Затова, извинявам се, че ще ви накарам да изпитате угризение, но искам да знаете, че когато прочетете за моето уж случайно изнасилване и убийство, това ще е едно от нещата, които сте можели да предотвратите.

Не получи отговор. Зачака, ала търпението й се изчерпи.

— Знаете ли, всъщност не исках да се замесвам във всичко това — продължи тя. — Изобщо нямах такова намерение и в момента единственото ми желание е да ви дам това, което е искал да ви даде вашият служител. Но ако не се срещнете с мен при уговорените условия, добре, ще рискувам и ще се домъкна в проклетата ви редакция.

— Да не мислите, че не ми се ще да можеше? Няма начин. Наблюдават ни. Всеки божи ден наоколо са паркирани от един до три буса на „фирми за поддръжка“. Е, през последните два дни бусовете по-скоро са шест. Да не споменавам за всички озеленители, техници от телефонни компании и доставчици. Може да успеете да изскочите от колата и да изтичате вътре. А може и да ви пресрещнат. Или просто да ви последват и да ви арестуват в редакцията. Шансът ви за успех не е особено голям.

Обзе я надежда.

— Значи ми вярвате?

Нова пауза.

— Боя се, че ще ми се наложи.

Иви въздъхна от облекчение.

— Добре, хубаво. Вижте, в момента няма много трафик. Мога да стигна на уговореното място до един час.

— На мен ще ми трябва малко повече време. Трябва да взема доста сериозни предпазни мерки, за да съм сигурна, че не ме следят. И вие направете същото. Около мястото, където ще се срещнем, има тихи квартали. Използвайте ги. Това ще затрудни евентуалните ви преследвачи, при положение че няма как да се скрият сред трафика.

— Не разполагаме с толкова време. Вашият човек скоро ще ви се обади, забравихте ли? И трябва да можете да потвърдите, че сте взели онова нещо, иначе няма да ви каже каквото ви трябва, за да го използвате.

— Добре тогава, да се срещнем след час и половина. Така ще ни останат няколко минути за всеки случай. Ако ви следят, ако забележите нещо, което ви се стори не на място, прекратете операцията. Пак ще се свържем онлайн и ще измислим нещо друго.

— Добре — отвърна Иви. Изпитваше странна смесица от облекчение и нервност. — А, и синът ми, за когото ви споменах. Той ще е с мен. Да не се изненадате. Така по-лесно ще ме познаете.

— Сигурна ли сте, че идеята е добра?

— Няма да го оставя сам, докато всичко това не свърши.

— Вие си знаете. Телефонът, от който се обаждате… можете ли да извадите батерията?

— Просто ще го оставя тук. Сигурно някой ще го вземе и ще го отнесе със себе си. И ако следят движенията му, ще отидат за зелен хайвер.

— Добре сте се сетили. И вие няма да можете да ме намерите на този номер.

Изведнъж я обзе нервност и Иви дълбоко въздъхна в опит да се овладее.

— Добре. Ще се видим след час и половина.

 

 

Манъс чакаше в пикапа с работещ двигател до тротоара в лентата за пристигащи в края на дълга опашка от спиращи и потеглящи коли и таксита. Не се беше сетил, че Иви ще дойде на летището. Инстинкта й си го биваше. Нямаше как да я последва вътре, без да зареже пикапа в лентата за заминаващи. А щом се скриеше в сградата, тя имаше много възможности. Три железопътни линии плюс безброй автобуси и таксита.

Иви едва ли щеше да се качи на самолет — подлагаха пътниците на прекалено щателни проверки. За да вземе кола под наем, също трябваше да представи документ за самоличност. Оставаше му само да се опита отново да се постави на нейно място, да предвиди следващия й ход. Знаеше, че е интелигентна, но неопитна. Тя бързаше. Страхуваше се от камерите. И надали искаше да е сред тълпи пътници — жена с малко глухо дете щеше да се разпознава прекалено лесно.

Вече беше взела две таксита. Явно предпочиташе този вид транспорт. Интуицията му подсказваше, че пак ще прибегне до него. Затова и чакаше в зоната за пристигащи. Ако инстинктът го подведеше, щеше да я изпусне.

До прозореца му се появи пътен полицай и почука по стъклото. Манъс го свали.

— Тук не можете да паркирате, господине. Разрешено е само за качване на пътници. Без изчакване.

Беше подготвен за това и извади служебна карта на агент от ФБР. Многократно я бе използвал при подобни обстоятелства и тя винаги имаше вълшебно въздействие.

И сега подейства.

— А, извинявайте, господине. — Ченгето изведнъж се изпълни с почтителност към голямото лошо Бюро. — Не знаех. Ъъъ, ще се погрижа да не ви безпокоят.

Манъс му кимна в знак на благодарност и полицаят се отдалечи. Но се оказа, че не е имало нужда. Защото Манъс видя Иви и Даш да се качват на такси в началото на опашката. Той повторно кимна, мрачно, този път на себе си, и потегли в мига, в който таксито се отлепи от бордюра.

Когато слезеха от това такси, щеше да настъпи моментът за действие. Надяваше се да не се наложи да нарани някого. Обаче щеше да вземе флашката. Иначе всички щяха да са мъртви.