Бари Айслър
Парола за достъп (37)

36.

Отне му по-малко от двайсет минути да стигне до черния път, в края на който според неговия СтингРей щеше да открие Делгадо. Докато шофираше, дребният му прати два есемеса. Отговори на първия, че още чака. На втория изобщо не обърна внимание. Изключи фаровете и бавно продължи само на габарити, докато стигна до затворен портал. Спря и слезе да проучи положението. И естествено, веригата беше прерязана и после увита около една от гредите, колкото да издържи небрежна проверка. Манъс отвори портала и влезе. Когато проследяващото устройство показа, че е на четиристотин метра, спря, даде заден и обърна пикапа, угаси двигателя и продължи пеш.

Въздухът в гората беше влажен, ухаеше на дървета и пръст. Точно пред себе си усещаше и язовира — чиста миризма като на месинг или озон. Вървеше бавно и в едната си ръка носеше нов „Дифендър Ълтра“, като внимаваше да не настъпи някоя съчка, за да не изпращи.

Когато наближи брега, забеляза спринтера на фона на дърветата. Изключи фенерчето, пъхна го в джоба си и застана отляво на плъзгащата се врата. Делгадо беше десняк — по този начин щеше да го принуди да напусне прикритието си, за да може да стреля, като в същото време максимално затрудняваше самата стрелба. Ако се стигнеше дотам.

„Тук съм“ — прати му есемес.

Изтекоха няколко секунди. После: „Къде тук?“

„Пред спринтера. Нося флашката“.

Занизаха се безкрайни мигове. Манъс наблюдаваше буса, поставил длан върху дръжката на танфолиото.

Вратата на спринтера се отвори и се появи Делгадо. Държеше пистолет, но дулото му сочеше надолу. Очакваше евентуални проблеми, обаче явно не искаше да създава такива. Добре. Манъс свали ръка от собственото си оръжие и пусна полата на ризата си отгоре.

Дребният говореше, ала заради струящата от товарното отделение светлина Манъс не разбираше какво казва.

— Не мога да чета по устните ти оттук — каза той и се приближи с отпуснати отстрани ръце, за да покаже, че не държи нищо. Ето, така беше по-добре.

Делгадо вдигна пистолета и го насочи към гърдите му.

Манъс спря.

— СтингРей. А викаш на мене „тъпак“.

Знаеше, че Делгадо се колебае. Надяваше се обидата да го ядоса достатъчно, за да замъгли за момент трезвата му преценка.

Делгадо се намръщи и се озърна. Усещаше, че нещо не е наред, но не разбираше точно какво. Номерът беше да не остави на мозъка му достатъчно време да провери онова, което му подсказваше инстинктът.

Манъс посочи пистолета му.

— Ще ме убиваш ли, или може да се кача?

— Къде е флашката?

— Прекалено е светло. Трябва да затворим вратата.

Делгадо вдигна оръжието си още по-високо и се прицели в лицето му.

— Къде е тъпата флашка?

Изпитваше по-силно подозрение, отколкото се надяваше Манъс. Не му оставаше друго, освен да кара направо.

— Първо да видя жената.

— Защо?

— Искам да се уверя, че е добре.

— Чукаш ли я?

— Искам да се уверя, че е добре.

Делгадо протегна лявата си ръка.

— Дай ми флашката.

— Не е у мене. Но е наблизо.

— Къде е?

— Първо жената.

Делгадо хвана пистолета с две ръце и наклони глава, за да се прицели.

— Ще те застрелям, Манъс.

— Ами хайде. После ще обясняваш на Директора защо си застрелял единствения човек на света, който е знаел къде е флашката.

Секундите се занизаха. Манъс не вярваше, че дребният ще го застреля. Но и не беше сигурен. Нищо. Нямаше как другояче да го изиграе.

Делгадо отново отпусна пистолета към гърдите му, слезе от спринтера и му направи път.

— Добре. Влизай пред мене.

Тактиката му си я биваше. Не му позволяваше да се приближи прекалено. Манъс трябваше да издебне подходяща възможност.

Качи се в буса. Иви седеше на пода в единия заден ъгъл с оковани или вързани зад гърба ръце. Дрехите й бяха поизмачкани и горната й устна беше подута, но иначе изглеждаше наред. Тя хвърли поглед към него, без да каже нищо. Ала омразата в очите й го попари.

Делгадо го последва вътре и затвори вратата, без да отпуска пистолета.

— Мини назад — нареди той. — Направи ми място.

Манъс се приведе и влезе навътре. Нямаше да е сега.

Дребният се вторачи в него.

— Къде е флашката, тъпако?

Манъс погледна Иви, после отново насочи вниманието си към Делгадо.

— Директора не иска тя да пострада.

— Глупости.

— Току-що разменихме есемеси.

Делгадо се ухили злобно.

— А стига бе! Дай да ти видя джиесема.

— Аз си трия есемесите. Надявам се, че си достатъчно умен да правиш същото. Тъпако.

Делгадо почервеня.

— Ти за какъв…

— Защо не му се обадиш? Страх те е да не те лиши от забавлението, нали?

Дребният присви очи и завъртя пистолета към Иви. Тя потръпна, но не извърна очи.

— Забавление, а? Значи искаш забавление? Виж сега какво ще направим. Започвам да броя. Ако стигна до три, преди да си ми казал къде е тъпата флашка, ще гръмна гаджето ти в лицето. Добре ли ти звучи? Забавно ли ти е? Хайде, почваме. Едно. Две…

— Добре. — Манъс вдигна ръце с разтворени длани. — Добре!

Делгадо продължаваше да се цели в Иви.

— Къде е?

— Тука е. В левия ми джоб. Ще я извадя. Бавно.

Бръкна в джоба си, бавно, както беше обещал, извади флашката и я протегна напред.

Дребният я погледна и отново впери очи в Манъс. Пистолетът остана в същото положение.

— Планът не беше такъв. Трябваше да я занесеш на директора, за да се увери, че действително е каквото му трябва. Откъде да знаем, че не е празна? Тази кучка може да я е купила от Уолгрийнс.

Флашката в протегнатата ръка на Манъс беше на по-малко от метър от Делгадо.

— Тогава му я занеси. Аз ще пазя жената.

— Как пък не! Веднага се разкарай от буса!

— Обади се на Директора — отвърна Манъс. — Тя не бива да пострада.

Не можеше да предвиди точно какво ще направи Делгадо. Може би щеше да посегне към флашката? Или да му каже да я остави на пода? Да го накара да заеме по-неизгодна поза или положение? Да се обади на Директора? Просто не знаеше. Така или иначе обаче, той беше получил каквото искаше. Следователно вече не се налагаше да заплашва жената. И следователно пак щеше да насочи оръжието си към Манъс. И това щеше да е неговият шанс. Сигурно последният.

Предусети движението в последния момент. И докато ръката на дребния се придвижваше наляво от жената към него, се хвърли напред с баскетболно завъртане, светкавично замахна с протегнатата си лява ръка и отблъсна дясната ръка на Делгадо назад и нагоре. Отекна изстрел. Манъс стисна пистолета, за да го задържи настрани от себе си, и заби предлакътницата си в гръкляна на Делгадо. Нов изстрел. Давейки се, Делгадо посегна със свободната си ръка към джоба на панталона си. Манъс го хвана за китката, смаза с глава лицето му, отстъпи назад и коляното му се стрелна към слабините на противника му. Делгадо се преви напред и той разпери ръцете му настрани, отново го удари в лицето с глава, после, докато дребният падаше, повторно заби ръка в гърлото му. Делгадо се просна по очи на пода и Манъс изтръгна оръжието от пръстите му.

Делгадо лежеше неподвижно. Манъс си представи за миг как строшава шията му с крак… Толкова му се искаше да го направи, че кракът му затрепери. Но ако на всичкото отгоре убиеше Делгадо, когото Директора ценеше… Просто не знаеше какво ще се случи.

Дълбоко си пое дъх и бавно го издиша в опит да се съсредоточи. Ако успееше да накара Иви да му каже къде е скрила флашката… Ако тя обещаеше, че няма да разкрие нищо на никого… Тогава Манъс щеше да предложи на Директора собствения си живот като гаранция. Иви нямаше да издаде нищо, ако знаеше, че това ще му струва живота, нали?

Да, така щеше да е по-добре, по-сигурно. Искаше му се да убие Делгадо, ала неговите желания не бяха важни.

Клекна и го претърси. Откри портфейл, нож, джиесем, връзка с две ключета за белезници и ключовете за спринтера. Хвърли настрани всичко друго, освен телефона и ключетата. После кръстоса ръцете на Делгадо зад гърба му, натисна с коляно китките му и погледна Иви, която се свиваше в ъгъла с ококорени очи.

— Направи ли ти нещо? — попита я Манъс.

Тя поклати глава. Раменете й се надигаха и отпускаха в такт с ускореното й дишане.

— Белезници ли ти е сложил? Не виждам ръцете ти.

Иви кимна. По бузата й се плъзна сълза.

— Всичко е наред — опита се да я успокои той. — Вече всичко е наред. Намерих ключетата. Ела насам да ти сваля белезниците. По-добре да не го пускам.

Иви се поколеба за миг, после се придвижи рачешката напред и се завъртя с гръб към него. Манъс отключи едната гривна и тя се обърна към него, разтривайки освободената си китка. Той й подаде ключето. Иви отключи и другата гривна, остави белезниците и ключетата да паднат на пода, затисна с длани ушите си и сбърчи лице. Тъпанчетата я боляха от многократно усилените в товарното отделение на спринтера гърмежи, досети се Манъс.

Делгадо се размърда под него.

— Дай ми белезниците — каза Манъс. — Идва на себе си.

Иви се присви, ужасено вторачена в дребния. Явно беше в шок. Манъс се наклони настрани, вдигна гривните и окова Делгадо. После се изправи, като стоеше приведен, за да не си удари главата в тавана.

— Трябва да тръгваме.

Тя също стана и отстъпи от него, продължаваше да разтрива китките си.

— Какво значи всичко това? Кой си ти всъщност?

Манъс поклати глава.

— Трябва да тръгваме.

Иви погледна Делгадо, после отново Манъс.

— Да не ми разигравате някакъв театър с доброто и лошото ченге?

Той отиде при страничната врата и я отвори.

— Трябва да тръгваме. Пикапът ми е наблизо.

Иви пак се обърна към проснатия на пода мъж, ненадейно пристъпи напред и го изрита в лицето. Главата му отскочи назад и от носа му шурна кръв. Тя сбърчи лице и се хвана за босия си крак. Делгадо се затъркаля по пода от болка.

Манъс го смъкна от буса и го изправи на крака. Дребният се давеше и плюеше. Смазаният му нос кървеше обилно.

Иви застана на вратата и Манъс видя, че е вдигнала обувката си. Тя понечи да скочи навън, после спря и се огледа, очевидно объркана. Държеше балеринката пред себе си, сякаш можеше някак да се защити с нея от цялото това безумие. Явно нямаше представа и къде се намира.

— При язовир „Триаделфия“ сме — каза Манъс. — Пикапът ми е на по-малко от половин километър оттук. Трябваше да се сетя да взема другата ти обувка. Съжалявам. Остана в пикапа. Заедно с чантата ти.

Включи фенерчето и го насочи към лицето на Делгадо.

— Качи се отпред — нареди му. — Зад волана.

Дребният изплю гъста храчка, примесена с кръв.

— Знаеш ли какво ще направи директорът, когато научи за това?

Манъс затвори страничната врата на спринтера и подаде ключетата за белезниците на Иви.

— Върви след мен. Трябва да го затворя в кабината. — Хвана Делгадо за яката и го замъкна до предната врата, натика го вътре и заобиколи от другата страна. Онзи го наблюдаваше с потъмнели от ярост очи. Манъс се качи, пак го хвана за яката и опря дулото на пистолета зад дясното му ухо. — Обърни се към вратата с гръб към волана.

— Не можеш да ме зарежеш тука, мамицата ти! — злобно изсумтя Делгадо.

— Какво предпочиташ, да те заключа за волана или да ти пръсна черепа?

Дребният не отговори.

Манъс кимна на Иви.

— Отключи му белезниците и ги заключи през кормилото. — Стисна яката на Делгадо още по-здраво и болезнено заби дулото зад ухото му.

Ръцете й трепереха, но тя се справи и върна ключетата на Манъс, който още веднъж провери белезниците, пусна ключетата на пода, слезе от буса и го заобиколи. Когато стигна до предната лява врата, видя, че Делгадо говори на Иви.

— … ама първо ще накарам скапаното ти глухо синче да гледа. А може пък да накарам тебе да гледаш как оправям него.

Манъс я погледна, за да види реакцията й. Тя не отговори. Очите й станаха някак пусти, лицето й не изразяваше абсолютно нищо.

— Дай ми пистолета — каза Иви, без да откъсва поглед от Делгадо.

Дребният усети какво я е обладало, погледна Манъс и поклати глава.

— Ако тази кучка ме убие, директорът ще ти даде да разбереш. Много добре го знаеш.

— Дай ми пистолета — повтори тя.

Манъс също поклати глава.

— Не можем. Трябва да тръгваме. Ще ти обясня по пътя.

Делгадо се обърна към нея и се ухили.

— До скоро, малката. Много се изкефих на бръснатата ти шунда.

Пустотата в очите на Иви изведнъж се смени с ярост. Тя сграбчи Делгадо за косата и блъсна лицето му в ръба на вратата. Два пъти. После още веднъж. Той задърпа ръцете си, но китките му бяха оковани и нямаше как да се защити. Манъс я прегърна през раменете и я дръпна назад. В пръстите й остана кървав сноп присадки и дребният изрева.

Иви се дърпаше, но Манъс я държеше здраво. След малко тя спря да се съпротивлява. Той я пусна, като я наблюдаваше внимателно.

Иви захвърли космите, втренчи се в Делгадо и каза задъхано:

— Когато те видя пак, ще те убия. Моли се да не е скоро.

Дребният плюеше кръв и не можеше да й отговори.