Дейвид Балдачи
Бягството (54)

54

Първото нещо, което видя, щом отвори очи, беше ослепителна бяла светлина и повярва, че е мъртва. През живота си беше извършила няколко тежки прегрешения, но въпреки това май се беше озовала в Рая.

Това е чудо, откъдето и да го погледнеш, помисли си тя.

Прозрачните тръбички, прикрепени към дясната й ръка, бяха второто нещо, което забеляза. Раят и съществуването на чудеса моментално се изпариха от главата й.

Третото нещо беше лицето на Джон Пулър, надвесено над нея.

Едва сега се върна обратно на земята. Към живота.

Видя го да изпуска въздишка на облекчение, а след това да посяга с пръсти към очите си, сякаш да избърше нещо.

Сълза, отчете замъгленото й съзнание. Не, това е изключено. Мъжете като Джон Пулър не проливат сълзи. Ако изобщо проливат нещо, то е кръв, а не вода.

Направи опит да се надигне, но той постави ръка върху рамото й.

— Спокойно, Нокс. Доста си пострадала. Докторът казва, че си оцеляла по чудо.

Тя погледна надолу към тялото си. Очите и се изцъклиха. Наистина ли съм тук? Цялата?

Пръстите му успокоително натиснаха рамото й.

— И двете ти ръце са на място, макар че имаш два счупени пръста на лявата, които са обездвижени с шини. На място са и двата ти крака. На главата ти й няма нищо, ако не броим лекото мозъчно сътресение. Много повърхностни рани — навсякъде главно по главата, ръцете и краката, което обяснява и бинтовете. И достатъчно изгубена кръв, за да се наложи да ти преливат.

— Мога ли да движа всичко? — тревожно попита тя.

— Ами опитай.

Тя предпазливо раздвижи ръцете си първо дясната, а след това и лявата. После помръдна пръсти, включително и онези, които бяха обездвижени с шини. Изчака известно време, изпусна една дълбока въздишка и погледна надолу към краката си. Пулър забеляза как очите й се насълзяват и веднага разбра, че мислите й се връщат към Близкия изток, където краката и бяха сериозно пострадали. Наведе се и внимателно отметна част от чаршафа, който покриваше глезените й. След това хвана един от пръстите и леко го стисна.

— Усещаш ли нещо?

— Тя кимна.

— А сега размърдай пръстите си сама.

Тя преглътна, подготви се и започна. Усети ги, видя ги и потъна обратно във възглавницата с едно тихо „благодаря ти, Господи“.

Той придърпа чаршафа върху глезените й.

— Краката ти са добре, Нокс. Тук му е мястото да добавя, че си извадила дяволски късмет.

— Помня, че летях през… стъкла — бавно и уморено промълви тя.

— Избрала си правилния магазин. Стъклото на витрината със сигурност е било твърдо, но в замяна на това си се забила във възглавници и завивки. Това е омекотило удара.

— А Картър? — каза тя.

— Мъртъв е — мрачно отвърна той. — Съливан и шофьорът също. Не е останало много от тях.

— Откога съм тук?

— Докараха те снощи. А сега е късен следобед.

— Предполагам, че ще искат да ме разпитат?

— Естествено. Разрешиха ми да остана при теб, докато се върнеш в съзнание. Местопрестъплението гъмжи от ченгета и федерални агенти. Разполагат с показанията на много очевидци.

— Бас държа, че никой не е видял това, което видях аз.

— Защо не ми разкажеш? — попита Пулър и седна на стола до леглото.

Нокс погледна към стъклената врата на болничната стая, зад която се очертаваха силуетите на униформен полицай, мъж в тъмен костюм и едро военно ченге.

— Не искат да поемат никакви рискове — проследи погледа й Пулър.

Тя се обърна към него и бавно започна да разказва. За вана, за хлапака.

— Значи става въпрос за предварително организирано покушение — замислено каза Пулър.

— По всичко личеше, че е така. Но защо Картър?

— Той ръководеше важна част от отбранителната система на страната, което го е превърнало в мишена.

— Това ми е ясно, но имах предвид времето. Защо точно сега?

— Искаш да кажеш, че има връзка с това, което вършим ние?

— Възможно е.

— Готова ли си да споделиш информацията?

Тя се усмихна и леко стисна ръката му.

— Когато ти си до мен, съм готова на всичко.

— Съжалявам, че не бях до теб, когато се е случило всичко това, Нокс. А трябваше да бъда.

— Нямаше как да знаеш, че съм предприела малко частно разследване.

— Помъчила си се да ги спасиш. Чух по телефона как им крещиш да се махат от колата.

Тя мрачно поклати глава и скри лице в дланите си. От гърдите й излетя тихо стенание, а очите й се напълниха със сълзи.

— Не разбрах достатъчно бързо какво се случва.

— Направила си каквото си могла. Разполагала си с няколко секунди. Те са били обречени да загинат. Моля те, не се опитвай да поемеш вината за случилото се. Това изобщо няма да им помогне.

Тя изхлипа още веднъж, след това се стегна, избърса очи и се втренчи в него.

— Предполагам, че никога не си получавал толкова шантаво телефонно обаждане, нали?

— Не мога да ти опиша какво изпитах, когато чух експлозията по телефона — каза Пулър.

Тя протегна ръка, хвана брадичката му и я извъртя към себе си.

— Аз съм тук, Пулър. Бинтована и окървавена, но жива. Предлагам да го броим за победа.

— Броя го като нещо много повече от победа — усмихна се той.

Останаха втренчени един в друг още известно време, после Пулър превключи на делова вълна.

— Разговарях с един агент на ФБР, който помни Адам Ренълдс, съпруга на Сюзан.

Разказа й с подробности за разговора с агента, а след това и за срещата с Дан, сина на Ренълдс.

— Тя наистина ще се окаже мръсница — отбеляза Пулър.

— По някаква причина е решила да убие съпруга си. Може би заради другия мъж, за когото Адам Ренълдс е подозирал?

— Вероятно. Освен това е работила в бившия Съветски съюз.

— Знаем ли точно къде?

— Скоро ще разбера. Но при всички случаи е свързано с участието й в споразумението СТАРТ. Тя сама ни го каза.

— Ядреното разоръжаване.

— Точно така. А в момента работи в Центъра за контрол на същите тези оръжия.

Нокс направи нов опит да се надигне до седнало положение и той й помогна, като промени наклона на болничното легло.

— За това става въпрос, така ли? — прошепна тя. — Оръжията за масово унищожение?

— Ако наистина е шпионин, тя със сигурност е изпълнявала и много други задачи през годините. ОМУ вероятно ще се окажат последните в списъка. Освен това тя има достъп и до друга информация, за която враговете ни биха платили щедро.

— Когато й намекна, че може би е замесена в нещо сенчесто, тя те погледна така, сякаш си пълен идиот.

— Ако е вършила това толкова дълго, колкото предполагам, безизразната физиономия е била задължителна за нея. А начинът, по който финансовото й състояние се оказа блиндирано, сочи, че тя е смятана за ценен и дългосрочен актив — добави той. — Предполагам, че застраховката за два милиона долара е била нейна идея, а не на съпруга й.

— Трябва да изляза от тук, Пулър! Предстои ни много работа.

— По-полека — каза той. — Имаш нужда от почивка, а раните ти от заздравяване.

— Това може да почака.

— Не може — отсече той и върна леглото в нормално положение.

Нокс направи опит да се бори, но бързо се отказа.

— Мътните да те вземат, Джон Пулър! — изсъска тя. — Ако имах пистолет, със сигурност щях да ти надупча задника!

— Слава богу, че нямаш.

Нокс се отпусна назад и примирено въздъхна.

— Добре, добре. Но кога ще мога да се махна от тук?

— Вероятно след двайсет и четири часа, но първо трябва да говоря с лекарите. После ще ти се наложи да си почиваш вкъщи.

— По дяволите!

— Това е положението, Нокс.

— А ти какво ще правиш?

— Ще вървя по следите на всичко, за което ти разказах.

— Без мен?!

— Обещавам да те информирам за всеки детайл.

— И няма да позволиш да те убият, нали? — шеговито каза тя, но изражението й си остана мрачно. — Една крачка или една секунда в повече и нямаше да съм тук, независимо от меките възглавници в края на пистата.

— Знам.

— Не, изобщо не знаеш! — Нокс се надигна и сграбчи края на ризата му. — Не умирай, чуваш ли?

— Добре, няма.

Тя бавно го пусна.

— Пак ще дойда.

— Добре отвърна тя, без да го гледа.

Пулър излезе. Беше й споделил всичко, което знаеше. А сега трябваше да го сподели и с още един човек.

С брат си.

Без кодирани съобщения.

Лице в лице.