Дейвид Балдачи
Бягството (50)

50

На следващата сутрин Пулър се срещна с Нокс във фоайето на хотел „Дабълю“. Тя веднага забеляза промяната в него въпреки усилията му да се държи нормално.

— Какво ти е?

— Снощи не можах да спя — каза той.

— Добре дошъл в клуба. Откакто те срещнах, не съм спала като хората една нощ.

Излязоха навън и се насочиха към колата му. Въздухът беше изненадващо хладен и свеж, подухваше лек вятър.

— А докато будува, замисли ли се малко повече над разговора ни с Донован Картър? — попита тя.

— Той ни даде повод да се върнем за още една среща с Ренълдс.

— Заради посещението на брат ти в дома й?

— Именно.

— По това време тя трябва да е на работното си място.

— Което е в Министерството на отбраната, а аз съм военен следовател. Нищо не ми пречи да я разпитам в службата й.

— Какво ще я питаш?

— Ще я накарам да ми разкаже за сблъсъка си с Боби. Искам да я наблюдавам, докато отговаря на въпросите ми.

— Езикът на тялото, а?

— Той често предлага повече, отколкото заподозреният иска да каже.

 

 

Предупредена по телефона, Сюзан Ренълдс ги посрещна в кабинета си — едно скромно по размери помещение, което изглеждаше едновременно претъпкано и подредено.

Изражението й беше спокойно. Покани ги да седнат, настани се срещу тях и зачака.

Пулър огледа кабинета, но не видя нищо, което да не е свързано с пряката й работа. Тази жена нямаше дори саксии.

Очите им се срещнаха. По всичко личеше, че Ренълдс знае какво ще последва.

— Обичам да разделям нещата — рече тя. — Професионалните от личните.

— Разбирам — каза той и посочи една снимка на по-младата Ренълдс, единствена жена в дълга редица от мъже на някаква писта. — Това ми се струва интересно.

Тя се обърна да погледне.

— През деветдесетте бях част от проучвателния екип за споразумението СТАРТ, когато ние и руснаците взаимно брояхме и редуцирахме ядрените си оръжия. Както се вижда на снимката, бях единствената жена в изцяло мъжко обкръжение, при това най-младата. Това беше голямо постижение, но работих за него много упорито.

— Интересно ли беше? — попита Нокс.

— Да, въпреки че до седем вечерта руснаците вече бяха изпили такова количество водка, което се равнява на водоизместимостта на самолетоносач. Затова не съм сигурна доколко точно беше преброяването. Но аз не близвах нито капка.

— Сигурен съм. Научихме, че Робърт Пулър…

— Тоест брат ви — прекъсна го Ренълдс. — Знаех това още преди първата ни среща.

— Научихме, че той ви е посетил вкъщи — довърши с равен глас Пулър.

— С цел да ме убие.

— Но не го е направил.

— Успях да се измъкна и да грабна един пистолет, а той избяга като страхливец.

— Но нали преди това ви е завързал?

— Не. Опря пистолет в тила ми и ми инжектира някаква отрова. Не можех да повярвам, че мръсникът ще го направи. Може би беше превъртял в затвора.

— А вие успяхте да го преборите и да стигнете до пистолета си?

— Не казвам, че съм го преборила. Ясно, че е по-едър и по-як от мен. Но и аз съм силна. Успях да го ударя по главата с някаква лампа и изтичах към библиотеката, където държах един пистолет четирийсет и пети калибър. Като осъзна, че съм въоръжена и съм готова да го застрелям, побягна. Опитах се да го спра, обаче той беше твърде бърз. Извиках полиция, но не успяха да открият никакви следи от него.

— Значи го ударихте с лампа по главата?

— Да.

— Това трябва да е било доста болезнено.

— Надявам се — тръсна глава Ренълдс. — Той заслужаваше всичката болка на света.

— Вероятно сте го наранили, потекла му е кръв.

— Да. Но преди всичко беше изненадан.

— А какво искаше от вас?

— Заплашваше ме. Искаше да си призная, че съм извършила нещо лошо.

— А защо му е било да го прави? — попита Нокс.

Ренълдс я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Откъде да знам какви мисли се въртят в главата на един луд? Той е отчаян. Беглец от затвора, убил един, а може би и двама души.

— Какво имате предвид? — остро попита Пулър.

— Чух за Найлс Робинсън. Всички чухме за него. Застрелян е на някаква железопътна гара.

— А защо мислите, че това е дело на Робърт Пулър? — попита Нокс.

— Не знам — снизходително я погледна Ренълдс. — Но нека помислим: той прониква в дома ми, насочва пистолет в мен и ме заплашва заради показанията, които дадох срещу него. Малко по-късно на Юниън Стейшън е убит Найлс Робинсън, който също е свидетелствал срещу него. Какви са гаранциите, че са го ликвидирали други хора, след като Робърт се е намирал в района? Моля ви, не обиждайте интелигентността ми!

— Какво по-точно казахте на Пулър? — невъзмутимо продължи Нокс.

— Много неща. Да се маха. Да ме остави на мира. Никога повече да не се доближава до дома ми. Когато ме инжектира с нещо, за което твърдеше, че е отрова, аз му казах това, което искаше да чуе.

— А защо го направихте? — попита Пулър.

Сега дойде неговият ред да получи снизходителен поглед.

— Защото ми беше жал за него и не исках да се връща в затвора. Всъщност изгарях от желание да призная, че съм предател, и да заема мястото му в килията. Защо съм го направила според вас? Той ме уверяваше, че това е единственият начин да получа проклетата противоотрова!

— Но не ви е отровил — отбеляза Пулър.

— Така е, но тогава не го знаех. Той заяви, че ми е инжектирал някакъв органофосфат, което е нещо много гадно, повярвайте ми. Изплаших се до смърт. Бях готова да му кажа всичко, за да получа противоотровата.

— Но какво очаквахте, че ще се случи, след като го ударихте с лампата и грабнахте пистолета?

— Че ще го принудя да ми даде противоотровата.

— А когато той избяга?

— Повиках полиция и бърза помощ. Бях убедена, че ми остават само няколко минути живот. Побърках се от страх заради този мръсник!

Двамата и зададоха още няколко въпроса и станаха да си вървят.

Пулър спря на вратата и се обърна. Ренълдс го гледаше, без да мига. Не се усмихваше, не тържествуваше. Просто го гледаше. После бавно сведе глава към отрупаното с хартия бюро.

— Като видя тази жена, изпитвам желанието да я удуша! — изръмжа Нокс, докато крачеха по коридора.

— Аз не — отвърна Пулър. — Бих я застрелял.

Тя вдигна глава да го погледне.

— Е, какви заключения си направи от езика на тялото й?

— По ирония на съдбата този път думите и бяха по-важни от езика на тялото.

— Какво искаш да кажеш?

Пулър знаеше, че Ренълдс не е ударила брат му с лампа. Боби не беше ранен. Но нямаше как да го сподели с Нокс, защото това би означавало да признае, че се е срещал с него. Имаше обаче и нещо друго.

— Проверих резултатите от токсикологичния тест, който са й направили. Нали помниш, че Картър спомена за него? Е, днес сутринта поисках и получих едно копие.

— Не са открили отрова.

— Не са, но в замяна на това са открили остатъци от седатив. Достатъчно силен, за да я приспи за известно време.

Нокс спря и Пулър беше принуден да направи същото.

— Седатив? — вдигна вежди тя. — Но защо никой нищо не споменава за него?

— Забравили са за токсикологичния тест в момента, в който е станало ясно, че няма отрова. Но аз съм от хората, които обичат да четат нещата докрай.

— Но защо седатив?

— Вероятно това е дело на брат ми.

— Защо? Нали е искал тя да проговори?

— За да може да изчезне след края на разговора.

— Защо й е трябвало да лъже, след като знае, че са й взели кръвна проба?

— Защото не е толкова умна, колкото си въобразява. Според мен не е обмислила версията си както трябва. Може би защото е заслепена от омраза към брат ми и на всяка цена иска да го натопи. На два пъти го нарече страхливец. Освен това знаеше, че ти си претърсила рафтовете и си открила пистолета между книгите. Затова и го спомена. Добрите лъжци винаги използват част от истината, за да придадат повече достоверност на думите си.

— Но това означава, че тя е лъгала за… буквално за всичко.

— Дори за миг не съм се съмнявал в това — отвърна Пулър.