Даниел Стийл
Вълшебна нощ (14)

14

Най-после Жан-Филип се прибра у дома. Децата запищяха от радост и се хвърлиха в ръцете му. Валери се усмихна и бързо го прегърна. Внезапно той й се стори съвсем истински. Не беше само образ в скайп, а любимият й човек. Докато го гледаше, си припомни всичко, което обичаше в него. През последните няколко седмици Шарл сякаш бе прогонил спомените от главата й, беше толкова привлекателен, убедителен и властен. И тя отново се почувства объркана, когато целуна мъжа си. Знаеше, че го обича, но ако бе така, как можеше да си пада толкова по друг мъж? Легнаха си и той я люби с целия копнеж, натрупан през двата месеца без нея. По бузите й потекоха сълзи, които не можеше да обясни. Не се и опита.

През следващите няколко дни Жан-Филип внимателно я наблюдаваше. Усещаше нещо различно в нея, а и бе учудващо тиха и кротка. Не можеше да определи какво точно се случва и се замисли дали напрежението от работата и грижите за децата й идваше в повече. Но тя не се оплакваше. Усещаше някаква промяна, но не можеше да я обясни. Опита се да го обясни на Шантал, когато се видяха за обяд. Тя пък му разказа за Ксавие и как добре се разбираха. Все още я тормозеше мисълта, че някой ден ще я зареже заради по-млада жена, но сега беше много щастлива. Никога преди не бе изглеждала толкова добре.

— Мили боже — изстена Шантал, когато й разказа за Валери. — Горката жена сигурно е изтощена. Изчезваш в Китай и я оставяш сама с три деца. Тя работи като роб във „Вог“, което си е сериозен стрес за всеки нормален човек, а сега има и втора работа. Какво очакваш? И аз щях да съм скапана, ако се разправях с всичко това, без да ми помагаш. Тя е съвсем сама. Исках да й се обадя, но и аз бях много заета. Работя по два проекта и прекарвам много време с Ксавие. Ерик претърпя катастрофа и пътувам често до Берлин, за да го видя. Но ти обещавам, че ще й звънна да се видим, когато заминеш.

Шантал не се тревожеше за Валери. Двамата с Жан-Филип бяха луди един по друг. Не можеше нещо да се промени за два месеца.

— Знам, че звучи абсурдно, но мислиш ли, че тя може да има връзка? — попита Жан-Филип.

— Не ставай глупав. Кога ще намери време за това? Ти самият каза, че дори гувернантката не идвала у вас през уикендите. А и с кого ще има връзка? С педиатъра ви?

И двамата знаеха, че се случват странни неща, а често хора, от които най-малко очакваш, изневеряват на съпрузите си. Шантал обаче не можеше да си представи Валери да причини подобно нещо на Жан-Филип. Двамата бяха много влюбени, макар да преживяха сериозни сътресения заради решението му да замине за Пекин. Шантал смяташе, че Валери е напълно отдадена на семейството си и не би му изневерила.

— Тя се среща с много интересни хора във „Вог“. Писатели, фотографи, дизайнери.

— Повечето дизайнери са обратни, така че може да си спокоен — пошегува се Шантал, но той не се засмя.

— Новата й консултантска работа е сериозна — каза той. — Собствениците на такива компании са страхотни играчи във финансовия свят, а сега инвестират в мода, защото и там има големи пари. Тези типове са финансисти, а не гейове.

— Познаваш ли ги? — попита Шантал с интерес.

— Серж Севини и Шарл де Бомон. Познавам Севини и не го харесвам. Адски надут и самовлюбен. Никога не съм виждал Бомон, но съм чувал за него. Изкара страхотни пари в Китай, инвестира ги хитро и направи удар.

— Знам кой е — кимна Шантал. — Мисля, че ходеше с дъщерята на една моя приятелка. Хубав мъж, ако е същият, за когото мисля. Но си пада по млади красавици от тузарски семейства, дебютантки, а не по омъжени жени с три деца. Той си е просто плейбой.

— Жена ми е млада и красива, а той може да е пораснал — отбеляза Жан-Филип.

— Валери е прекалено трудна за подобни типове. Омъжена е за теб, а ти си сериозна конкуренция за всеки мъж. Има деца и работа, която отнема много време. Не е свободна да скита и да си играе. А сега е самотна майка на децата ти и през уикендите е сама с тях. Не е подходящата партия за бурен романс, освен ако мъжът не иска да гледа децата ти през уикенда. А не познавам жив мъж, който би направил това, ако се стреми да вкара жена в леглото. Те искат лесни жени с достатъчно свободно време за тях. Валери сигурно едва си държи главата над водата сега, когато е без теб.

Шантал го накара да се почувства виновен. Знаеше, че е права. Беше стоварил страхотно бреме върху жена си, когато прие работата в Пекин.

— Може да е изморена или депресирана. Надали се забавлява напоследък без теб. Трябва да я поразвеселиш докато си тук, а не само да седиш вкъщи с децата. Върни романтиката в живота ви. Мисля, че тя се нуждае от това.

— Вероятно си права. Май се проявих като егоист, когато приех службата там.

— Поне доволен ли си? — загрижено попита тя.

Жан-Филип изглеждаше изморен и отслабнал, но очите му сияеха.

— Сделките ни са страхотни. И печеля много добри пари. Но мразя мястото. Не е град, където да искам да прекарам остатъка от живота си.

— Възнамеряваш да останеш там само година, нали?

— Или две-три. Още не съм споделил с Валери, но сега разбирам защо искаха да се обвържа за три години. Почти задължително е, за да свършиш нещо сериозно.

— Трябва да внимаваш — предпазливо го посъветва Шантал. — Не притискай Валери прекалено много. Животът й сега не е лесен и може да й писне.

Същия ден, следвайки съвета на Шантал, той заведе Валери на вечеря във „Волтер“. Тя се поколеба за миг, когато чу идеята му, но после се съгласи. Жан-Филип знаеше, че това бе един от любимите й ресторанти и тя го посещаваше често заедно с другите редактори, затова се изненада, когато тя не прояви повече ентусиазъм.

Бяха на средата на вечерята, когато в заведението влязоха мъж и млада жена. Жан-Филип забеляза как Валери замръзна, когато двамата с мъжа се спогледаха, а после двойката се настани в ъглово сепаре. Нещо странно се случваше. Жан-Филип го долови и я попита тихо дали го познава.

— Един от партньорите в „Бомон-Севини“, където съм консултант. Шарл де Бомон — каза тя небрежно.

Жан-Филип усети как стомахът му се сви, когато метна бърз поглед към сепарето. Мъжът беше с привлекателна млада жена, но наблюдаваше Валери.

Жан-Филип веднага усети хищник, тръгнал на лов, и страховита заплаха.

— Защо не те поздрави? — попита той Валери, която ровеше из чинията си.

— Не знам. Не го познавам добре, а и той явно е на среща.

Валери не погледна нито веднъж към масата в ъгъла и не си поръча десерт. Жан-Филип не бе сигурен, може би си въобразяваше, но тя нямаше търпение да си тръгнат. Той плати сметката и излязоха от ресторанта. Валери мълча през цялото време в колата. Получи съобщение на телефона си, но не го погледна, знаеше, че е от него. Прибраха се у дома и Жан-Филип забеляза, че тя не отговори на съобщението, а само изключи телефона си.

„Исках да те отвлека, когато те видях.“ — пишеше Шарл. Отговори набързо, че и той й липсва, и изтри съобщението. Жан-Филип не попита, не искаше да се чувства като пълен глупак. Не го направи, но усети нещо странно в поведението й.

Докато се приготвяха за лягане, се замисли дали между нея и красавеца Шарл Бомон ставаше нещо. А може би той просто откачаше или изпадаше в параноя, защото я бе оставил сама. Помисли си, че няма да е лесно, ако остане в Пекин цяла година. Още по-лошо щеше да е, ако подпише и за втора, което смяташе, че трябва да направи.

Нужна им бе около седмица, за да свикнат отново един с друг и да се отпуснат. Жан-Филип усети, че Валери вече се държеше по-свободно, но скоро му предстоеше да замине. Дори две седмици не бяха достатъчни, за да оправят щетите от липсата му. Отпразнуваха Деня на благодарността с децата, традиция, която Валери искаше да спазват, макар да бяха французи. Жан-Филип забеляза колко тъжна беше тя, когато денят на отпътуването му наближи. Сподели го с Шантал, преди да отлети за Пекин.

— Мисля, че е депресирана. Между другото, видях Бомон в „Ле Волтер“. Много привлекателен мъж, но Валери не реагира. Мисля обаче, че липсата ми тук се отразява лошо и на двама ни. Нужни й бяха почти две седмици, за да се почувства отново близка с мен, а аз утре заминавам. Не знам какво ще стане в крайна сметка.

Изглеждаше съсипан. Може би искаше прекалено много от жена си. Не смяташе, че му изневерява, но започваше да се страхува. С времето щяха да се отдалечат, а накрая може би и да се разведат. Никога преди не бе мислил, че може да се случи нещо подобно, но вече не бе сигурен.

— Винаги има подобен риск — напомни му Шантал. — Знаех го, когато замина. Но ти все пак тръгна. Мъжете са много глупави понякога. Кога се връщаш?

— След четири седмици. По Коледа.

— Няма да е лесно — сериозно каза тя.

— Ще си бъда тук две седмици. А после ще дойда отново в края на февруари.

— Само се моли децата да не й оставят свободно време и хубавец като Шарл Бомон да не застане на пътя й.

Жан-Филип все още изглеждаше разтревожен в края на обяда, когато целуна Шантал по бузата и излязоха от ресторанта.

Двамата с Валери прекараха кротко последната вечер. Седяха и си говориха в леглото. Тя отново бе старата Валери, макар да бе потисната и тъжна от мисълта за заминаването му. Но този път той щеше да се върне след по-малко от месец и щяха да прекарат Коледа с децата. Щеше да й се наложи сама да украси елхата и апартамента, нещо което преди винаги правеха заедно.

— Валери, работата ми в Пекин прекалено голямо изпитание ли е за нас? — прямо попита той преди ди угаси лампата. — Ще преживеем ли раздялата?

Започваше да се съмнява. Може би Шантал бе права и беше глупак да рискува. Валери беше красива жена и всеки мъж би я пожелал. А ако тя се откаже от него, от брака им…

— Не знам — честно отвърна тя, като го погледна в очите. — Надявам се. Предполагам, че просто трябва да изчакаме и да видим.

Беше болезнено откровена с него. Не му обещаваше нищо за бъдещето, което му прозвуча ужасяващо, особено в нощта, преди да замине.

— Не искам да те загубя — нещастно каза той.

— И аз не искам да те загубя. Нито себе си. Оказа се много по-трудно, отколкото мислех.

Той кимна и се зачуди как трябва да постъпи.

— Мислех, че ми изневеряваш, когато се прибрах. Беше много далеч от мен в началото. Но сега осъзнавам, че не е така.

— Не, не ти изневерявам — каза тя, а той се усмихна.

— Надявам се никога да не го направиш.

Прегърна я и се вгледа в тъжните й очи.

— И аз се надявам — прошепна тя.

Не беше обещание, а само надежда. Най-доброто, което можеше да му предложи в момента, и той трябваше да се задоволи с него.

Рано на следващата сутрин, преди да тръгне към летището, Жан-Филип целуна децата в леглата им, а после и Валери. Тя се притисна към него, не искаше отново да остане сама.

— Ще се върна след няколко седмици — напомни й той, а тя кимна и го целуна отново.

После той забърза надолу към таксито, което вече го чакаше.

Валери изпрати съобщение на Шарл веднага, след като Жан-Филип излезе. Помоли го да се видят на обяд. Следващата седмица имаше среща с него заради презентацията им, но не искаше да чака дотогава. С изключение на вечерта, когато се засякоха в „Ле Волтер“, не го беше виждала две седмици и й липсваше повече, отколкото й се искаше.

Видяха се в тихо бистро близо до службата му. Валери носеше червено палто и черни ботуши и изглеждаше впечатляващо. Лицето му засия, когато я видя. Той бе в идеално скроен костюм от туид и кафяви велурени обувки, не по-малко елегантен от нея. Целуна я пламенно в мига, когато я зърна, и тя не устоя.

— Мили боже, това бяха най-дългите две седмици в живота ми — каза Шарл, като прикова поглед в очите й, а тя му се усмихна. — Как мина?

Беше му се обадила само веднъж и му бе написала няколко делови съобщения. Чувстваше се неудобно да говори с него, когато Жан-Филип си бе у дома. Не й се виждаше справедливо да звъни на Шарл, когато мъжът й бе в града.

— Добре — тихо отговори тя. — Не беше лесно. Стори ми се странно, че си е у дома, сякаш вече свикнах да съм сама и без него. Накрая, когато свикнах, той трябваше да замине. Снощи ми призна, че отначало мислел, че му изневерявам. И искаше да узнае всичко за теб, когато те видяхме в „Ле Волтер“. Мисля, че просто инстинктът му проработи, но той реши да го пренебрегне.

— Изпитах диво желание да те отвлека от него онази нощ.

Тя се усмихна на думите му. И на нея би й харесало. Шарл наистина бе вълнуващ мъж, но Жан-Филип бе неин съпруг, а последните две седмици й напомниха какво означаваше за нея бракът й. Не искаше да го загуби, макар да й бе трудно.

— Исках да се видим днес, за да ти кажа, че не мога да съм с теб. Искам и би ми харесало. Щеше да е чудесно, ако се бяхме запознали преди осем години, преди да срещна Жан-Филип. Но сега съм омъжена за него и трябва да се опитам да спася брака ни. Може и да не стане, но съм длъжна да постъпя правилно. В противен случай никога няма да мога да си простя. Не мога да се виждам с теб зад гърба му и да го погледна в очите, когато е у дома. Ако реша да се разделя с него, трябва да му съобщя, така е честно. Но още не знам дали го искам. Трябва да му дам шанс.

Шарл мълча потиснат докато я слушаше. Нещо му подсказваше, че няма да успее да промени решението й. Почувства се разочарован и наранен от думите й, но уважаваше лоялността и честността й. Може би точно заради тях я желаеше толкова силно. В неговите очи тя бе идеалната съпруга, беше го доказала за пореден път.

— Ако му изневеря с теб, ти самият никога няма да ми имаш доверие. Нито пък аз на себе си. И всички ще пострадат. Искаш ли да се откажа от работата като консултант?

Той помисли за минута, после поклати глава отрицателно.

— Не, не искам — отговори той, като я погледна в очите. — Нуждаем се от теб. И аз се нуждая от теб. Иска ми се да ми дадеш шанс. Знаеш не по-зле от мен, че с брака ти е свършено. Ще страдаш още една-две години, а после ще стигнеш до същия извод. Съпругът ти е абсолютен егоист, за да замине за Пекин без теб. Никога не бих ти причинил подобно нещо. Защо вместо на него не дадеш шанс на нас двамата? Можем да сме толкова щастливи заедно.

Шарл говореше искрено. По-искрено от когато и да било преди в живота си. Не си играеше с нея.

— Бих искала да опитам — тъжно отговори Валери. — И ако не бях омъжена, щях да го направя. Дори сега бях страшно изкушена. Но преди седем години се омъжих за Жан-Филип. Дадох обещание, че ще съм с него в добро и лошо. Сега е лошо, но аз си го избрах. Имахме и седем години добро. Трябва да издържа докато мога. Дължа го и на него, и на децата. А не е справедливо да те карам да чакаш.

— Завиждам му — призна Шарл нещастно.

Излязоха от ресторанта и той я целуна страстно, както беше мечтал през последните две седмици. Валери си тръгна, а той се разходи из улиците, с ръце в джобовете и наведена глава. Мислеше за нея и какъв късметлия бе Жан-Филип Дюма. Той самият обаче се бе оказал губещия в тази история. Никога преди не му се беше случвало. Егото му бе наранено също като сърцето му.

Два дни по-късно шефката на Валери я извика в кабинета си. Отначало тя се уплаши, че може да си има неприятности, но главната редакторка имаше проект за нея. Възнамеряваха да правят априлското издание в Китай и искаха тя да замине за Шанхай и Пекин, да избере подходящите места, модели и фотографи. Искаха зрелищен резултат. Лошата новина бе, че трябваше да замине следващата седмица.

— Знам, че времето е кратко, но ще се върнеш за Коледа при децата — извини й се редакторката.

Валери се усмихна широко, когато си помисли какво означава това. Тъкмо се бе отказала от мъж, на когото държеше и с когото мислеше, че иска да бъде, а сега получава възможност да прекара време със съпруга си, който се бе превърнал в непознат през последните два месеца. Това бе като знак от Бога.

— Съпругът ти живее в Пекин, нали? — попита шефката й.

— Да. Там е само от два месеца, но може да ми помогне в проучванията.

Валери се зарадва, че ще види къде живее Жан-Филип. Пътуването обещаваше да бъде вълнуващо и утеха за раздялата с Шарл, който й липсваше. Изпрати му имейл, когато излезе от кабинета, за да му съобщи, че няма да може да работят по презентацията, тъй като служебно заминава за Китай. Обеща да му изпрати готовата презентация преди това. А той можеше да й се обажда, когато се налага, за да обсъдят промените в нея. Нямаше да провали проекта му. Той й изпрати кратък отговор. Благодари й за съвестната работа и професионализма, които ценеше.

Валери писа и на Жан-Филип и му съобщи за пътуването. Той седеше потиснат в апартамента си, мислеше за нея и се чудеше какво въобще прави тук, когато в Париж имаше жена и деца, които обичаше. Зарадва се страхотно на новината и отговори, че ще я придружи в Шанхай.

Пътуването й до Китай бе нещото, от което и двамата се нуждаеха, за да възстановят връзката помежду си и да спасят брака си.

— Кога пристигаш? — попита той щастливо, когато се чуха.

— Следващата седмица — засия тя, благодарна, задето не бе направила нищо глупаво с Шарл.

Жан-Филип бе нейният съпруг, за добро или лошо. Сега можеше само да се надява, че им предстоят по-добри времена. Шарл де Бомон беше изключителен мъж, но Жан-Филип бе човекът, когото обичаше.