Даниел Стийл
Вълшебна нощ (18)

18

Шарлът и Рупърт заминаха първи, два дни след Коледа. Останаха при Шантал само четири дни, защото искаха да отидат на ски във Вал д’Изер. Някои от приятелите на Шарлът посещаваха курорта редовно и тя бе обещала на Рупърт най-прекрасните спускания в живота му.

Двете с майка й откриха идеалната сватбена рокля в „Кристиан Диор“ и Шарлът полудя от радост. Прилепваше й отлично и не се нуждаеше от никакви поправки. Шантал щеше да я занесе в Хонконг за сватбата през май. Купиха и тъмносиня рокля от „Нина Ричи“, за която Шарлът реши, че е подходяща за майка й. Беше прекалено строга за вкуса на Шантал, украсена с бабешко болеро, но тя реши да не разочарова дъщеря си и да облече това, което тя искаше. Роклята не й хареса, но се примири. Бездруго нямаше да познава повечето гости. Рупърт каза, че майка му избрала тоалет в светлосиво, което й се стори още по-потискащо. Като се имаха предвид всички ограничения и традиции, към които Шарлът стриктно се придържаше, сватбата нямаше да е забавна, а прекалено официална. Синовете на Шантал не се зарадваха, че трябваше да бъдат с фрак, но сестра им бе категорична. Рейчъл пък се тревожеше, че през май още нямаше да е отслабнала достатъчно след раждането. Но роклята на булката щеше да е фантастична. Шарлът имаше осем шаферки и техните рокли се шиеха в момента в Хонконг от известна дизайнерка. Подготовката за сватбата вървеше според плана.

Рупърт и Шарлът заминаха за Вал д’Изер в чудесно настроение и благодариха на Шантал за прекрасната Коледа. Рупърт още сега й съобщи, че следващата година ще прекарат празника със семейството му в Лондон. Родителите щяха да се редуват през година да празнуват с децата си. Пол пък каза, че с Рейчъл може да си останат в Ел Ей, тъй като нямаше да е лесно да пътуват с бебе по време на празниците, а и родителите на Рейчъл предпочитаха те да са с тях. Пол реши да покани Шантал в Ел Ей. Тя се опита да не заплаче и да не се оплаква. Вероятно това бе последната истинска Коледа, която прекарваше с децата си. Ерик чу разговорите и забеляза натъжените очи на майка си. Но тя бе мила, както винаги, не спори с тях, дори не коментира. Вече бях възрастни хора, които имаха нови семейства, а не само нея.

Ерик потегли за Берлин, за да се види с Анализе, веднага след заминаването на Шарлът. Пол и Рейчъл отлетяха за Мексико в деня преди Нова година. Шантал беше тъжна, вечерта апартаментът й се стори кошмарно празен. Винаги когато децата си заминаваха, й се струваше, че някой бе разкъсал сърцето й. Искаше й се да запищи от болка. Почувства се особено наранена, когато те й благодариха за прекрасната Коледа, като в същото време небрежно й подметнаха, че няма да се върнат следващата година. Всички, с изключение на Ерик, който никога не знаеше плановете си до последния момент.

Шантал се опита да прогони депресията, когато се видя на обяд с Жан-Филип на следващия ден. Но той веднага забеляза болката в очите й. Тя му разказа за новините около децата. Не можеше и не биваше да се опитва да ги задържи при себе си, те имаха право на собствен живот. Проблемът беше, че тя нямаше и не бе имала от години, с изключение на кратката връзка с Ксавие. Жан-Филип мразеше да я вижда тъжна. Според него, децата й не полагаха достатъчно усилия да са до нея, особено, след като бе останала съвсем сама, а тя винаги бе склонна да им се притече на помощ, което те като че ли не забелязваха.

— Как се отнасят с Ксавие? — попита я той, след като си поръчаха обяд.

Чудеше се дали децата й не бяха се държали лошо с него. Знаеше, че Шарлът е способна на това, а и вечно тормозеше майка си.

— Не трябваше да правят нищо — отвърна тя, избягвайки погледа му.

— Защо?

— Той не беше с нас. Скъсахме преди няколко седмици.

Шантал изглеждаше съсипана, когато го каза, и Жан-Филип се изненада.

— Мамка му! Защо не ми каза?

— Нуждаех се от време да свикна с това.

— Какво стана? Вървеше идеално, когато говорихме за последен път.

— Реших да избягам преди това да се промени.

— Какво? — шашна се той.

— Превантивна операция. Отидохме на купон и той прекара цялата вечер в разговор с красиво момиче. Осъзнах, че занапред ще виждам подобни неща. Мястото му е с нея, а не с мен. Приличам на баба й, или на неговата. Той е хубав, млад мъж. Не трябва да е с жена на моята възраст и рано или късно ще го разбере. Реших да не чакам. Няма смисъл.

Жан-Филип знаеше, че тя се притесняваше от разликата във възрастта им още от самото начало.

— Какво каза той? — натъжен попита Жан-Филип.

— Твърди, че ме обича и не иска по-млада жена… но някой ден… някой ден ще поиска и това ще ме убие. Е, не съвсем — поправи се тя. — Но не искам да преживявам подобна агония, затова реших да приключа още сега. Времето никога не е добро за такива неща. И просто го направих.

— Как се чувстваш сега?

— Ужасно. Но това е правилното решение. Не очаквах да ми хареса, но е правилно.

— Той обади ли ти се?

— Безброй пъти. Но не отговарям на обажданията му. Няма за какво да говорим. Приключих и това е. Не искам да го виждам и да говоря с него. Ксавие трябва да продължи живота си.

— А ти? — попита Жан-Филип, забелязал тъгата в очите й.

— Аз не трябва да правя нищо. Просто си седя тук. Ще пиша. Ще виждам децата, когато мога. Но вече няма какво да очаквам, освен да ги виждам все по-рядко. Прекалено са заети със собствения си живот и новите си семейства. Така става с деца на тяхната възраст, които не живеят в същия град.

Шантал приемаше съдбата си. Нямаше избор. Но като неин приятел, Жан-Филип мразеше това, което децата й причиняваха. Никой не беше виновен, но бе ужасно за нея. А ако тя нямаше мъж и свой собствен живот, освен работата, нещата само щяха да се влошават. Тя също го знаеше.

— Не можеш просто да скъсаш с него по този начин. Ако казва, че те обича, а и ти го обичаш, защо не му дадеш шанс?

— Защото ще ме боли прекалено силно някой ден, когато го загубя. А това неминуемо ще стане.

— Той може пръв да те загуби. Може да се влюбиш в някой друг преди него.

Но това не беше в стила й и двамата го знаеха. Шантал беше вярна, лоялна и обичлива жена. Но Жан-Филип имаше чувството, че и Ксавие бе такъв.

Адски глупаво бе от нейна страна да се откаже от него заради нещо, което може никога да не се случи.

— Знам, че съм права.

— Не мисля така.

Жан-Филип рядко й противоречеше, но пък го правеше решително. Тя обаче отказа да послуша съвета му за Ксавие. Беше убедена, че е взела правилното решение.

— Какво ще правите довечера? — попита го тя, за да смени темата, а и все пак беше Нова година.

— Ще си остана у дома с децата. Връщам се в Пекин другата седмица. Искам да прекарам всяка минута, която мога, с Валери и децата. А ти? Планове за довечера?

Разбира се, можеше да предположи какъв щеше да е отговорът й.

— Ще си легна в девет — усмихна се тя. — Или по-рано. Мразя Нова година.

— Аз също — съгласи се той, но му се искаше Шантал да планира нещо по-интересно от това да си легне сама.

Празниците не бяха лесни за нея, а този път й се бе наложило да се преструва на смела пред децата. Само Ерик беше забелязал тъгата й.

Разделиха се пред ресторанта и Жан-Филип й обеща да се видят отново, преди да замине. И той се чувстваше разстроен заради раздялата й с Ксавие.

 

 

Бенедета замина с Дарам за Лондон, за да прекарат Нова година там. Той долетя с личния си самолет от Делхи предишния ден и се отби да я вземе от Милано. Беше резервирал обичайния си апартамент в „Кларидж“ и маса за вечеря в „Бара на Хари“ — любимия им ресторант. Бяха поканени и на купон у приятели в Найтсбридж, но не останаха дълго, нямаха търпение да останат сами. Точно в полунощ той я прегърна и целуна, а после се върнаха в хотела и си легнаха.

На първи януари закусиха късно и се разходиха из Хайд парк. Бенедета носеше красивата диамантена гривна, която не сваляше от ръката си откакто й я беше подарил. Следобед останаха в хотела, гледаха телевизия и се любиха. Само преди шест-седем месеца тя не би могла да си представи, че ще прекара Нова година по този начин. Тогава бе сигурна, че ще е омъжена за Грегорио до края на живота си, независимо колко лошо се държеше той. А Дарам сякаш бе паднал от небето като божествено чудо.

— Щастлива ли си? — попита я той и тя го погледна широко усмихната.

— Абсолютно — отговори тя и го целуна.

— Чудесно.

Идеалното начало за Нова година.

 

 

Грегорио и Аня прекараха Нова година в Куршевел. Той предпочиташе Кортина в италианските Алпи, но тя настоя за Куршевел. Курортът бе буквално превзет от руснаците и дори някои от уличните табелки вече бяха на руски. Менютата в ресторантите, продавачките по магазините бяха рускини. Някои от колежките й също бяха тук със семействата си, други — с любовниците си. По-богатите руснаци си бяха наели къщи. Грегорио знаеше, че Аня обича да се вижда със сънародниците си.

Бебето и гувернантката също бяха с тях. Всеки ден Грегорио ходеше на дълги разходки с Клаудия. В кенгуруто на гърдите си можеше да я вижда, да й говори и да я кара да се смее. Позволи на гувернантката да отиде на ски, защото предпочиташе лично да се грижи за дъщеря си. Нощем двамата с Аня скитаха из местните ресторанти. Той обичаше да се фука с нея и се радваше на ваканцията им. Напоследък Аня пътуваше много и кариерата й процъфтяваше. Почти не бе се прибирала в Милано от септември, но Грегорио не се оплакваше. Надяваше се, че постепенно това ще се промени. А и тя изглеждаше щастлива в Куршевел с него. Всеки ден караше ски с руските си приятели, а той оставаше с бебето.

Грегорио й подари червено палто от норки на „Диор“ за Нова година и тя много се зарадва. Съчета го с черна минипола, прозрачна блуза и обу високи над колената велурени ботуши с високи токчета, за да отидат на вечеря. Аня беше изключително красиво момиче и раждането не беше променило фигурата й. Беше по-красива и от преди и Грегорио се гордееше, че е с нея.

Този месец тя бе на корицата на няколко списания, наскоро я бяха наели за снимки в Япония. Грегорио се чувстваше млад и секси, когато беше с Аня, макар семейството му все още да отказваше да се запознае с нея. Снахите му не я одобряваха, а според него, братята му ревнуваха, независимо че не го признаваха. Но връзката с нея подхранваше егото на Грегорио. Отношенията им не бяха толкова близки и топли, както веднага след раждането на бебетата, през онези ужасни три месеца, но той все още се радваше, когато беше с нея у дома в Милано, а и тя изглеждаше щастлива, когато са заедно. Приятелите му продължаваха да странят от него. В редките случаи, когато получаваше покана за парти, тя никога не включваше и Аня. Не ги поканиха никъде за Нова година и затова той реши да я доведе в Куршевел да се позабавлява с хора, които й бяха по сърце.

На Нова година й предложи да прекарат в апартамента с романтична вечеря, тъй като всички ресторанти щяха да бъдат претъпкани. Аня се разочарова, бяха поканени на няколко купона.

— Твоите приятели говорят само руски — напомни й той, но после й предложи да излезе сама след полунощ.

Така щяха да прекарат чудесно заедно и да посрещнат Нова година. Грегорио беше освободил гувернантката за празника, защото предпочиташе да останат сами с бебето. Аня изглеждаше умопомрачително в ослепителната червена рокля, прилепнала по нея. Двамата се насладиха на великолепна вечеря в апартамента си. Грегорио поръча хайвер, омари и шампанско. Пируваха и се забавляваха, а Клаудия спеше кротко до тях. Аня често я поглеждаше. Майчинството й се виждаше съвсем нереално, а сега, когато пътуваше толкова много, не разполагаше с достатъчно време за дъщеря си.

Грегорио забеляза как Аня гледа бебето и се усмихна.

— Малка кукличка, нали?

Клаудия беше дребно, но живо бебе, и обсипваше баща си с усмивки. На шест месеца изглеждаше малко по-едра от новородено.

В полунощ се целунаха и Грегорио искаше да се любят, но Аня нямаше търпение да се види с приятелите си. Обеща му да се прибере рано и двайсет минути по-късно той остана сам с дъщеря си. Не беше новогодишната нощ на мечтите му, но все още вярваше, че си струва да е заедно с двайсет и четири годишната си приятелка.

Изгледа някакъв филм по телевизията, после пренесе бебето в спалнята, легна си и заспа. Аня се пъхна в леглото до него в три сутринта и веднага заспа. Грегорио подозираше, че бе пийнала здраво с приятелите си.

На следващия ден, когато бебето го събуди, Аня вече бе облечена и пиеше кафе. Грегорио заведе дъщеря си при гувернантката, за да я нахрани.

— Рано си станала — каза той, като се наведе да я целуне. — Честита Нова година. Как прекара снощи?

Той седна до нея по халат и си сипа кафе. Забеляза, че тя беше с панталон и ботуши с висок ток, а не скиорски екип.

— Отиваш ли някъде? — попита той.

— Заминавам — тихо каза тя, без да го погледне.

— У дома ли?

Бяха планирали да останат тук още няколко дни и той се учуди. Аня го погледна сериозно.

— Заминавам за Лондон с Миша Горгович.

Грегорио беше чувал това име. Руснакът бе натрупал огромно състояние като финансист в Лондон.

— Защо заминаваш с него? — не разбра Грегорио.

— Заминавам с неговия самолет — каза тя тихо, без да отговори на въпроса му. — Той ме покани.

— Той знае ли за мен и детето? — разтревожи се Грегорио.

Очите на Аня се напълниха със сълзи. Не беше съвсем безсърдечна. Просто сърцето й не принадлежеше на него и бебето.

— Не мога да направя това… ти… бебето… беше различно в болницата. Тогава всичко изглеждаше реално. Но вече не. Не знам какво да правя с нея, нито как да се грижа. Клаудия плаче всеки път, когато я докосна, а единственото, което ти искаш, е да си с нея. Забавлявахме се в началото, преди близнаците. Сега вече не искаш да излизаш никъде и да правиш нищо, освен да се грижиш за бебето. Не съм готова за ролята на майка. Мислех, че мога, но сгреших. Чувствам, че не мога да дишам, когато съм с Клаудия или с теб. И искам да отида в Лондон с Миша.

Аня мислеше само за себе си.

— Напускаш ли ме? — шокиран я погледна той, не можеше да повярва на думите й. — Ще се върнеш ли?

Все още не разбираше напълно смисъла на думите й, а и не искаше. Той бе изгубил толкова много заради нея, че действията й сега му се струваха немислими. Тя поклати глава отрицателно.

— Мразя Милано и не мога да работя там заради бившата ти жена.

— Ами ние? Клаудия?

— Мисля, че трябва да остане при теб.

Аня говореше откровено, но поне се престори на засрамена. После стана и влезе в спалнята да събере багажа си. Грегорио я последва с втрещено изражение.

— Това ли е всичко? Просто ни напускаш и изчезваш с друг?

Тя не отговори, а продължи да прибира дрехите си. Остави куфарите на пода и се обърна да го погледне докато обличаше червеното палто, което беше й подарил предишния ден.

— Съжалявам — каза тя. — Обичах те в болницата, но там беше като в затвор, като на пустинен остров.

Вече не го обичаше, беше се завърнала в своя свят. Вторачен в нея, Грегорио си помисли, че и той не я обича. Обичаше представата за нея, онова, в което тя евентуално би могла да се превърне, но не и истинската Аня. Най-после осъзна, че единствената жена, която бе обичал, беше Бенедета.

— Искаш ли да видиш бебето, преди да заминеш? — мрачно попита той, но тя поклати глава и повика пиколото да отнесе куфарите й.

Беше странна, кратка и безчувствена раздяла. Аня го погледна и му повтори, че съжалява, но той не се опита да я спре. Знаеше, че не би могъл. Не можеше да се конкурира с Миша Горгович и не искаше.

— Клаудия е по-добре с теб — каза тя отново.

Той кимна, доволен, че поне не искаше да отведе дъщеря им. Това щеше да го убие. После, без да каже и дума повече, тя затвори вратата. Грегорио се отпусна тежко на стола. Лудостта бе приключила.

Следобед се върна в Милано с Клаудия и гувернантката и се разходи из апартамента. Гардеробите бяха пълни с дрехите й, а сейфът — с бижутата, които й беше подарил. Не беше ги взела в Куршевел и той се замисли дали щеше да го помоли да й ги изпрати в Лондон. Вероятно щеше да го направи.

Изчака два дни преди да се обади на Бенедета. Изпрати й имейл, няколко съобщения по телефона и й остави безброй на гласовата поща, но тя не отговори. Най-после се свърза със секретарката й и помоли за среща. Обеща да му звънне, след като говори с госпожа Мариани. Беше сигурен, че няма да иска да го види, но на другия ден секретарката се обади и това му се стори обнадеждаващо.

— Госпожа Мариани ще ви очаква утре в девет сутринта — сухо му съобщи тя. — Има друга среща в девет и четирийсет пет, така че не закъснявайте.

— Чудесно. Моля ви, благодарете й от мое име — учтиво каза той.

— Разбира се — каза секретарката и затвори.

На следващия ден Грегорио пристигна в офиса точно навреме. Почувства се странно, неговият кабинет бе надолу по коридора, в един друг живот. Опита се да не мисли за това, когато влезе при Бенедета, издокаран в идеално скроен тъмносив костюм с бяла риза и синя вратовръзка.

Беше също толкова чаровен, както и преди. Погледна я с онзи пламък в очите, който някога я разтапяше. Но вече не беше същото. Имаше време, когато се поддаваше на чара му, но сега остана равнодушна и изпита облекчение. Онези дни бяха отминали безвъзвратно. Тя седна зад бюрото си и го покани на стола срещу нея.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнем — каза той сериозно.

Не бяха се виждали от юли, откакто дойде да й каже, че я напуска заради Аня, а тя отговори с молба за развод. Оттогава минаха почти шест месеца и всичко се промени. За него те и двамата си бяха същите, бяха се обичали дълго време. Връзката им не беше краткотрайна като тази с рускинята, която напомняше на фойерверк, блеснал за минути и угаснал.

— Струва ми се абсурдно да се избягваме един друг, след като вече живееш отново в Милано — студено каза Бенедета. — Градът е малък. Няма нужда да се крием. Разбрах, че вече работиш с братята си.

Прояви добър вкус и не спомена манекенката и детето.

— Да, сериозна промяна — тихо отвърна той. — Те ръководят стар бизнес, както знаеш.

— Но бизнес, който върви добре — усмихна се тя.

Грегорио имаше чувството, че пред него стои съвсем непозната жена, а не онази, която бе негова съпруга в продължение на двайсет години. Забеляза, че Бенедета бе отслабнала и променила прическата си. На ръката й забеляза гривна с огромни диаманти, зачуди се дали камъните бяха истински и откъде я беше купила. Обикновено си падаше по по-традиционни бижута и двете с Миучия Прада бяха известни като притежателките на най-красивите бижута в Милано.

— Изглеждаш чудесно, Бенедета — предпазливо започна той.

— Благодаря, ти също — учтиво отвърна тя.

— Не знам откъде да започна. Дойдох да те помоля нещо и да ти призная нещо. Искам да ти кажа колко съжалявам за всичко, което се случи. Бях пълен глупак и те поставих в кошмарно положение.

Тя кимна в съгласие и се зачуди дали наистина бе дошъл само за да се извини и да я моли за прошка.

Ако беше така, значи бе по-свестен, отколкото тя мислеше, макар че вече това нямаше никакво значение.

— Наистина не знаех как да действам след раждането на бебетата.

Тя кимна отново и сведе поглед. Споменът и за нея беше болезнен.

— Не е нужно да си припомняме това, Грегорио. И двамата знаем какво се случи и защо.

— Просто исках да знаеш, че се чувствам ужасно заради това. Знам колко сгреших. Мога да те уверя, че никога вече няма да се случи подобно нещо.

— Надявам се — студено отговори тя. — Заради жената, с която си сега. Никой не заслужава да преживее такова нещо.

За нея бе истински ад. Също и за него, но той си го беше избрал, а тя — не. Оставаха само двайсет минути до следващата й среща и Грегорио за миг се поколеба.

— Искам да те помоля да приемеш искрените ми извинения и да се върнеш при мен, Бенедета. Да опитаме отново. В името на онези двайсет години.

Очите му се насълзиха, а Бенедета го погледна учудено.

— Аз нямам вина. Ти го направи. Когато започна връзка с онази жена. И всички други преди. Заяви ми, че ме напускаш заради нея. Едва тогава подадох молба за развод. В противен случай нямаше да го направя — напомни му тя.

— Тя си отиде. Няма да се върне. И аз не искам да се връща. Това бе лудост от моя страна.

Също като много други преди, помисли си Бенедета, но не го каза.

— Ще имам пълно попечителство над детето. Тя не го иска. Клаудия е прекрасно бебе — усмихна се той.

Очевидно обичаше дъщеря си, но се бе подиграл с двайсетгодишния им брак, а тя се бе примирявала прекалено дълго. Но вече не искаше. А и сега бе влюбена в Дарам. Силно и истински. Грегорио изпусна влака. Най-после.

— Не мога — искрено каза тя.

Вече не изпитваше нищо към него, освен съжаление. Беше я напуснал заради друга жена, която му роди дъщеря. А когато тя го заряза, пожела да се върне при нея. Бенедета също четеше клюките из таблоидите. Аня се перчеше из Лондон с Горгович и заявяваше на всички, че е приключила с Грегорио.

— Защо не? — учуди се той.

Дори не я попита дали в живота й има друг мъж. Въобще не му идваше наум, а и тя не би му казала. Не беше негова работа.

— Обичаме се повече от двайсет години — продължи той.

— Аз вече не те обичам. Съжалявам за случилото се. И заради двама ни. Много хора пострадаха. Не само ние, но и семействата ни, хората, които вярваха в нас и загубиха работата си, когато ми се наложи да реорганизирам компанията. А най-вече ние двамата, може би дори и детето ти. Но вече не може да сме заедно. Вярвах ти дълги години. Надявах се в крайна сметка да постъпиш правилно. Но вече никога не мога да ти имам доверие. А без доверие няма любов.

— Научих си урока. И за мен бе трудно.

— Надявам се да си го научил. Аз научих моя — отвърна тя, после стана. — Благодаря ти за предложението. Означава много за мен — каза тя тъжно. — Но не мога да го приема.

Грегорио я изгледа шокиран. Беше сигурен, че ще успее да я убеди да се върне при него. Но дори и Дарам да не съществуваше, тя не би го направила.

Той остана вторачен в нея за минута, после се изправи.

— Поне ще помислиш ли? — попита той.

Тя поклати глава отрицателно.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че ще се върна. Не мога. А никога не съм те лъгала, Грегорио. Никога.

За съжаление, не можеше да каже същото за него и той го знаеше. Беше се събудил прекалено късно.

Той стана, наведе глава и тръгна към вратата.

— Винаги ще те обичам, Бенедета — каза той.

Не беше сигурна дали той въобще бе способен да обича някого. Сега просто го казваше, за да получи онова, което искаше. Копнееше отчаяно да се измъкне от бурята заедно с детето си. А Бенедета бе убедена, че искаше да се върне и в компанията. Опитваше се да върне времето назад и отново да разбие сърцето й.

— Обади ми се, ако промениш решението си — каза той, преди да излезе.

Бенедета отново поклати глава и се усмихна.

— Няма да го променя.

Грегорио затвори вратата и тръгна по коридора. Замисли се как да действа занапред. План А пропадна.

Бенедета мислеше за него, без да изпитва абсолютно никакви чувства.