Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (30)

28

Остана у нас още първия път. Дръпнах юргана около двама ни и се наместих до теб, за да те наблюдавам как спиш. Лицето ти беше спокойно, клепачите ти трепкаха едва. Докато спеше, нямаше нужда да се преструвам, нямаше нужда да крия колко сериозно бях хлътнал по теб. Можех да помириша косата ти, да целуна устните ти, да почувствам лекия ти дъх. Докато спеше, беше перфектна.

Усмихна се, преди още да отвориш очи. Пожела ме без покана и аз се отпуснах и ти позволих да правиш любов с мен. За първи път бях щастлив, че намирам някого в леглото си, и осъзнах, че не искам да си тръгваш. Ако не беше абсурдно, още в онзи момент щях да ти кажа, че те обичам. Вместо това ти приготвих закуска, след което отново те заведох в леглото, за да разбереш колко много те желаех.

Зарадвах се, когато пожела да ме видиш отново. Това означаваше, че няма нужда да прекарвам цяла седмица сам и да чакам правилния момент да ти се обадя. Оставих те да си мислиш, че ти контролираш нещата, и двамата излязохме отново същата вечер, както и две вечери по-късно. Не след дълго започна да идваш в дома ми всяка нощ.

— Трябва да си донесеш някои неща — казах ти един ден.

Изглеждаше изненадана, защото нарушавах правилата: не мъжете бяха тези, които прибързваха във връзките. Но когато се връщах от работа всеки ден, единствено обърнатата чаша на сушилника ми подсказваше, че си била у дома, и за мен това непостоянство беше тревожно. Нямаше какво да те задържа тук, нямаше нещо, заради което да се завръщаш.

Същата вечер донесе малка чанта със себе си: остави нова четка за зъби в чашата в банята и чисто бельо в чекмеджето, което бях изчистил за теб. На сутринта ти направих чай и те целунах, преди да тръгна за работа. През цялото време, докато пътувах към службата, те усещах върху устните си. Обадих се вкъщи, когато седнах на бюрото си, и от заваляния ти тон разбрах, че отново си заспала.

— Какво става? — попита ме ти.

Как можех да ти кажа, че просто исках да чуя гласа ти отново?

— Ще оправиш ли леглото тази сутрин? — попитах те аз. — Никога не го правиш.

Ти се засмя и на мен ми се прииска да не бях се обаждал. Когато се прибрах у дома, се качих направо горе, без да си свалям обувките. Всичко беше наред: четката ти още беше в чашата.

Направих ти място в гардероба и постепенно започна да носиш все повече и повече свои дрехи.

— Тази вечер няма да остана — каза ми един ден, докато бях на леглото и си връзвах вратовръзката. Ти беше легнала и пиеше чай, косата ти беше разрошена, а гримът от миналата нощ още не се беше изтрил от очите ти. — Ще излизаме с приятелите ми от курса.

Не казах нищо, бях се съсредоточил във връзването на перфектен възел на тъмносинята ми вратовръзка.

— Няма проблем, нали?

Обърнах се.

— Знаеш ли, че днес се навършват точно три месеца, откакто се запознахме в онова кафене?

— Наистина ли?

— Запазих ни маса в „Льо Пети Руж“ за тази вечер. Онова място, на което те заведох на първата ни среща? — Станах и си облякох сакото. — Трябваше първо да те попитам, няма смисъл да помниш нещо толкова глупаво като този ден.

— Помня го! — Остави чая си, отметна юргана и дойде при мен. Беше гола и когато обви ръце около мен, усетих топлината на гърдите ти през ризата си. — Помня всичко от онзи ден: какъв джентълмен беше и колко много исках да те видя отново.

— Имам нещо за теб — казах ти внезапно. Надявах се още да е в чекмеджето на шкафчето до спалнята ми. Порових и го намерих в задната част, под кутия кондоми. — Ето го.

— Каквото си мисля ли е? — Ухили се и размята ключа във въздуха. Осъзнах, че не съм се сетил да махна украшението на Мари и сребърното сърце проблесна на светлината.

— Тук си всеки ден. Поне трябва да имаш ключ.

— Благодаря ти. Това означава много за мен.

— Налага се да тръгвам за работа. Забавлявай се довечера. — Целунах те.

— Не, ще го отменя. Положил си толкова усилия — ще е чудесно да отидем на вечеря. А и след като имам това — отново вдигна ключа, — ще бъда тук, когато се върнеш от работа.

Главоболието ми започна да отслабва, докато пътувах за работа, но не мина напълно, докато не се обадих в „Льо Пети Руж“ и не запазих маса за тази вечер.

* * *

Вярна на думата си, ти ме чакаше, когато се прибрах у дома, беше облечена в провокативна рокля, която очертаваше по чудесен начин извивките на тялото ти и разкриваше дългите ти загорели крака.

— Как изглеждам? — Завъртя се с ръка на хълбока и ми се усмихна.

— Прекрасна си.

Равният ми глас не ти убягна и ти излезе от роля. Раменете ти леко увиснаха и едната ти ръка направи въртелив жест пред роклята.

— Прекалено впита ли е?

— Изглеждаш добре — казах аз. — Какви други дрехи имаш тук?

— Прекалено е впита, нали? Само дънките, които носих вчера, и чиста блуза.

— Чудесно — казах аз и дойдох до теб, за да те целуна. — Краката ти изглеждат по-добре в панталони, а и изглеждаш фантастично в тези дънки. Бягай да се преоблечеш и ще отидем да пийнем по нещо преди вечерята.

* * *

Притеснявах се, че ключът, който ти дадох, ще е грешка, но като че ли домакинстването се беше превърнало в страст за теб. Повечето дни, когато се прибирах от работа, ме посрещаше ароматът на прясно опечени сладкиши и пиле и макар готвенето ти да беше аматьорско, бързо се учеше. Когато направеше нещо, което не ми харесваше, просто го оставях настрана и следващия път се стараеше повече. Един ден те хванах да четеш книга с рецепти с химикал и лист хартия до теб.

— Какво е сос бешамел? — попита ме ти.

— Откъде да знам? — Денят беше тежък и бях доста изморен. Сякаш не забеляза това.

— Ще правя лазаня. Както трябва, без продукти в буркани. Набавих си всички съставки, но имам чувството, че рецептата е написана на друг език.

Погледнах към продуктите, подредени на плота: лъскави червени чушки, домати, моркови и сурово говеждо месо. Зеленчуците бяха в кафяви хартиени пликове от пазара и дори месото изглеждаше така, все едно е направо от месарницата, а не от супермаркета. Вероятно беше прекарала целия следобед в приготовления.

Не знам какво ме накара да ти разваля вечерта. Нещо, свързано с гордостта, изписана на лицето ти, или може би увереността ти, спокойствието ти. Беше прекалено спокойна.

— Не съм гладен.

Ти посърна и аз веднага се почувствах по-добре, все едно бях отлепил лепенка или обелил коричка от рана.

— Съжалявам — казах ти аз. — Много усилия ли положи?

— Не, няма проблем — отвърна ти, но беше ясно, че си обидена. Затвори книгата. — Ще я направя друг път. — Надявах се да не се сърдиш цяла вечер, но като че ли беше забравила за всичко и отвори бутилка от евтиното вино, което харесваше. Аз си налях един пръст уиски и седнах срещу теб.

— Не мога да повярвам, че завършвам следващия месец — каза ти. — Времето минава толкова бързо.

— Мислила ли си какво ще правиш след това?

Ти сбърчи нос.

— Не точно. Ще си почина лятото, може би ще попътувам малко.

За първи път чувах, че имаш желание да пътуваш, и се запитах кой ли ти беше вкарал тази идея в главата и с кого смяташе да изпълниш желанието си.

— Можем да отидем в Италия — казах аз. — С удоволствие бих те завел във Венеция. Ще се влюбиш в архитектурата, а и има няколко невероятни галерии.

— Ще бъде страхотно. Сара и Изи ще ходят в Индия за месец, може да се присъединя към тях за две седмици или да пообиколя малко Европа. — Засмя се. — О, не знам. Искам да правя всичко, това е проблемът!

— Може би трябва да почакаш малко. — Поклатих остатъка от уискито си в чашата. — В крайна сметка всички ще се втурнете да пътувате през лятото, след което ще се върнете и ще започнете да си търсите работа по едно и също време. Може би трябва да изпревариш другите, които ще се шляят по света.

— Може би.

Виждах, че не си убедена.

— Мислех си, когато напуснеш университета, да се преместиш да живееш при мен за постоянно.

Ти повдигна едната си вежда, все едно имаше някаква уловка.

— Логично е, на практика ти вече живееш тук, а и никога няма да си намериш самостоятелна квартира с парите, които ще изкарваш от работата, която си търсиш, така че ще свършиш в някой мизерен апартамент с още няколко души.

— Смятах да се върна у дома за известно време — каза ми ти.

— Изненадан съм, че искаш да имаш нещо общо с майка си, след като е изгонила баща ти.

— Ще се оправим — каза ти, но като че ли беше изгубила увереността си.

— Добре сме си заедно — казах аз. — Защо да променяме това? Майка ти живее на един час оттук — почти няма да се виждаме. Не искаш ли да си с мен?

— Разбира се, че искам!

— Можеш да се преместиш тук и няма да се налага да се тревожиш за пари. Аз ще се погрижа за сметките, а ти ще се съсредоточиш върху работата си и продажбата на скулптурите ти.

— Така няма да е честно спрямо теб, ще трябва да помагам с нещо.

— Можеш да готвиш и да ми помагаш да поддържаме къщата в приличен вид, но наистина няма да е необходимо. Ще ми е достатъчно просто да се събуждам до теб всяка сутрин и да те заварвам тук всяка вечер, когато се прибирам от работа.

Върху лицето ти се разля широка усмивка.

— Сигурен ли си?

— Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си.

* * *

Премести се при мен в последния ден от семестъра ти, свали всички плакати от стената си и натовари вещите си в колата, която беше заела от Сара.

— Ще взема останалата част от нещата си от мама следващата седмица — каза ми ти. — Задръж, има още нещо в колата. Изненада за теб. За нас.

Хукна да бягаш и отвори вратата на мястото до шофьорското, където един кашон беше поставен долу. Пренесе го толкова внимателно до къщата, че предположих, че е нещо чупливо, но когато ми го подаде, беше много по-леко от порцелан или стъкло.

— Отвори го. — Пращеше от ентусиазъм.

Махнах капака на кашона и малка мъхеста топка погледна към мен.

— Това е котка — казах с равен глас. Така и не можех да разбера защо всички искаха да имат животно, особено котка или куче, при положение че оставяха косми навсякъде и изискваха разходки, внимание и любов.

— Котенце! — каза ти. — Не е ли прекрасно! — Извади го от кутията и го притисна към гърдите си. — Котката на Ив родила изненадващо. Раздала цялото котило, но запазила това котенце за мен. Казва се Гизмо.

— Не ти ли хрумна да ме попиташ, преди да донесеш животно в къщата ми? — Не се опитвах да сдържам тона си и ти веднага започна да плачеш. Използваше толкова жалка и предвидима тактика, че се ядосах още повече. — Не си ли гледала някоя от онези реклами, които казват да помислим добре, преди да си вземем домашен любимец? Не е изненада, че толкова много животни биват изхвърляни заради хора като теб, които взимат импулсивни решения!

— Мислех си, че ще ти хареса — каза ти, все още плачеше. — Смятах, че може да ми прави компания, докато си на работа — може да ме наблюдава, докато рисувам.

Спрях се. Наистина, котката щеше да те забавлява, докато мен ме нямаше у дома. Вероятно можех да изтърпя животното, щом това щеше да те накара да се чувстваш добре.

— Просто го дръж настрана от костюмите ми — казах аз. Качих се горе и когато отново слязох долу, ти беше направила легло на котката в кухнята, беше й сложила две купички и котешка тоалетна до вратата.

— Така ще е, докато се научи да ходи навън — обясни ми ти. Гледаше ме със страх в очите и аз се укорих, че за кратко бях изгубил контрол. Насилих се да погаля котенцето и те чух как въздишаш от облекчение. Дойде при мен и уви ръце около кръста ми. — Благодаря ти. — Целуна ме по онзи начин, който винаги беше предвестник за секс, и когато нежно те натиснах по раменете, ти падна на колене, без да се оплакваш.

Беше обсебена от котката. Храната й, играчките й, дори лайняната й котешка тоалетна беше по-интересна от почистването на къщата или приготвянето на вечеря. Много по-интересна от разговорите с мен. Прекарваше всички вечери в игра с Гизмо, размятвайки мишката играчка по пода. Казваше ми, че работиш над портфолиото си през деня, но когато се прибирах от работа, намирах нещата ти разпръснати из дневната като предишния ден.

Две седмици или малко повече, след като се премести, се прибрах и намерих бележка на кухненската маса.

ИЗЛИЗАМ СЪС САРА. НЕ МЕ ЧАКАЙ!

Бяхме говорили, както винаги, два или три пъти същия ден, но ти не беше сметнала да споделиш плановете си с мен. Не беше оставила нищо за ядене, вероятно щеше да хапнеш нещо със Сара и не беше помислила за мен. Взех си бира от хладилника. Котенцето измяука и се опита да се изкатери по панталона ми, като заби ноктите си в крака ми. Разтърсих го и то падна на пода. Затворих го в кухнята и си пуснах телевизора, но не можех да се съсредоточа. Единственото, за което можех да мисля, беше последният път, в който ти и Сара бяхте излизали: скоростта, с която тя изчезна с някакъв тип, който беше срещнала току-що и лекотата, с която ти дойде у дома.

Не ме чакай.

Не те помолих да дойдеш да живееш при мен, за да прекарвам нощите си сам. Една жена вече ме направи на глупак — нямаше да позволя това да се случи отново. Мяукането продължи и аз отидох да си взема втора бира. Можех да чуя животното от другата страна, затова отворих рязко вратата и го запратих настрани. Ситуацията беше комична и ме ободри за момент, преди да се върна в дневната и да видя кашата, която беше оставила по пода. Беше направила някакъв неумел опит да използваш само едната част от помещението, но имаше буца глина върху вестник — без съмнение мастилото му се беше отпечатало върху дървения под — и стъклени буркани, пълни с някакви тъмни субстанции и подредени в кутия за инструменти.

Котенцето измяука. Отпих от бирата си. По телевизията даваха научнопопулярен филм и гледах как лисица разкъсва заек на части. Усилих звука, но все още чувах животното. Мяукането се набиваше в главата ми. Гневът ми нарастваше все повече и повече и се превръщаше в горещата ярост, която познавах, но не можех да контролирам. Изправих се и отидох в кухнята.

* * *

Минаваше полунощ, когато се прибра у дома. Стоях в мрака на кухнята с празна бутилка от бира в ръка. Чух те да затваряш входната врата изключително внимателно, събу си ботушите и прекоси на пръсти разстоянието от коридора до кухнята.

— Забавлява ли се?

Ти изпищя, което щеше да ми бъде забавно, ако не ти бях толкова ядосан.

— Господи, Иън, изкара ми акъла! Какво правиш тук в тъмното? — Включи осветлението и флуоресцентната лампа оживя.

— Чаках те.

— Казах ти, че ще закъснея.

Говорът ти беше леко завален и се зачудих колко ли беше изпила.

— Всички отидохме на гости на Сара след пъба и… — Видя изражението на лицето ми и млъкна. — Какво има?

— Чаках те, за да не го откриеш сама — обясних ти аз.

— Какво да открия? — Изведнъж изтрезня. — Какво се е случило?

Посочих към пода, към котешката тоалетна, където котенцето лежеше безжизнено. Беше се вдървило през изминалите час-два и единият му крак сочеше нагоре.

— Гизмо! — Ръцете ти полетяха към устата ти и аз си помислих, че ще повърнеш. — О, Боже мой! Какво се случи?

Станах, за да те успокоя.

— Не знам. Прибрах се от работа и той повърна в дневната. Потърсих помощ от интернет, но след половин час умря. Много съжалявам, Дженифър, знам колко много го обичаше.

Разплака се, хлипаше в ризата ми, докато те държах в прегръдката си.

— Нямаше му нищо, когато излязох. — Погледна ме, търсеше отговори на лицето ми. — Не мога да разбера как се е случило.

Вероятно беше забелязала колебанието ми, защото се отдръпна назад.

— Какво? Какво не ми казваш?

— Вероятно не е нищо — казах аз. — Не искам да влошавам нещата.

— Кажи ми!

Въздъхнах.

— Когато се прибрах, го намерих в дневната.

— Бях го затворила в кухнята, както винаги — отговори ти, но вече беше започнала да се съмняваш в себе си.

Свих рамене.

— Вратата беше отворена, когато се прибрах. Гизмо беше накъсал парчета вестник от купчината до работното ти място. Вероятно е бил впечатлен от нещо. Не знам какво има в този буркан с червения етикет, но капакът го нямаше и Гизмо беше наврял носа си в него.

Ти пребледня.

— Това е гланцът за моделите ми.

— Отровен ли е?

Кимна.

— Има бариев карбонат в него. Доста е опасен и винаги, винаги се уверявам, че е затворен. О, Боже, случило се е по моя вина. Бедничкият Гизмо.

— Скъпа, не трябва да се обвиняваш. — Придърпах те в обятията си, притиснах те силно и те целунах по косата. Вонеше на цигарен дим. — Било е нещастен случай. Опитваш се да правиш толкова много неща. Трябвало е да останеш и да си довършиш модела до последния детайл — със сигурност Сара щеше да те разбере. — Ти се отпусна в ръцете ми и риданията ти започнаха да утихват. Взех ти сакото и оставих чантата ти на масата. — Хайде, да се качим горе. Ще стана преди теб на сутринта и ще се оправя с Гизмо.

Когато отидохме в спалнята, мълчеше през цялото време. Оставих те да си измиеш зъбите и лицето. Изгасих осветлението и легнах в леглото, а ти се сви до тялото ми като дете. Обожавах това, че се нуждаеше от мен толкова силно. Започнах да галя гърба ти и да целувам врата ти.

— Имаш ли нещо против да не го правим тази вечер? — попита ме ти.

— Това ще помогне — отвърнах аз. — Искам да те накарам да се чувстваш по-добре.

Стоеше неподвижна под мен, но когато те целунах, ти не ми отвърна. Влязох в теб и натиснах здраво, исках да провокирам реакция от твоя страна — каквато и да е — но ти затвори очи и не издаде никакъв звук. Отне ми цялото удоволствие от акта и егоизмът ти ме накара да те чукам по-грубо.