Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш (26)

24

В мрака на полицейската кола си позволявам да заплача. Горещи сълзи капят върху стиснатите ми юмруци, докато детективката ми говори и въобще не се опитва да скрие отвращението си. Заслужавам всяка една дума, но въпреки това ми е трудно да ги чуя. Нито за миг не съм забравила майката на Джейкъб. Нито за миг не съм спирала да мисля за загубата й — загуба, много по-голяма от моята. Мразя се за онова, което сторих.

Насилвам се да дишам дълбоко и равномерно, за да прикрия хлиповете си; не желая да привличам вниманието на полицаите. Представям си ги как чукат на вратата на Йестин и бузите ми изгарят от срам. Новините, че излизам с Патрик, се разпространиха толкова бързо из селото, че вероятно клюката за този последен скандал вече е в обращение.

Нищо не е по-зле от изражението на Патрик, когато се върнах в кухнята с полицаите. Чувството, че е предаден, е изписано толкова ясно на лицето му, все едно е надраскано с триметрови букви върху него. Всичко, което е мислил за мен, е било лъжа, лъжа, която е целяла да прикрие едно непростимо престъпление. Не мога да го виня за пламъка в очите му. Трябваше да помисля, преди да се сближа с някого — преди да допусна някого до себе си.

Вече се намираме в покрайнините на Бристол. Искам да прочистя ума си от всичко. Ще ме отведат в стаята за разпити и ще ми предложат да се обадя на адвоката си. Полицията ще ми задава въпроси и аз ще им отговарям с цялото спокойствие, на което съм способна. Няма да плача или да сипя извинения. Те ще ме обвинят, ще се изправя пред съд и всичко ще приключи. Най-накрая ще бъде раздадено правосъдие. Така ли работи системата? Не съм убедена. Познанията ми за полицията са придобити от детективските романи и статиите във вестниците — никога не съм предполагала, че ще свърша от тази страна на оградата. В ума ми изниква купчина с вестници, снимката ми е увеличена, за да се види всяка подробност от лицето ми. Лицето на убийца.

Една жена е арестувана във връзка със смъртта на Джейкъб Джордан.

Не знам дали вестниците ще публикуват името ми, но дори да не го сторят, със сигурност ще отразят историята. Слагам ръка гърдите си и усещам тупкането на сърцето върху дланта си. Топло ми е и съм изпотена, все едно ме наляга треска. Всичко се разпада.

Колата намалява и завива към паркинга на няколко грозни сиви сгради, отделени от околните офис блокове само от полицейската служба на Ейвън и Съмърсет, която се издига над главния вход. Превозното средство е умело насочено към малкото пространство между две полицейски коли и детективката отваря вратата ми.

— Добре ли сте? — пита ме тя. Гласът й е по-мек сега, сякаш съжалява за грубите думи, които ми е казала по-рано.

Кимам, благодарна и жалка.

Няма достатъчно място вратата да се отвори напълно и е странно да слизам с оковани в белезници ръце. Непохватността, с която се движа, ме кара да се чувствам още по-изплашена и дезориентирана и се чудя дали завързаните ми ръце са причината. В крайна сметка, ако сега побягна, къде ще отида? Задният двор е ограден от високи стени с електрически врати, които блокират изхода. Когато най-накрая се наемам да сляза, детектив Евънс ме хваща за ръката и ми помага да се измъкна от колата. Тя не ме стиска силно, но самото действие ме кара да се чувствам клаустрофобично и се опитвам да потисна желанието си да я отблъсна. Тя ме води до метална врата, където мъжът натиска някакъв бутон и говори в интеркома.

— Инспектор Стивънс — казва той. — Водя задържана.

Тежката врата се отваря и влизаме в голямо помещение с мръсни бели стени. Вратата се затръшва зад нас, но звукът продължава да кънти цяла минута в ушите ми. Въздухът е застоял, въпреки шумната климатична система, която е монтирана на тавана. Носи се ритмично тропане, което идва някъде иззад лабиринта от стени пред нас. В края на помещението се намира сива метална пейка, захваната с болтове за пода, където млад мъж в средата на двайсетте си години си дъвче ноктите и плюе на пода онова, което отгризне със зъби. Облечен е в синьо долнище на анцуг с протрити крачоли, маратонки и мръсен сив суитчър с изтъркано лого. Вонята от тялото му засяда в гърлото ми и аз се извръщам на една страна, преди да успее да види смесицата от страх и съжаление в очите ми.

Прекалено съм бавна.

— Добре ме огледа, нали, захарче? — Гласът на мъжа е висок и носов като момчешки. Поглеждам към него, но не му отговарям.

— Ела да ми видиш съкровището, ако искаш! — Младежът се хваща за слабините и се смее, избликът му е някак си нелеп на фона на тази мрачна и грозна кутия.

— Стига с глупостите, Лий — казва инспектор Стивънс. Мъжът поставя самодоволна усмивка на лицето си и се обляга отново на стената, за да продължи да се хили на остроумието си.

Детектив Евънс отново ме хваща за лакътя, ноктите й се забиват в кожата ми, докато ме води пред едно високо бюро. Заклещен зад него, се намира униформен офицер, чиято бяла риза е опъната върху огромния му корем. Кима на полицайката, но мен ме поглежда само бегло.

— Обстоятелства?

Детектив Евънс маха белезниците ми и като че ли на мига започвам да дишам по-леко. Търкам червените бразди по китките си и изпитвам перверзно удоволствие от болката, която ми причинява това действие.

— Сержант, това е Джена Грей. На двадесет и шести ноември 2012-а Джейкъб Джордан беше блъснат от кола във Фишпондс. Шофьорът не е спрял. Колата беше идентифицирана като червен форд „Фиеста“ с номер J634 OUP, регистриран на Джена Грей. По-рано днес отидохме в „Блейн Кеди“, вила близо до Пенфейш в Уелс, където в 19:33 часа арестувах Грей по подозрение за причиняване на смърт поради опасно шофиране и напускане на сцената на пътнотранспортно произшествие.

От пейката в края на ареста се чува тихо подсвиркване и инспектор Стивънс стрелва Лий с предупредителен поглед.

— Какво прави той тук всъщност? — Мъжът не се обръща към никой в частност.

— Чака да бъде разпитан. Ще го разкарам. — Без да се обръща, сержантът се провиква: — Сали, би ли върнала Робърте отново във втора дупка? — Едра тъмничарка излиза от офиса зад бюрото, от колана й виси голяма връзка с ключове. Яде нещо и тупа трохите от вратовръзката си. Тъмничарката отвежда Лий във вътрешността на ареста и той ме стрелва с отвратен поглед, докато върви. Така ще бъде и в затвора, когато разберат, че съм убила дете. Другите затворнички ще бъдат отвратени, ще извръщат поглед, когато мина покрай тях. Захапвам долната си устна, защото осъзнавам, че ще е много по-лошо от това. Стомахът ми се свива от страх и за първи път се питам дали ще успея да се справя. Напомням си, че съм минала и през по-лошо.

— Колан — казва сержантът, в ръката си държи празна найлонова торба.

— Моля? — Говори ми така, все едно съм наясно с правилата, но аз вече съм объркана.

— Коланът ви. Свалете го. Носите ли някакви бижута? — Мъжът става нетърпелив и аз се заемам с колана си, вадя го от гайките на дънките и го слагам в торбата.

— Не, нямам бижута.

— Брачна халка?

Поклащам глава и инстинктивно докосвам празното място на безимения си пръст. Детектив Евънс проверява чантата ми. Нямам никакви по-лични неща в нея, но въпреки това чувството е все едно наблюдавам крадец, който обира къщата ми. Един тампон се търкулва върху плота.

— Ще имате ли нужда от тях? — пита ме тя. Тонът й е нормален и нито инспектор Стивънс, нито офицера от ареста казват нещо, но аз се изчервявам бързо.

— Не.

Жената го пуска в найлоновата торба, преди да отвори портмонето ми, да извади няколкото карти, които са там, и да отдели монетите на една страна. В този момент забелязвам бледосинята картичка сред касовите бележки и банковите карти. В помещението настава пълна тишина и аз мога да чуя как сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Когато поглеждам към детектив Евънс, виждам, че тя е спряла да пише и гледа право към мен. Не искам да я поглеждам, но не мога да се спра. Остави, мисля си, просто остави. Бавно и преднамерено жената взима картичката и я оглежда. Смятам, че има намерение да ме пита за нея, но вместо това я записва в списъка и я оставя при останалите ми неща в торбата. Издишам бавно.

Опитвам се да се концентрирам върху думите на сержанта, но съм изгубена в потока от правила и права. Не, не искам да уведомяват никого, че съм тук. Не, не искам служебен юрисконсулт…

— Сигурна ли сте? — прекъсва ме инспектор Стивънс. — Имате право на безплатен правен съвет, докато сте тук.

— Нямам нужда от адвокат — отвръщам меко. — Аз го извърших.

Настъпва тишина. Тримата полицаи си разменят погледи.

— Подпишете тук — казва сержантът — и тук, и тук, и тук. — Взимам химикала и драскам името си до дебели черни кръстове. Мъжът поглежда към инспектор Стивънс. — Право в стаята за разпит?

В стаята за разпит е задушно и мирише на цигарен дим, въпреки олющения надпис на вратата Пушенето забранено. Инспектор Стивънс ми показва къде да седна. Опитвам се да си дръпна стола по-близо до масата, но той е захванат с болтове за пода. Някой е написал с химикал мръсни думи върху масата. Инспектор Стивънс завърта превключвател на черна кутия на стената до него и се чува писклив звук. Мъжът прочиства гърлото си.

— Часът е 22:45, четвъртък, втори януари 2014-а. Намираме се в стая за разпити номер три в Бристолския полицейски участък. Аз съм инспектор 431 Рей Стивънс. С мен е детектив 3908 Кейт Евънс. — Полицаят поглежда към мен. — Бихте ли казали името и датата си на раждане за протокола, моля?

Преглъщам и се опитвам да насиля устата си да се раздвижи.

— Джена Алис Грей, родена на двадесет и осми август 1976-а.

Оставям думите на инспектора да се носят наоколо, сериозността на обвинението срещу мен, последствията от злополуката върху семейството, върху обществото като цяло. Не ми казва нищо, което вече да не знам, а и не може да добави повече вина към онази, която вече изпитвам.

Най-накрая идва моят ред.

Говоря тихо, погледът ми е насочен към масата между нас, надявам се да не ме прекъсне. Искам да кажа всичко само веднъж.

— Денят беше дълъг. Ходих на изложба в другия край на Бристол и бях изморена. Навън валеше и не виждах много добре. — Опитвам се да говоря с премерен и спокоен глас. Искам да обясня как се случи, но не искам да звуча отбранително — как е възможно да оправдая случилото се? Толкова много пъти съм се чудила какво бих казала, ако се стигнеше дотук, но сега думите ми се струват странни и неискрени.

— Изникна от нищото — продължавам аз. — В единия момент пътят беше празен, а в следващия се появи то, пресичаше на бегом. Малко момченце със синя вълнена шапка и червени ръкавици. Беше прекалено късно, прекалено късно да направя каквото и да било.

Хващам ръба на масата с две ръце, опитвам се да се закотвя в настоящето, тъй като миналото заплашва да ме превземе. Чувам писъка на спирачките, помирисвам парливата миризма на изтърканите гуми върху мокрия асфалт. Когато Джейкъб се удари в предното стъкло, за момент се намираше на сантиметри от мен. Можех да се пресегна и да докосна лицето му през стъклото. Но той се сгърчи и падна на пътя. В този момент видях майка му, която клекна пред безжизненото телце и затърси пулс. Когато не откри такъв, изпищя; първичен писък, който извади всяка глътка въздух от тялото й, а аз наблюдавах ужасена през размазаното предно стъкло как под главата на момчето се образува кървава локва, мокрият асфалт заблестя в червено на светлините на фаровете.

— Защо не спряхте? Не излязохте? Не се обадихте за помощ?

Връщам се отново в стаята за разпити и поглеждам към инспектор Стивънс. Почти съм забравила, че той е тук.

— Не можех.