Сала Симука
Червена като кръв (6)

6

Вторник, 1 март

Беше 3:45 сутринта.

Борис Соколов се взираше в телефона си, сякаш беше гигантска хлебарка, и копнееше да го запрати в стената. Звънът го беше извадил рязко от страната на сънищата. Бяха го излъгали. Бяха го заплашили. Той можеше да понесе събуждането. Лъжите го отвращаваха. Ала най-много от всичко Борис Соколов мразеше да го заплашват. Особено ако заплахата идваше от човек, който съвсем не беше в позиция да раздава заплахи.

Борис Соколов смени СИМ картата на телефона и набра един номер.

След три позвънявания естонецът вдигна. Гласът му подсказваше, че и той е спял. Речта му беше завалена и далечна, макар да живееше едва на няколко километра.

— Е?

Борис заговори с естонеца на руски.

— Той се обади. Каза, че парите не са дошли.

— Луд е — каза естонецът. — Нали ги занесохме право в къщата му.

Борис стана и тръгна към прозореца на спалнята. Паркетът по пода беше студен. Май трябваше да сложи килим. На кого му пука, ако се изцапа? Можеше просто да го сменя веднъж на две години. Лунната светлина бе неприятно ярка. Два чифта заешки следи пресичаха градината. Естонецът беше му помогнал по-рано да се отърве от други следи и да отъпче естествено изглеждаща пътека към другия край на двора. Докато се занимаваха с това, внимателно отстраниха снега, който вече не беше бял.

— Каза, че не е спал цяла нощ. Тази нощ.

— Какви ги приказва? Нали му казахме, че ще дойдем в обичайното време, но на друго място.

Естонецът беше започнал да се събужда.

Борис изпръхтя.

— Спомена нещо за разминаване. Че вчера било 29 февруари и последният ден от месеца.

Той почука с пръсти по рамката на прозореца. Да не би зайците да бяха яли кората на ябълковото дърво? Май щеше да се наложи да направи ограда за основата на ствола. Или да стои на стража през нощта и да се сдобие с два заека, готови за печене, за фризера. Този път собствения му фризер.

— Да, да, но 28-и не се превръща в 29-и само защото е високосна година. И защо е висял буден тази нощ, след като занесохме парите вчера?

— Точно там е работата. Той казва, че не сме. Не е видял нищо. Nada^[1].

Естонецът замълча за момент. Борис зачака да види дали и подчиненият му ще стигне до същия извод, до който вече бе стигнал той.

— Ебава се с нас. Получил е парите. Сетил се е какво е станало с тях, и сега се опитва да играе на едро.

Да, същият извод.

— Жалкото лайно се опита да ме заплаши. Каза, че ще разкрие всичко! — Борис усети как започва да се ядосва дори само като говори за това. Стисна телефона, представяйки си, че е черупката на хлебарка, която се чупи в ръката му. — Аз обаче по-скоро ще горя в ада, отколкото да допусна такова нещо!

Естонецът също беше побеснял. Хубаво. Дамата бяха на едно мнение. Двама отцепници за последните трийсет и осем часа им стигаха. Не, бяха твърде много. Двойно повече от нормалното. Една работеща машина не можеше да изгуби повече от две части наведнъж, без да се наложи ремонт.

— Ще се погрижим да не говори — Борис произнесе думите с наслада.

Никой не можеше да го заплаши, без да си понесе последствията. Никой не можеше да се ебава с него и да му се размине.

Беше си помислил, че найлонова торба, пълна с окървавени банкноти, е достатъчно предупреждение.

Очевидно бе сбъркал.

Но и с естонеца знаеха как да играят на едро. Разликата беше, че те щяха да спечелят.

Терхо Вайсайнен знаеше, че няма да успее пак да заспи. Лежеше в единия край на огромното легло, макар че, ако искаше, можеше да се просне напряко на матрака. Имаше чувството, че някой клати дървената рамка под тялото му и че всеки момент може да се строполи на пода, който също да се разпадне. Нещо се рушеше — нещо, което той бе смятал, че ще трае дълго.

Терхо Вайсайнен не би казал, че се гордее със себе си. В някои сутрини му беше трудно да се погледне в огледалото, но обикновено това чувство изчезваше, докато стигне на работа и си припомни колко добро бе направил през последните десет години. Колко случаи бяха решени само благодарение на него? Всичко това си имаше цена — така да бъде.

Дръпна завивките до шията си и подуши свежия аромат на чаршафите. Прииска му се да може да прегърне някого, да го стопли в прегръдките си.

Терхо се опита да се обади още веднъж. Телефонът започна да звъни, но никой не вдигна. Усети как някъде под лъжичката му се заражда неясен страх. Имаше чувството, че след тази нощ всичко ще се промени.