Сала Симука
Червена като кръв (1)

1

Неделя, 28 февруари

Искряща белота покриваше всичко наоколо. Старият сняг бе скрит под пресен слой меки снежинки, навалели преди петнайсет минути. Преди петнайсет минути всичко бе все още възможно. Светът бе красив, бъдещето проблясваше някъде напред — по-ярко, по-свободно, по-спокойно. За това бъдеще си струваше да заложиш всичко на една последна карта. Опитът да се измъкнеш без последствия представляваше огромен риск, но друг начин нямаше.

Преди петнайсет минути лекият пръхкав сняг бе покрил стария с пухкаво одеяло. После валежът бе спрял така внезапно, както бе започнал, и слънчевите лъчи бяха пробили облаците. Денят бе един от малкото наистина красиви през тази зима.

Сега, с всяка изминала секунда, червеното се смесваше с бялото, разпростираше се, завземаше нови територии, пълзеше през кристалите и ги оцветяваше. Част от червеното бе се пръснало надалеч — болезнено ярък ален взрив.

Наталия Смирнова бе зареяла кафявите си очи в просмукалия с червено сняг, без да вижда нищо. Без да мисли за нищо. Без да се надява на нищо. Без да се бои от нищо.

Преди десет минути Наталия се бе надявала и бояла повече от всякога. С треперещи ръце беше натъпкала оригиналната си чанта „Луи Вюитон“ с банкноти, наострила уши и за най-лекия шум отвън. Беше се опитала да се успокои, да убеди сама себе си, че всичко е наред. Тя имаше план. Но в същото време знаеше, че няма безпогрешни планове. И най-сложната конструкция, градена с месеци, може да се срути от най-лек допир.

В чантата имаше паспорт и самолетен билет за Москва. Тя смяташе да не взима друг багаж. На московското летище щеше да я чака брат й с кола под наем, готов да я откара на стотици километри до една дача, за която знаеха малцина. Там щеше да я чака майка й с тригодишната Олга — дъщерята, която Наталия не бе виждала повече от година. Дали малкото й момиченце си я спомняше? Нямаше значение. Месецът или два, които щяха да прекарат скрити в провинцията, щяха да им бъдат достатъчни да се опознаят отново. Докато чакат тя отново да повярва, че са в безопасност. Докато чакат светът да забрави Наталия Смирнова.

Наталия бе заглушила гласчето в главата си, което настояваше, че никой никога няма да я забрави. Че няма да допуснат да изчезне. Беше успяла да се самоубеди, че не е толкова важна, та да не могат да я заменят, ако се наложи. А и едва ли щяха да си правят труда да я преследват.

В този бранш от време на време изчезваха хора. Обикновено с известно количество пари. Това бе просто един от рисковете на професията, неизбежна фира — като изгнилите плодове, които изхвърляха супермаркетите.

Наталия не бе броила парите. Просто натъпка колкото можа да събере в чантата си. Някои от банкнотите се бяха смачкали, но това нямаше значение. Една смачкана банкнота от 500 евро струваше точно толкова, колкото и неизмачканата. С нея човек можеше да си купи храна за три месеца, дори за четири, ако е достатъчно внимателен. С толкова можеше да се купи и нечие мълчание за достатъчно дълго време. За много хора 500 евро бе цената на някоя тайна.

Наталия Смирнова, двайсетгодишна, лежеше по лице, опряла буза в студения сняг. Не усещаше боцкането на леда по кожата си. Не усещаше ледения дъх на въздуха с температура 25 градуса под нулата.

Странна е тази земя, а пролетта й е студена.

И ти, Наталия, замръзваш.

Един мъж й бе пял тази песен фалшиво, с дрезгав глас. Наталия не бе я харесала. Героинята в нея беше от Украйна, а тя беше рускиня. Но беше харесала начина, по който мъжът бе галил косата й, докато пееше. Беше се опитала да не мисли за думите. За щастие, това бе се оказало лесно. Знаеше малко фински — разбираше много повече, отколкото можеше да говори, но когато спря да се напряга и позволи на съзнанието си да се отпусне, чуждите думи се смесиха в едно, превърнаха се единствено в поредица от звуци, които излизаха от устата на мъжа, докато той пееше, доближил устни до шията й.

Преди пет минути Наталия си бе помислила за този мъж и за непохватните му ръце. Дали щеше да му липсва? Може би малко. Може би съвсем мъничко. Но не достатъчно, защото той никога не бе я обичал, не и истински. Ако беше я обичал силно, истински, щеше да реши проблемите й, както бе обещавал толкова много пъти. Сега Наталия трябваше сама да реши проблемите си.

Преди две минути тя бе затворила чантата, издута от банкнотите. Бързо бе оправила стаята и бе се погледнала в огледалото в антрето. Светлоруса блондинка, кафяви очи, тънки вежди и лъскави червени устни. Беше бледа, със сенки под очите от недоспиване. После излезе. Беше вкусила свободата и страха едновременно. И двете имаха метален дъх.

Преди две минути бе срещнала погледа на отражението си и бе вдигнала брадичка. Това щеше да е единствената й възможност да избяга и тя нямаше да я пропусне.

Наталия бе чула ключа да се превърта в ключалката. Беше замръзнала, наострила уши. Звук от стъпки на човек. После тези на втори и на трети. Тройката. Тройката се опитваше да влезе.

Нямаше какво друго да направи, освен да побегне.

Преди една минута Наталия беше хукнала през кухнята към вратата, която извеждаше на терасата. Беше хванала резето. Ръцете й трепереха толкова силно, че не можеше да го дръпне. След малко, по някакво чудо, то най-сетне бе се дръпнало и тя бе побягнала през заснежената тераса към градината. Кожените й ботуши бяха затънали в преспите, но тя бе продължила напред, без да се оглежда. Не беше чула нищо. За момент бе си помислила, че може въпреки всичко да успее — да избяга, да спечели.

Преди трийсет секунди един пистолет с предпазител на дулото бе гръмнал с глухо пукване, куршумът бе пронизал палтото на Наталия Смирнова и кожата й, бе пропуснал гръбнака й на косъм, беше разкъсал вътрешните й органи и накрая бе се спрял в дръжката на чантата „Луи Вюитон“, която бе притиснала към гърдите си. Тя бе паднала напред в девствения сняг.

Сега червената локва под Наталия продължаваше да расте, да поглъща снега наоколо. Червеното бе все още алчно и топло, но с всяка изминала секунда изстиваше. Нечии бавни, тежки стъпки приближиха Наталия Смирнова, която лежеше в снега. Но тя не ги чу.